Превъзходство

41

— Какво му е на сина на Лидия, доктор Лок?

Към този въпрос на Кедър вървяха през последния половин час. Лок бе започнал да се отпуска. Може би защото му бе приятно отново да е със студенти; или пък просто му харесваше да си говори с някого за Фолоус за първи път от години. Каквото и да беше, Алекс забеляза в стареца промяна — вече им имаше доверие.

— Никой не е съвсем сигурен — обясни професорът. — Предполагам, че е параноидна шизофрения. Но пък никога не съм прекарвал достатъчно дълго време с него, за да знам сто процента. Тя го е затворила в къщата. Всеки път, когато съм го виждал, той гледаше анимационни филмчета като малко дете.

— Но известно време е прекарал в клиника, нали така? — попита Келър.

— Точно така. Но Лидия си втълпи, че там ще го повредят. И че може сама да го отгледа. Прибра го и оттогава не е мърдал от къщата.

— И е вече на трийсет години.

— Двайсет и девет, доколкото си спомням. Точно на колкото умря Чарлз Ръдърфорд.

Алекс погледна стария професор. Бяха се сближили, но и не съвсем. Тя усещаше влиянието на Ричард Олдис от затвора. Той бе открил нещо ново. Съвсем неизвестно. По всичко личеше, че Лок е спрял да рови преди десетилетия, защото беше напълно убеден, че Чарлз Ръдърфорд е Пол Фолоус.

— Лекарят — каза тя. — Доктор Мороу.

— Млада госпожице, боя се, че не… — почна Лок.

— Фолоус е използвал това име в „Златното мълчание“, а Лидия Ръдърфорд ни каза, че доктор Мороу е лекувал Чарли.

Лок я изгледа стреснато, после каза бавно:

— Не вярвам, че ще стигнете донякъде, ако следвате „подсказките“ в тези книги. Мнозина се ровят в тях от години и все още не са открили нищо съществено. Бог ми е свидетел, че и аз посветих огромна част от живота си на същото. Хипотезата ми е вярна: Чарлз Ръдърфорд е Пол Фолоус и тези романи са просто истории, нито повече, нито по-малко. Значението на книгите нарасна само защото Пол Фолоус се превърна в призрак.

— Но ако решим да тръгнем по тази следа — обади се Келър — и да открием този Мороу, накъде да поемем?

Лок се облегна назад. Очите му сякаш казваха: „Недей. Не прави това“.

— Сигурен съм, че този човек вече е пенсионер — каза предпазливо Лок. — Вероятно е лекувал Чарли през седемдесетте.

— Клиниката — каза Алекс. — Мястото, където Чарли е прекарал известно време. Къде е?

— Да, клиниката. — Погледът на Лок отново се плъзна към прозореца, челото му се намръщи, сякаш си припомняше нещо ужасно. После заговори с тих и напрегнат глас: — На час път с кола оттук, в Уъндърмънт, близо до Демойн. Казва се „Сияйният град“. Но на ваше място не бих ходил там.

— Защо?

— Защото там ще намерите само човешко нещастие.

След още четиридесет и пет километра, когато Хамлет отдавна се бе изгубил зад сивия хоризонт зад тях, тя осъзна какво означава това.

Беше спомен. Беше сигурна, че е изникнал в същия миг и в ума на Келър. Равният пейзаж се точеше край тях и колата пътуваше към залязващото слънце. Той я погледна по същия начин, по който я бе погледнал и във всекидневната на професора, и изражението му сякаш казваше: „Най-после!“

„Сияйният град“.

Името на клиниката, в която бяха настанили Чарли Ръдърфорд. Същото словосъчетание бе използвал и Ричард Олдис в една от първите си лекции от вечерния курс. Беше го направил някак между другото, наглед безсмислено, но сега значението на тази фраза тежеше в малката кола под наем.

„Но няма да стигнете доникъде, ако не проучите кой е Чарлз Ръдърфорд и не разберете повече за сияйния град, от който е той“, беше им казал Олдис.

Чарлз Ръдърфорд. Чарли. Баща и син, парчета от пъзела, които си пасваха едно с друго по най-естествения начин. Алекс се усмихна. Бяха почти накрая. Оставаше им съвсем малко, за да завършат вечерния курс на Ричард Олдис.