Превъзходство

36.

Ричард Олдис бе изчезнал и всички бяха в опасност.

Слухът се разпространи из къщата на Фиск като пожар. Отначало всички бяха в шок, когато чуха, че Мелиса Лий е третата жертва и че Олдис се крие и може би е на път към кампуса. След това стигнаха до прозрение, което ги накара да обърнат очи към Алекс. Тя усещаше как всички я обвиняват. „Той те изигра, Алекс. Измами те и ти му позволи“.

Блак ги заключи в къщата и остави отвън свои хора да следят за някакви знаци от професора. Алекс чу да говорят за него, че е „въоръжен и опасен“; знаеше, че ако Олдис си покаже носа в Джаспър, ще го застрелят на място.

„Как? — чудеше се тя. — Как се стигна дотук?“

Келър остана при нея. Другите се оттеглиха по стаите си, но тя не помръдна. Не можеше. Беше сбъркала за всичко.

— Кажи го — обърна се тя към Келър.

— Какво? — попита той и разтри уморено слепоочията си.

— Кажи това, което си мислиш, Келър. Че изпуснах топката. Че прецаках всичко.

— Не си… — Но нямаше смисъл; ако продължеше в този дух, щеше да заприлича на покровителствено отношение, а Келър я познаваше прекалено добре, за да си го позволи. — Той си е такъв, Алекс. Винаги е бил такъв. Тези загадки… той живее заради тях.

— Но всички ми го казваха, Келър. Опитваха се да ме предупредят, а сега… — „Сега трима са мъртви, а аз можех да го спра“.

Келър поклати глава.

— Не бива да се виниш, Алекс.

Гневът й изби на повърхността. Как се осмеляваше той да й казва как да се чувства! Да не би да си въобразяваше, че отново са в Айова? Че са хлапета, които се щурат насам-натам и се опитват да открият някакъв откачен писател? Погледна го, зъбите й бяха стиснати, кипеше от яд.

— Къде е?

Той присви очи.

— За какво говориш?

— Ти го открадна. Видя го на полицата и когато се върнах от Олдис, вече го нямаше. Какво направи с него?

На лицето му се изписа искрено объркване. Нямаше представа за какво му говори.

„Не му позволявай да постъпва с теб като Олдис, Алекс. Не го оставяй да те заблуди“.

— Къде е, Келър? — попита тя отново.

Физиономията му остана същата — момчешко удивление. След това бавно се промени. Парченце по парченце пред нея се появи лицето, което познаваше.

— В стаята ми. Ще ти дам да го видиш.

— Тогава да вървим.

— Не сега. Има прекалено много хора. По-късно.

Тя го погледна.

— Истински ли е, Келър?

Отначало той само я гледаше. После кимна.

— Да. Непубликуваният роман на Фолоус. Ела към десет и ще го прегледаме заедно.

След това излезе от стаята и тя остана сама със своята вина.

Точно преди да се стъмни — репортерите още сновяха по двора и из кампуса — Алекс се унесе. Сънува призрачен сън: вървеше след някакъв мъж по коридор. Мъжът беше Ричард Олдис. Не беше наясно откъде го знае, защото не виждаше лицето му.

„Къде отиваме, професоре?“, попита го тя.

„Ще видиш — отвърна й той. — Имаш ли ми доверие?“

В съня си тя изобщо не се поколеба: „Да, професоре. Имам ти доверие“.

Същевременно осъзна, че той е своя по-млада версия. Косата му бе по-гъста и по-тъмна. Носеше костюм, с какъвто го бе виждала на стари снимки, от времето на процеса.

— Доктор Шипли — повика я някой. — Доктор Шипли, събудете се.

И тя се събуди. Изправи се рязко и видя детектив Блак.

— Аз съм — каза той. — Успокойте се.

— Той дали…

— Не — отвърна Блак. — Олдис все още е в неизвестност. Трябва да се приберете в стаята си.

— Но…

— Не — прекъсна я той категорично. — Никакви възражения. Докато Ричард Олдис е на свобода, трябва да се погрижим за безопасността на всички. Този човек е невероятно опасен.

Искаше й се да възрази, но нямаше какво да каже. Блак беше прав.

Стана и тръгна към стаята си. След нея долетя гласът на полицая.

— Ще имам още въпроси, ако намерим Олдис. Когато намерим Олдис. И моля да проумеете, че ако ви се обади, ако изобщо ви даде някакъв знак, ние трябва веднага да научим. Ако го прикривате или лъжете заради него по какъвто и да е начин…

— Не го прикривам.

— … ще бъдете погребана заедно с него. Ясен ли съм?

Тя преглътна.

— Разбрах ви.

— Добре. Наблюдението ще продължи цяла нощ. Ако Олдис дори само се доближи до колежа, ще го спипаме. Хората ми имат инструкции да стрелят на месо.

Алекс не каза нищо. Сънят още пареше на очите й. „Имаш ли ми доверие?“

— И още нещо, доктор Шипли.

Тя се обърна и го зачака да продължи.

— Това, което сте открили в Айова…

— Да, детектив?

— Много внимателно и обстойно си помислете сега за него, защото по всичко изглежда, че Ричард Олдис играе тази игра от много, много отдавна.