Превъзходство

19

В сряда вечерта Алекс отиде на лекция, отвори екземпляра си на „Спиралата“ и намери вътре бележка. Беше написана на малко листче. „Питай го за Процедурата“, пишеше на листчето.

Къде си бе оставяла раницата без надзор? Върна се наум по всички места, по които бе ходила през деня: обядва в столовата в един с доктор Мю (Японската литература след Хирошима), следобед учи заедно с Луис Прайн в неговата стая в общежитието, два часа препрочита Фолоус в библиотеката „Фиск“. Някой се бе докопал до книгата й.

Огледа останалите, очите й се плъзнаха навсякъде из малката лекционна зала без прозорци. Когато погледът й стигна до катедрата, Алекс замръзна — Майкъл Танър се взираше право в нея.

За миг и двамата се правеха, че не се е случило нищо. Алекс усети ритъма на собственото си дишане и чу ускорения си пулс. Младежът не сваляше очи от нея.

„Ти ли го направи?“, произнесе тя без глас, само с устни. Провери дали останалите са забелязали. Никой не й обръщаше внимание. Джейкъб Келър се смееше на някаква шега на Даниел Хейдън. Крисчън Кейн си дращеше зловещите разкази в червената си тетрадка.

Мелиса Лий си четеше домашното. Алекс отново погледна към Танър и видя, че не е разбрал въпроса й. Гледаше я питащо, наведен напред.

„Ти ли сложи бележката в книгата ми?“

Но той й отвърна с въпрос. Алекс го прочете по устните му.

„Харесва ли ти курсът?“

Очите й инстинктивно се стрелнаха към монитора, но той беше черен.

„Не“, отвърна тя.

„И на мен — каза той. — На никой не му харесва“.

На стената помръдна сянка и Майкъл бързо се извърна. Алекс също. Олдис вече се бе появил на екрана. Дали ги бе видял, докато си говорят?

Беше разчорлен, очите му бяха зачервени от умора. Яката на затворническата му униформа беше извъртяна и смачкана, сякаш някой от надзирателите го бе завлякъл за нея до стола. Имаше и още нещо, дори доста по-любопитно: изглеждаше по-близо до тях. Може би камерата се бе приближила до лицето му, може би стоманената маса беше бутната на метър напред. Каквато и да беше причината, нещо се бе променило. Професорът се бе превърнал във фокуса на помещението, в неговия абсолютен център. От ъгъла, близо до облицования със стиропор таван, ги гледаше червеното око на тяхната камера.

— Съжалявам — започна Олдис неуверено и задавено — за случилото се предната вечер, когато се видяхме. Пристъпите ми… ме връхлитат толкова внезапно, че не мога да направя нищо, за да ги спра. Като дете ги наричах фуги. Ужасно се срамувах от тях и другите деца ми се подиграваха. Бях момчето, което всеки миг ще избухне, бомбата със закъснител. Опитвах се да заключа пристъпите си вътре в себе си, да задържа мрака, който ме обгръщаше, като дъх. Моите фуги бяха стаи, из които се разхождах. Но това… — Той извърна поглед към невидимите за камерата стени, зад които бе затворен. — Това беше ужасно. — Всички бяха притихнали. Представяха си го онази вечер, когато лицето му се изкриви и едното му око се втурна напред, почти се сблъска с камерата и се впи в тях в последните няколко секунди, преди връзката да бъде прекъсната и екранът да почернее. Накрая Олдис се усмихна и махна вяло с ръка към обектива. — Но стига за това. Нека поговорим за онова, за което всъщност сме се събрали: Пол Фолоус. Кажете ми какво успяхте да откриете.

Никой не проговори. Екранът трепна, може би от течение или от някакво движение в малката звукоизолирана кабинка на професора. Образът се събра в средата като спуснати завеси, след това отново се разтвори и професорът се появи със скръстени пред гърдите ръце и пронизващ черен поглед. Не се бе обръснал и по бузите му бе набола посивяла няколкодневна брада.

— Нищо? — попита Олдис. — Все нещо сте правили през тези дни.

— Как да намериш човек, който не съществува? — попита Луис Прайн: седеше на последния ред, опрял глава в бетонната стена.

— Уверявам ви, че Пол Фолоус съществува, господин Прайн. Винаги е съществувал.

— Но как да сме сигурни?

— Защото аз ви казвам, че е така. Това не ви ли е достатъчно?

— Не — намеси се Мелиса Лий, преди Прайн да успее да отговори.

— И защо не? — попита Олдис и се усмихна по-враждебно и отпреди. Подпря брадичка на дясната си ръка и те видяха, че на ръката му е написано нещо. Някаква изплъзваща се дума точно в основата на палеца. Олдис правеше понякога така — водеше си записки за лекциите по тялото, но и те като всичко друго, свързано с него, бяха неясни. Дата, тема, страница — всичко винаги беше извън обсега на камерата.

— Защото сте…

— … тук? — попита той и разпери ръце. Надзирателите, които се виждаха само от кръста надолу, трепнаха, както правеха всеки път, щом Олдис мръднеше.

— Това ли имате предвид, госпожице Лий? Че щом съм в затвора, не съм толкова надежден източник? Че съм изгубил способността да бъда достоверен?

Тя вдигна глава и срещна безстрашно погледа му.

— Да не забравяме и колко информация имаме засега — обади се Даниел Хейдън: опитваше се да предизвика Олдис както много пъти досега. — Не е кой знае колко.

— Какво още искате да ви кажа? — попита Олдис.

Хейдън мълчеше и се взираше напрегнато в екрана, сякаш мониторът можеше да го посъветва какво да прави. После каза дори прекалено спокойно:

— За пътуването ви до Айова. Разкажете ни за него.

Олдис не трепна, но физиономията му се промени. Нещо се вдлъбна в дясната му буза, появи се тъмна бръчка, все едно под кожата му бе опъната струна.

— И по какъв начин то има отношение към Фолоус?

— По всякакъв — каза Хейдън. — Нима началото не е също толкова важно колкото края?

— Началото — повтори Олдис и забарабани с пръсти по стоманената маса. — Бях студент също като вас, когато заминах за Айова да търся Фолоус. Но това, което открих в „Рок Маунтин“, е много по-важно от онова пътуване. Тогава бях още хлапе. Не знаех къде е Пол Фолоус, не знаех кой е. Знаех само това, което ми казваше моят ментор доктор Бенджамин Лок. Оттогава помъдрях.

— Лок — обади се Танър. — Кой е той?

— Човекът, който знаеше за Фолоус повече от всеки друг жив човек по онова време — отвърна Олдис. — Но като много учени, и Лок бе погълнат от писателя. Това търсене се превърна в смисъла на живота му и накрая го унищожи.

Алекс се замисли над тези думи. Спомни си какво й бе казал Фиск за учените, погубени от издирването на Фолоус. Представи си Олдис в самотната му килия, двете убити студентки от университета „Дюмант“. И всичко заради някакви си безсмислени думи. Разумът й сякаш изгуби контрол над действията й. Тя се пресегна и докосна корицата на „Спиралата“. Бездушната й студенина я върна в тази вечер, в тази зала в сутерена с всичките й мистерии.

„Попитай го за Процедурата.“

Преди да успее да се овладее, въпросът вече беше произнесен, падна насред дискусията като бомба.

— Той ли ви запозна с Процедурата?

Мълчание. На екрана се видя как Олдис се дръпна назад, премигна, а може би и потрепери. Не беше очаквал това.

— Други проучвания? — попита той хладно.

— Ами… — заекна Алекс. — Аз… Не исках да…

— Какво значи това, професоре? — попита Лий и спаси Алекс от срама да води сама битка срещу него. — Какво е Процедурата?

Олдис извърна очи извън кадъра. Често го правеше: избягваше да ги гледа, печелеше време. Всичко при него беше нарочно, премерено. Те го чакаха да продължи.

— Процедурата е игра — каза той накрая. — Игра, която се играе по романите на Фолоус.

— Да нямате предвид нещо като ролева игра? — попита Сали Мичъл.

— Не — отвърна Олдис без колебание. — Много повече от това.

— Как се играе?

Олдис отново стана предпазлив. Вдигна ръка и приглади кичурите, които бяха паднали над очите му.

Навън виеше вятър, от който картината стана на снежинки. Професорът изглеждаше като бледа сянка на екрана. После образът се изчисти. Олдис въздъхна. Вече нямаше избор, беше отишъл прекалено далеч.

— Най-странното нещо при Процедурата е, че нямаш представа, че си част от нея, докато не забележиш, че нещо се е променило — започна той. — За да влезеш в играта, трябва да те изберат. Помня как мен ме избраха като студент в „Дюмант“. Помня колко горд се почувствах, че най-накрая съм един от тях… — Млъкна и отново погледна някъде покрай камерата. Когато продължи, гласът му бе овладян. — Бележка, написана в една книга, ми даде да разбера, че играта е започнала. Но иначе не забелязвах нещо да се е променило.

Седналата през три реда от екрана Алекс се наведе напред. „Бележка, написана в книга?“

— Искате да кажете, че Процедурата още не е била започнала? — попита Франк Марсдън. Отново бе облечен като Ричард III, очите му бяха гримирани, а косата — боядисана с някаква гадост.

— Не. Беше започнала. Точно това е най-вълнуващото на играта — никога не знаеш какво става. Никога нямаш представа къде точно е границата между реалността и Процедурата.

Изчака студентите да проумеят казаното, после продължи:

— След като те приемат, чакаш. Изчакваш, докато те са готови. Три седмици след като намерих бележката в книгата, започнаха да се случват странни неща. Приятелите ми престанаха да се държат нормално. Те… сякаш играеха части от театрално представление. Това беше Процедурата, колеги.

— А тези части? — обади се Хейдън, впил поглед в екрана. — Трябвало е да реагирате по някакъв подходящ начин на тях, така ли? Да схванете намеците в сцените и да се превърнете в герой на Фолоус?

— Точно така. Изглежда глупаво, да, но повярвайте ми, когато Процедурата достигне най-високите си нива, в нея няма абсолютно нищо глупаво. Никога няма да забравя как един ден седяхме в едно кафене в университетското градче. И един човек ме погледна и започна да ми рецитира редове от „Златното мълчание“. Нямах представа какво се случва. Бях объркан. Изпаднах в паника. Накрая той просто стана и излезе. На следващата седмица в една от книгите ми се появи нова бележка. Този път беше в том на Дерида. „РАЗОЧАРОВАНИ СМЕ ОТ ТЕБ, РИЧАРД“.

— Загубили сте — каза Келър.

— Да, първия път загубих играта. Но получих втори шанс след две седмици. Разхождахме се из университета, бяхме петимата, които се наричахме Айовците. Изведнъж един започна да рецитира. Познах откъса, беше от средата на романа, когато Ан Мари се мести в голямата къща на чичо си. Влязох в ролята си, казах си репликите и направих същите жестове, които бяха описани в текста. Трябваше да съм съвсем точен: играчът трябва да покаже отлично владеене на Фолоус, познаване и на последния детайл. И този път познах по лицата на останалите, че съм спечелил.

— И какво става, когато спечелиш? — попита тихо Мичъл.

Олдис вдигна поглед към камерата. Нещо се бе променило в лицето му, силното напрежение бе изчезнало. Очите му блестяха.

— Приемат те — каза той. — Процедурата завършва и ти ставаш част от елита.

— А ако загубиш? — попита Алекс. — Тогава какво?

Олдис сведе очи. Надзирателите без лица се размърдаха.

— Тогава те изолират. А за един изследовател на Фолоус да не бъде част от вътрешния кръг, да не бъде един от тях, е съдба по-страшна от смъртта.

Професорът не каза нищо повече. Секунди по-късно прекъснаха връзката.

20

Същата вечер Алекс се видя с Келър в „При Ребека“. Той я чакаше, картончетата му бяха пръснати по ожулената маса.

— Учех си уроците — каза той, когато тя седна. Беше шумно, почти не можеха да се чуят. Изобщо — беше страхотно.

— Зубрач — каза тя.

— Бира? — попита той.

— Естествено.

Келър махна на сервитьорката и поръча и за двамата. Минаха няколко неловки секунди. Алекс си помисли, че това не е като да ходят заедно на вечерния курс. Беше съвсем различно. Повече приличаше на среща. Не че беше от домашарките в колежа — излизаше като всички останали. Но след като я приеха в Харвард и след като здравето на баща й се влоши… просто нямаше достатъчно време за такива неща. Почувства се глупаво.

— Та значи Процедурата — каза Келър.

Тя вдигна поглед, стресната от думите му. Човек не можеше да осъзнае напълно колко е едър Келър, докато не седнеше съвсем близо до него. По тялото му нямаше нищо меко. Но също така беше и хубавец, с мили кротки очи и вечна закачлива усмивка. — Какво Процедурата? — попита тя. Бирите пристигнаха.

— Пълна глупост, не мислиш ли? Да потънеш така в книгите. Сякаш са търсили дупка в реалността, през която да влязат в романите на Фолоус.

— Не знам — каза тя замислено. „Заешката дупка…“

— Мислиш, че играта е забавна, така ли?

— Не разбирам защо го е направил — продължи тя. Погледна над рамото му и видя Мелиса Лий в сепарето в ъгъла. Говореше с четирима студенти по литература и Алекс с изненада видя, че единият е Майкъл Танър. Лий улови погледа й и Алекс се изчерви и пак се обърна към Келър.

— Според мен е адски тъпо — каза Келър. — Но все пак бих искал да чуя повече за онова пътуване в Айова с онзи тип… как му беше името? Лок.

— Според мен ти нямаш никакво доверие на Олдис.

— Позна. Обаче ми е интересно да разбера как ще свърши всичко това, Алекс. Искам да науча какво е открил в затвора. Успя да ме зариби, а той точно това иска да постигне с този курс, нали? Но все пак…

— Но все пак? — подкани го тя.

— Много е шибано.

— Стига де, Келър.

— Просто при този човек нищо не е каквото изглежда.

Тя се засмя, а Келър се изчерви.

— Сигурно само аз така си мисля. — Сведе очи към масата. — Сигурно съм ненормален параноик.

— Не си параноик.

— Значи и ти го усещаш?

„Кажи му — помисли си. — Кажи му за книгата и посланието в нея. Кажи му, че Олдис е невинен“. Отвори уста, но от нея не излизаше нищо. Вдигна бирата и отпи голяма глътка.

— Порових малко — каза Келър.

— Какво си ровил?

— Открих някои неща. Днес, в библиотеката „Фиск“.

Алекс го погледна въпросително, но не каза нищо повече. Просто си седеше и я гледаше безизразно. От джубокса се носеше песен на „Стрийминг Трийс“, две пияни студентки без кавалери се поклащаха под звуците й на дансинга. В заведението ставаше все по-шумно.

— Е? — подкани го тя. — Изплюй камъчето.

Келър се ухили.

— Няма пък.

— Келър! Мислех, че тази вечер ще учим.

— Сериозно? — попита той и закачливата усмивка отново се появи на лицето му. — Да учим?

— Че какво друго да правим?

— Да разгадаваме мистерии — каза Келър, като снижи глас в идеална имитация на Олдис. Очите му блестяха. Чак сега Алекс осъзна, че я поднася.

— Ще ми кажеш ли какво си открил в библиотеката, или няма? — попита тя сърдито.

— Още не.

— Ако не ми кажеш, Келър, ще…

Той се наведе през масата и я целуна. Бързо и без предупреждение. Масата се плъзна по пода и бирата в бутилките се люшна, сякаш през входа на „При Ребека“ бе влязъл влак. Алекс го изгледа смаяно.

— Извинявай — каза той. — Без да искам.

— Келър…

— Виж.

Той се наведе към сака си, на който пишеше „ОБИЧАМ ВЪРМОНТ“, извади една книга и я плъзна по масата към нея.

Беше „Спиралата“ на Фолоус.

— Не е смешно, Келър — каза тя, докато си мислеше колко бързо се бе навел към нея и за допира устните му върху нейните. — Имам я. Същото издание.

Келър все едно не я чу.

— Отначало не повярвах — каза тихо. — Помислих си, че пак е някакъв номер на Олдис. Но после започнах да чета. Имам предвид — наистина се зачетох внимателно, Алекс. По начина, по който професорът говори за тази книга на лекциите. Започнах да я проумявам. Да я анализирам. Да я разглобявам на съставните й части.

— И?

Келър въздъхна, протегна ръка и пипна книгата, внимателно, сякаш можеше да го удари ток.

— Олдис е прав. Има толкова неща… Боже, Алекс, има толкова много неща вътре, които ни подсказват къде да го намерим.

— Имаш предвид Фолоус?

Той кимна.

— Да, така си мисля. Това е нещо като…

— … карта? — довърши тя вместо него, като си спомни какво й бе казал Фиск.

— Точно така. „Спиралата“ е шибана карта.

Сега тя докосна корицата на книгата и прокара пръсти по нея. Светът, който създаваше това произведение, беше объркващ и странен. Една жена в голям град, но този град бе необикновен. Небостъргачите не хвърляха сенки; улиците вървяха на зигзаг към градския център, към черното му, задушено от увивни растения сърце. Заглавието на книгата се извиваше нагоре, думите бяха като пипала и клони, прорасли от това приклещено сърце.

— Покажи ми какво си открил — каза Алекс.

— Значи тази сутрин отидох до библиотеката, казах ти. Мислех да почета, нали разбираш, да се подготвя за лекцията утре вечер. Но прегледах няколко страници и ми се доспа. В събота имах мач и все още не съм се възстановил.

— Само не ми казвай, че това си го сънувал.

— Не беше сън — отвърна той категорично. — Просто отпуснах глава на масата. И после…

— Какво после, Келър? — попита тя нетърпеливо.

— Виж.

Обърна книгата със страниците към нея и посочи.

Беше едва забележимо петънце, толкова миниатюрно, че на Алекс й заприлича на прашинка. Посегна да я махне с пръст

— Не — каза Келър. — Не е боклуче. Отпечатано е на страницата. Помислих си, че е само на моята книга, някакъв дефект. Но после отидох и взех екземпляра на библиотеката. Същата работа. Същото петно на абсолютно същото място.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

Келър не отговори; просто отвори книгата и посочи. И тя видя малка мастилена точица в края на полето, съвсем мъничка.

Прозрението я удари челно.

— С това се отбелязва страницата!

— Именно. — Очите на Келър блестяха от вълнение. — Нещо като разграничител. Със сигурност е тази страница, защото на следващата няма такъв знак. Страница деветдесет и седма.

Алекс се зачете.

Беше епизод, който се развиваше в родния град на героинята -.Хамлет, Айова. Ан Мари планираше пътуването си до Ню Йорк, което трябваше да се превърне в нейното освобождение. Алекс прочете цялата страница два пъти, но не откри нищо съществено. Абсолютно нищо.

— Не виждам нищо, Келър. За мен това е най-обикновен епизод. Просто думи.

— Вгледай се по-внимателно.

Тя въздъхна. Мразеше тези тестове. Олдис, Фиск, а сега и Келър. Загадка след загадка, предизвикателство след предизвикателство. Не можеше ли да е по-просто?

Прочете текста още веднъж. В този епизод Ан Мари обясняваше на майка си, че заминава за Ню Йорк и че решението й е окончателно. Щяла да живее в апартамент в Ист Енд, при възрастния си чичо. В края на страницата Ан Мари казваше: „Това искам, майко. Напускам Хамлет утре“. И страницата свършваше. Нищо особено.

Алекс бе готова да се откаже, да каже на Келър, че не е открила нищо. Очевидно не беше толкова умна. Мислеше си за други неща, които искаше да сподели с него. Мрачни факти, които бе разбрала за Олдис, и…

И изведнъж всичко се подреди пред погледа й.

Петното. Формата му. Малкият дефект в полето на страница деветдесет и седма. Стори й се, че…

Петното сочеше.

Сочеше към ред в средата на страницата. Крайчето му се протягаше навътре като пръст и насочваше погледа към определено място. Нямаше грешка. Алекс се наруга наум, че не го бе видяла веднага.

„Карта — помисли си тя отново. — А всяка карта има легенда“.

Взря се в петното, постави пръст върху него и го плъзна към реда, към който сочеше. И докато го правеше, видя, че Келър се усмихва.

Там пишеше:

„… в този век жената има нужда да е в центъра на всичко, помисли си Ан Мари. Има нужда да е в сърцето на нещата, в абсолютния център — течното злато на Платон“.

Алекс прочете редовете още веднъж, след това погледна Келър. Той беше вдигнал бирата към устата си, но продължаваше да се усмихва.

— „Течното злато на Платон“? — каза тя.

Келър сви рамене.

— Именно. Точно затова си ми нужна, госпожице Харвард.

— Никъде не съм го срещала това — отвърна тя.

— Тогава значи удряме на камък.

— Но този знак трябва да означава нещо, Келър. Просто трябва. И тези думи.

Той пак сви рамене. Тя се вгледа в него и се замисли.

— Нека го анализираме — каза тихо. — Кой е Платон?

— Алекс…

— Не, сериозно, Келър. Кой е той?

Келър въздъхна.

— Класически философ. Гръцки пич с готина брада. Сократ е бил неговият Олдис, а той изиграл същата роля за Аристотел.

— Какво друго? — попита Алекс.

Келър вдигна рамене.

— Трябва да има още нещо, Келър. Просто трябва…

Повтаряше си фразата и се мъчеше да намери връзките. Келър бе открил толкова много, бе разгадал знака на страницата и странния ред с още по-странни думи и тя бе сигурна, че всичко трябва да си дойде на мястото. Знаеше, че тук има нещо, усещаше го. Но нямаше да стане с махване на магическа пръчка — вратата, водеща към истинската самоличност на Пол Фолоус, нямаше да се отвори сама.

„Течното злато на Платон“, повтори тя наум. Затвори очи и заразтрива слепоочията си. Така правеше баща й, когато се замислеше дълбоко, беше го виждала да постъпва по същия начин и когато започнаха главоболията му. „Хайде, Алекс, върни се в реалността“, каза си.

Представи си петрол, представи си Тексас. Създаваше връзки, които бяха толкова далеч от Древна Елада, че усети как губи от погледа си конкретния пасаж, целия текст, знака и всичко останало. „Мамка му!“

„Течното злато на Платон…“

— Олдис — каза тя.

— Какво? — попита Келър.

— Ти го каза. Че Сократ е Олдис за Платон. Какво имаше предвид?

— Сократ е бил ментор на Платон — отвърна Келър. — Олдис е нашият ментор, нали? Нашият водач.

„Водач — помисли си тя. — Учителят като водач“. Имаше нещо тук, нещо в сърцевината на смисъла, което трябваше да й подскаже следващата връзка. Само да можеше да го види, да го напипа…

— Изключи ли, Алекс? — попита Келър и щракна с пръсти. — Ей, чуваш ли ме?

— Платон е бил духовен водач.

— Да де. И какво?

— Преподавал е на Аристотел в Атина. Чел му е лекции. Къде му е чел лекции, Келър?

— Откъде да знам? Тогава са нямали университети.

— Чел му е лекции на открито. Не помниш ли лекциите на Хъмфрис по философия?

— Помня ги, разбира се. Искаше да ме скъса този гад.

— Платон преподавал сред природата — каза тя. — А какво има сред природата в Атина?

— Статуи?

— Стига де, питам те сериозно.

— Добре, добре. Какво има сред природата… Същото като край колежа в Джаспър, предполагам. Цветя, трева, дървета.

— Точно това е! — възкликна тя. — Дървета!

— Какво искаш да кажеш, Алекс?

Тя се наведе, вдигна чантата си и извади антологията на световната литература. Пръстите й се движеха уверено по страниците — безброй пъти бе търсила в този том, безброй съкровища бе изровила от него, докато преподавателите й чакаха отговор. Бе станала толкова добра в намирането на текстове, с които да подкрепи теориите си, че някои преподаватели я обвиняваха, че е научила дебелата антология наизуст.

Този път търсеше нещо конкретно. Но не от Платон, а от Омир.

Намери мястото, което й трябваше, и зачете. Келър се наведе да види къде е отворила и каза:

— Бъркаш нещо, малката. Не ни трябва този грък.

— Шшшт.

И продължи да чете ред след ред.

— Тук някъде е — каза ядосано. — Спомням си как Хъмфрис ни говореше за гръцката природа, докато изучавахме „Одисея“. Имаше нещо за дърветата, нещо за…

Спря. Беше намерила каквото й трябва.

— Какво? — попита Келър заинтригувано. — Какво откри?

Тя зачете на глас:

— „Дружките спряха, подканяше другите всяка, и към реката поведоха те Одисея — както им вече заръча на смелия цар дъщерята. Мантия с тънък хитон те поставиха близо до него, после донесоха златен лекит със елей благовонен и го подканиха те да нагази реката прохладна“17.

Алекс млъкна и вдигна поглед към Келър. Той все още не схващаше.

— В текста на Фолоус няма нищо подобно.

Тя сложи ръка върху неговата, за да го накара да млъкне. Най-обикновен жест, но усети как прехвърчаха искри. Знаеше, че и Келър го е почувствал. Погледна я, без да каже нищо.

— Виж бележката ми — каза тя. — Спомни си и какво каза професорът за този пасаж.

Кедър взе книгата и прочете какво бе написала в полето старателната първокурсничка Алекс. Тя го гледаше как произнася думите само с устни, без глас: „Течно злато“.

Погледна я и тя видя в очите му надежда.

— Какво означава това?

— Мисля, че има нещо общо с онзи момент за елея — каза Алекс. — Елеят е олио. Зехтин. Прави се от маслини. Платон е преподавал на учениците си на открито и често е използвал маслинените дървета като символи. Може би Фолоус се е опитвал да вгради символизма дълбоко в текста си, така че да е трудно да се открие. Това е все някакво начало, Келър. Би трябвало да е. Но къде ще ни отведе, нямам представа.

— Но аз пък може да имам.

Тя премигна.

— Какво?

— Позволи ми първо да кажа, че си добра, госпожице Шипли — започна Келър. — Много си добра. Но нека ти покажа какво мога и аз. Днес разглеждах стари карти в библиотеката „Фиск“ и намерих на тях Хамлет, Айова. Градчето, в което се е родил и умрял Чарлз Ръдърфорд. И открих…

— Улица „Течно злато“?

Келър се усмихна.

— Топло, умнице.

И извади карта на Хамлет, Айова.

Беше стара, фотокопирана и размазана, очертанията на реката се размиваха и тя се сливаше с улиците. Всичко това бе оградено с разкривена линия, над която стоеше огромен тъмен надпис: ХАМЛЕТ.

Това, което търсеха, се намираше в южния край. Алекс проследи пръста на Келър по картата и за един откачен миг си се представи там, в града, как върви по тези улици.

Когато се осъзна и се върна в реалността и при китарните сола, видя, че пръстът на Кедър е спрял на една улица покрай реката в южния край на града. Дъхът й секна.

Улица „Маслина“.

— Тук е живял Ръдърфорд — каза тя, вече напълно убедена. Всеки знак, всяка връзка вече й изглеждаха толкова ясни, толкова елементарни.

— Точно така. Затова Олдис спомена града още първата вечер, Алекс. Няма съмнение в това. Опитва се да ни каже нещо за Хамлет.

Кедър си допи бирата, взе романа и се загледа в корицата. Черното сърце, жената, застанала пред лабиринт. Не беше емоционален като Алекс, дори напротив — съвсем рационален. Даже подозрителен.

— Мисля, че открих отговора — каза накрая.

— Голяма работа си, Келър.

Той извади още нещо от сака си. Снимка. Подаде й я, но щом тя посегна да я вземе, я дръпна. Тя си помисли, че пак й играе някакви игрички. Че май пак се опитва да я целуне. Но когато го погледна, видя, че е съвсем сериозен, и усмивката й изчезна.

— Няма да ме питаш откъде имам тази снимка — каза Келър.

— Аз…

— Обещай ми, Алекс. Човекът, който ми я даде, ме накара да се закълна да пазя тайната. Вярва също като мен, че този вечерен курс е нещо много по-грандиозно от това, което се вижда на повърхността. Но иска да ми помогне. Да ни помогне. Моля те, не ме питай за името му.

— Добре. Обещавам.

Той й подаде снимката. На нея имаше мъж, застанал пред малка дървена къща. Беше го виждала и преди, но тук изглеждаше по-различно. Много по-различно. Остарял, да, но и някак си… посърнал. С уморени очи. Мрачен. Досущ като Ричард Олдис.

Но човекът на снимката не беше Олдис. Изобщо не беше той.

— Кой е този, по дяволите? — попита Алекс. Но после я връхлетя прозрението и тя едва не се задави.

— Това е той, Алекс. Без съмнение е той. Погледни датата.

В долния десен ъгъл фотоапаратът бе изписал датата: 11.01.94.

Човекът на снимката беше Чарлз Ръдърфорд. Беше сниман само преди четири дни.