Превъзходство

23

На следващата вечер намериха залата празна. Количката с монитора бе избутана в ъгъла, а на дъската пишеше: „Днес няма да има лекция. Проф. Олдис получи пристъп“.

Деветимата си тръгнаха в тъмното. Вървяха заедно, вятърът жулеше бузите им. В колежа беше мирно и тихо, високите прозорци на Кулата хвърляха квадратчета жълта светлина по двора. Никога досега малката групичка не бе мълчала толкова дълго.

Мелиса Лий наруши тишината. Каза само една дума:

— Играта.

— Какво искаш да кажеш? — попита Келър.

— Трябва да я играем. Тук, тази вечер. Всички спряха.

— Не знам дали идеята е добра, Мелиса — каза Луис Прайн.

— Имам приятелка в „Дюмант“ — продължи Лий. — Учи руска литература. Казва, че още играят Процедурата през уикендите. Не е кой знае какво, просто забавление. Чели сме достатъчно от „Спиралата“, за да можем поне да се престорим, че играем. — Очите й се местеха от лице на лице. Наистина го искаше.

— Не разбирам — каза тихо Сали Мичъл. — Всичко това прилича на заговор, на някаква… клика.

— Стига, Сал. Да не би да има някой друг в Джаспър, който може да играе тази игра? Не, само ние сме. Ние сме най-добрите. Мисля, че предишния път Олдис се опитваше да ни каже точно това. Той ни… подтикваше да започнем собствена игра. Да играем Процедурата в нашия колеж. — Лий млъкна. Бяха стигнали пред библиотеката „Фиск“. Самотна улична лампа осветяваше малката им групичка.

Накрая се обади Даниел Хейдън, гласът му прозвуча ясно и настойчиво:

— Не искам да имам нищо общо с това.

Обърна се и си тръгна.

Останалите гледаха след него. Снегът хрущеше под стъпките му. Когато Хейдън се превърна в точка в тъмнината, Лий заговори отново:

— Някой друг да го е страх?

Никой не помръдна. Това беше знак на съгласие.

Двайсет и четири часа по-късно Алекс си сложи ръкавиците и излезе. Спря на верандата на общежитието и погледна през двора в тревожния мрак, необичайно непрогледен за зимна вечер. Къде беше луната?

Тръгна. Парата от дъха й замъгляваше погледа й. Държеше главата си приведена и краката й я водеха сами; знаеше наизуст всеки завой по кампуса. Стигна там, закъдето бе тръгнала, за три минути и седемнайсет секунди.

Купонът беше в разгара си. Къщата на братството Алфа Сигма Тау беше претъпкана, студентите се тълпяха във всекидневната край буйния огън в камината. Някой се блъсна в нея и й предложи чаша. Съдържанието се разля по ръката й, течността беше болезнено студена. Алекс взе чашата и отпи. Музиката гърмеше.

Потърси с поглед Келър. Напоследък все по-често го правеше на студентските събирания: оглеждаше помещението за неговата усмивка. Понякога го виждаше, понякога — не, но винаги го търсеше и й ставаше празно, ако не успееше да го открие.

Стигна до задната част на къщата. Високите прозорци гледаха към огромния източен двор на кампуса и тук тъмнината не беше толкова непрогледна. Няколко студенти седяха на възглавници на пода и играеха на „Истина или предизвикателство“. Келър не беше сред тях. Песента „Плачи, скъпа“ на „Тролинг Мюзик“ свърши и започна нова.

Някой се стрелна покрай нея.

— Хей — каза Алекс. Гърлото й още гореше от напитката. Вдигна очи, но човекът вече се бе смесил с тълпата.

Не. Не съвсем. Беше й оставил нещо.

Бележка. В чашата й паднаха конфети и заплуваха към повърхността, докато тя четеше трите думи, написани на бележката.

Кълвър Хол. Започва.

Гърлото й се сви. Отново се огледа и се засмя напук на страха си. Увлечена в учене през деня, беше забравила за Процедурата — изтри я от ума си с Фолоус. Истинският Фолоус, а не океанът от подтекст: наближаваше края на тази странна книга „Спиралата“ и знаеше, че значението на произведението я подмамва да го открие, но си оставаше все така на ръка разстояние.

„Може би трябва да скочиш в дълбокото — каза си тя. — Може би трябва да отидеш там, където е бил Олдис“.

Излезе отново в хапещия студ. Тръгна към Кълвър.

В сградата бе тъмно също като навън. Нищо не трепваше, нямаше никакви шумове.

Отначало Алекс не видя никого. Питието, задимената къща на братството, страхът започваха да я побеждават. Потрепери. Краката й омекнаха. Студът стана още по-щипещ, а безлунната нощ — още по-непрогледна. Зачуди се дали не са я изиграли, дали това не е някаква шега на Лий. „Кучка“, помисли си Алекс и чак тогава видя пред тъмната фасада на сградата някакъв силует. Някой идваше.

Беше Франк Марсдън. Усмихваше се хитро.

— Госпожице Клеър?

Стана й смешно. Всичко това й се струваше абсурдно. Но някаква част от нея искаше да продължи да го прави, да провери дали може да играе играта, за която им бе разказал Олдис на лекцията. Да види дали си струва. Спомни си думите от онази вечер: „Най-странното при Процедурата е, че нямаш представа, че си част от нея, докато не забележиш, че нещо се е променило“.

— Да, господине? — каза тя.

— Добре дошла у дома, драга госпожице — продължи Марсдън, бе влязъл в ролята като истински актьор.

— Добре дошла… Мамка му. — Поклати глава и вдигна към очите си книгата, която носеше. Беше „Спиралата“. Бе взел и фенерче, с което си осветяваше страницата. Накрая каза: — Добре дошла в Хамлет, Айова. Мога ли да направя нещо за вас?

Алекс отвори уста, но от нея не излезе нито звук. Само някаква тихо момичешко цвъртене, което стресна Марсдън, а нея я накара да се изчерви от срам. Спомняше си сцената, но точните думи бяха излетели от ума й. Както и подробностите. Оскъдните й спомени също изчезнаха, сякаш изсмукани с някаква невидима прахосмукачка. Обзе я паника. Не искаше да провери в книгата и да покаже на Марсдън, че е забравила какво пише вътре. „Тогава те изолират. А за един изследовател на Фолоус да не бъде част от вътрешния кръг, да не бъде един от тях, е съдба по-страшна от смъртта“.

— Книгата — прошепна Марсдън и й предложи своята. Тя помириса уиски в дъха му. „Всичко е само игра — каза си Алекс. — Малка почивка от ученето за изпитите в четвъртък вечер. Просто забавление“. Опита се да се отпусне. — Твоята реплика.

Алекс взе книгата от ръката му и я отвори. Намери сцената и зачете:

— Може да ми покажете къде…

— Не чети! — скара й се Марсдън. — Това е едно от правилата. Съжалявам, Алекс.

Тя затвори книгата и затвори и очи.

— Можете да ми покажете къде е отседнала Ан Мари. Толкова отдавна не съм я виждала.

— Насам — каза Марсдън.

Тя го последва. И тогава забеляза нещо: с тях имаше и други хора, някои й бяха познати, други — не. Десет или дванайсет студенти от колежа се разминаваха с нея от двете й страни, докато вървеше по Роуз Стрийт. Видя Луис Прайн.

— Добър вечер, госпожо — каза той завалено и вдигна невидимата си шапка.

Това беше също от сцената. Епизодът беше пресъздаден съвсем точно до последната подробност, включително оживената улица.

Фолоус. Те го повтаряха. Пресъздаваха книгата тук, в колежа.

Незнайно защо това прозрение я изпълни с ужас.

Алекс последва Марсдън край Кълвър Хол, покрай заскрежените дървета. Клонките я удряха през лицето, но тя не спираше да върви и скоро се озоваха в друг двор. Пред тях беше Търнър Хол. В това общежитие живееше Мелиса Лий. Наричаха го „Панорама“, като хотела в „Сияние“18.

Влязоха на топло. Там срещнаха други студенти, статисти от сцената. Някои пиеха от пластмасови чаши, а други вече бяха пияни и излизаха извън сценария. Не всичко, което правеха, го имаше в четирите странички от „Спиралата“, които Мелиса Лий бе избрала за тази игра.

— Какво, мамка му, е Процедурата? — извика някой.

Студент и студентка се целуваха — сякаш безкрайно. Някой бе пуснал „Доре“ на преносима стереоуредба. Парчето „Краят“ проникваше във всички участници в сцената. Франк Марсдън все още не беше излязъл от образ. Спъна се веднъж, докато водеше Алекс нагоре по стълбите. Тя го следваше неотклонно.

Вратата на Лий бе открехната, точно както го бе описал Фолоус, от стаята се носеше тежка миризма на марихуана. Чуваше се тиха акустична музика. Алекс влезе и намери Лий, седнала пред увита в станиол кутия: сцената с огледалата, една от най-важните в „Спиралата“. Олдис специално бе наблегнал на нея, беше говорил за нея на лекции, бе анализирал темите и подробностите вътре надълго и нашироко. А ето я сега тук, в тази обикновена стая от общежитие. Алекс беше влязла в страниците на книгата. Пулсът й се ускори.

Там бяха и останалите: Сади Мичъл, Майкъл Танър и Келър. Сърцето й прескочи, когато го видя, но успя да се овладее. Чакаха я. Седяха до стената и не мърдаха, което не беше съвсем по Фолоус, но трябваше да се задоволят с наличното. Вече бяха стигнали прекалено далеч.

— Алекс — прошепна някой. Беше Келър. Сериозното му изражение й се стори трогателно; искаше да му каже да не приема всичко толкова навътре, че това е просто игра, но дали наистина беше така? След като влезе в сцената, нещата станаха като че ли необратими. Придобиха пулс. Момчето до нея й даде знак.

— Сега е твоята реплика.

Алекс се върна в реалността, влезе пак в играта.

— Ан Мари — каза тя прегракнало. — Колко време мина!

— Здравей, Клеър — отвърна Лий с акцент. Беше си преправила гласа идеално. — Колко мило от твоя страна да дойдеш чак до Айова, за да ме видиш. Искам да се запознаеш с баща ми. — И посочи Танър, който кимна. — А това е прислужницата ни Оливия.

— Здравейте — каза Мичъл.

— А това е господин Бърмън, адвокат.

Келър протегна ръка. Това не беше достоверно: нафуканият адвокат Бърмън се появяваше по-късно. Алекс мълчеше, но Келър все така си стоеше там, а очите му шареха из стаята. „Надрусан е — помисли си Алекс. — Всички са надрусани“. Стисна потната длан на младежа. Той й се усмихна небрежно и отново седна. Дискът изскочи от стереоуредбата и Лий чак сега се обърна с лице към Алекс. На устните й имаше старомодно ярко червило. От ушите й висяха старинни тюркоазени обеци. Косата й бе прибрана по модата на времето, за което се разказваше в романа, но все още носеше тениската си на „Пърл Джем“, кубинки и черен лак на ноктите.

— Какво те води в Айова? — попита момичето.

— Тук съм по работа — каза Алекс.

— По каква работа?

— Работа… — Алекс замръзна. Стаята сякаш се завъртя. Ровеше в паметта си, но не намираше нищо. Останалите я чакаха, подканяха я с поглед да продължи. — За… — Посегна към книгата върху превърнатото в тоалетка бюро на Лий.

— Не — каза Лий и бутна романа далеч от ръката й. — Недей. Знаеш го, Алекс.

Алекс прехапа устни. По дяволите! Опита се да мисли за сцената, да си спомни редовете. Но не се получаваше. Текстът на Фолоус просто бе излетял от главата й.

— Не мога…

— Нали те приеха в Харвард? — попита Лий. — Мислех, че си по-добра. — В тъмните й очи се четеше жестока присъда. „Взела е нещо. Не е на себе си“. Отнякъде се издигна дим и изпълни стаята. Алекс се закашля, усети как на гърлото й заседна буца, която ставаше все по-голяма. Пак се изкашля. Преви се на две, разтърсена от силен пристъп. Келър притъпи към нея и започна да я тупа по гърба.

— Какво ти е, Алекс? Искаш ли вода?

— Остави я, Келър — каза Лий. — Нищо й няма.

Алекс се изправи, лицето й гореше от срам. Беше се провалила; беше предала доверието на Олдис и останалите и не биваше да е тук. Не заслужаваше да бъде. Обърна се и излезе в коридора, където се лееше музиката на „Нирвана“. Тръгна към фоайето. Там вече не играеха сцената и тя видя Луис Прайн да дрънка на някакъв безсмислен език, а останалите статисти го слушаха в пълно мълчание. Бяха като жива картина.

Алекс се втурна през тях и изскочи навън, зажадняла за чист въздух.

Постоя малко сама на снега, вятърът брулеше лицето й. След това тръгна. Стигаше й за тази вечер. Край. Да вървят по дяволите с техните тъпи игри.

Направи трийсетина крачки и стигна до Кълвър Хол, след това тръгна по обратния път към Франт Стрийт. Скоро щеше да си е в стаята и да забрави за всичко, да остави Процедурата зад гърба си и да се върне към учебниците. Това, което бе направила, беше глупаво и съжаляваше, че изобщо…

— Шона Уитли и Абигейл Мъри.

Алекс спря. На пейката седеше Даниел Хейдън, лицето му бе наполовина осветено от уличната лампа. Вгледа се в него, без да казва нищо.

— Чувал си за тях?

— Двете жертви — каза той. Парата от дъха му замръзваше във въздуха. — Студентките, заради които Олдис е обвинен… момичетата, които е убил в „Дюмант“. Останалите са прекалено заети с играта — продължи момчето. — Но не и аз, Алекс. Аз попрочетох това-онова за Олдис. Проучих го. Онова, което е направил на онези момичета… Просто не мога да го преглътна. Иска ми се да се откажа от вечерния курс и да стоя възможно по-далече от него, но трябва да остана. Да видя как ще свърши всичко.

— Защо ми казваш това, Даниел? Късно е, а утре имам лекции още от сутринта.

Той вдигна очи към нея, ръцете в скута му трепереха.

— Защото знам какво правиш — отвърна той. — Видях те. Ти също правиш проучване. Защо според теб ти оставих бележка в книгата? — Тя понечи да каже нещо, но Хейдън й махна да млъкне. — Опитвах се да те водя — каза той. — Да ти посоча правилната посока. Баща ми беше полицай, така че знам как се разследва убийство.

— Даниел, все още не разбирам защо…

— Казвам ти това, за да го направиш както трябва, Алекс. Проучването ти, или с каквото там се занимаваш в библиотеката „Фиск“ и в къщата на стария ректор. Трябва да се съсредоточиш. А не да търсиш на сляпо. Трябва да започнеш от самото начало. Върни се при жертвите му. Отиди до университета „Дюмант“. Там се е родила легендата за Олдис.

24

Стаята за четене на микрофилми бе много стара и свряна в един ъгъл в дъното на библиотеката. Светлината в помещението с размери на килер беше жълтеникава и слаба. В ъглите имаше паяжини. Алекс беше съвсем сама вътре. Преглеждаше картотеката. „Трябва да започнеш от самото начало“, помисли си. Срамът, който изпита от провала си в Процедурата, беше отминал, а на негово място се бе настанил интересът към информацията на Хейдън. Тя съвпадаше напълно с това, което й бе казал Фиск — че трябва да стигне до корените на проблема, до двете жертви. И от тази точка трябва да започне проследяването на Олдис. Досега бе действала неправилно, бе се опитвала да използва текста, за да разгадае мистерията. Вече осъзнаваше грешката си.

О — Олдис. Ф — Фолоус. Х — Хамлет. Д — Дюмант. Университетът „Дюмант“. 1982 година. Убийствата на Уитли и Мъри. Началото.

Извади филма с буквата У и го постави в машината. У — Шона Уитли, първата жертва.

Алекс бе открила статии за Ричард Олдис, за престъпленията в „Дюмант“ и за огромната научна дейност на преподавателя, но за неговите жертви имаше съвсем малко информация. („Не, Алекс — помисли си тя, когато се улови в грешка. — Не са негови, а жертви на някой друг, на истинския убиец“.) Бе виждала само снимките, които й бе показал Фиск.

Завъртя копчето и започна да преглежда микрофилма, като плъзгаше очи по думите. УбиецразследванеистерияуниверситетметодологияОлдис. Спираше от време на време, за да се вгледа в някой портрет на младия Олдис, снимка от въздуха на университета „Дюмант“ с червено кръгче на мястото, където бил намерен трупът на Шона Уитли. Но най-вече търсеше информация за самата нея.

— Госпожице Шипли?

Стресната, Алекс се обърна. На вратата стоеше библиотекарката.

— Ще се забавя още малко, госпожице Доус.

Библиотекарката се махна. Алекс уморено поклати глава. Наближаваше полунощ, а толкова много неща се бяха случили. Спомни си Мелиса Лий, очите й в импровизираното огледало, състрадателния глас на Келър…

— Хайде — каза тя високо, за да прогони тези мисли. — Съсредоточи се, Алекс.

Фокусира се върху Шона Уитли. Всички издирваха Пол Фолоус, опитваха се да разкрият истинската самоличност на писателя, но никой не търсеше информация за Шона. Никой не си задаваше въпроса какво наистина се е случило с двете студентки от университета „Дюмант“.

Затвори очи и зарови в паметта си. Опитваше се да си спомни нещо, което й бе показал Фиск, откъсите от онези ужасни статии за престъпленията в „Дюмант“.

„Трябва да проучите Шона Уитли“.

Това беше казал Олдис, когато го бяха привикали на разпит. Все й се струваше, че в тези думи има нещо странно, че в тях са заровени много отговори. „Да проучите“, помисли тя и отново се взря във филма. „Да проучите…“

За малко да пропусне статията, тъй като превърташе филма прекалено бързо.

Беше писана през есента на 1981 година, само месеци преди убийството на Уитли.

Обикновена история за студентка, спечелила стипендия по литература в „Дюмант“. Гордостта на родния си град. Бяха интервюирали и майка й. На снимката, с която бе илюстриран текстът, Уитли носеше очила с дебели рамки и кичозен пуловер. Усмихваше се широко и невинно. Апаратът за четене на микрофилми избръмча в малката прашна стаичка.

— Коя си ти? — попита на глас Алекс. — Каква си била наистина, Шона?

Върна се на статията. Зачете я дума по дума, очите й пареха.

Нищо. В текста нямаше нищо интересно.

Но трябваше да има. Вече беше в края на микрофилма.

— Върви по дяволите, Олдис! — изруга тя под нос. Беше изтощена, започваше да откача. — Върви по дяволите заради това, което правиш с мен… и което си направил с нея.

И тогава го видя. Няколко реда под линия, с по-ситен шрифт. Наведе се към екрана и евтиният пластмасов стол изскърца под нея.

Алекс се взря разтреперана в екрана. Момичето изчезна, всичко около нея се изпари. Беше сама. Съвсем сама. Някой мина покрай вратата, обувките му скърцаха по пода. Тя дори не чу.

„Някой да ме придружи…“

Изключи машината и в стаичката стана тъмно.

Когато почука на вратата на Келър, минаваше един. В общежитието на футболистите миришеше на пица, повърнато и дезодорант. Някой бе закачил бандаж на противопожарния кран. Докато го чакаше да отвори, съзнанието й кипеше от въпроси, останали без отговори.

Келър отвори вратата и премигна сънено срещу силната светлина в коридора. Беше гол до кръста, но Алекс се опита да се съсредоточи върху лицето и кръвясалите му очи.

— Алекс, ако е заради Процедурата…

— Снимката, която си намерил — каза тя. — Онази на Ръдърфорд. Мисля, че знам какво означава.

— Какви ги приказваш, Алекс?

Тя му разказа всичко на един дъх. Цялата информация, която бе събрала за Шона Уитли тази вечер.

Когато свърши, Келър попита:

— И какво ще правим сега?

Нямаше нужда да се замисля. Отговорът беше очевиден, беше на върха на езика й. Всичко беше ясно от мига, в който бе намерила статията на микрофилма, дори може би от по-рано, откакто бе видяла странната снимка на Чарлз Ръдърфорд в бара, или когато бе прочела пожълтелите вестникарски изрезки в стаята със съкровищата на Фиск. Трябваше само Даниел Хейдън да я подбутне в правилната посока.

— Сега — отвърна Алекс — трябва да отидем в Айова. Олдис ни води натам.