Превъзходство

37

— Хрумна ми от думите на Лидия Ръдърфорд — обясни Келър.

Бяха в пуста закусвалня на главната улица. Няколко редовни клиенти се бяха облегнали на бара, мрънкаха поетично за студа и ги гледаха подозрително. Сервитьорката се приближи и им доля кафе. Повъртя се малко около тях, после попита:

— Учите в петък вечер, а?

Алекс я погледна.

— Ако не довършим този урок, тогава един човек, който е в затвора за убийство, ще бъде много разочарован от нас.

Сервитьорката поклати неодобрително глава и се отдалечи.

От къщата на Лидия Ръдърфорд дойдоха в закусвалнята, потресени от срещата с Чарли Ръдърфорд, човека от снимката, с която се бе сдобил Келър. Някой им сочеше към Чарли.

— Той е, Алекс — бе казал Келър задъхано, докато се отдалечаваха с колата от къщата. — Мамка му, той е.

Сега ядяха прегорени чийзбургери и пиеха шоколадови шейкове. Келър бръкна в сака си, извади „Златното мълчание“ и я запрелиства.

— Тя каза нещо, Алекс. За Чарли. — Продължи да прелиства страниците. „Златното мълчание“ беше вторият роман на Фолоус, от който всъщност бе започнало цялото издирване. Посочи й нещо и Алекс се приведе заедно с него над текста. От часове не бе стояла толкова близо до него и й се искаше времето да спре, за да може просто да е до него. Да са сами и необезпокоявани. Но нямаше време, след по-малко от два дни щяха да пътуват обратно към Върмонт, а това, което бяха открили в къщата, променяше всичко. Двамата се наведоха над книгата и се взряха в страниците като в дълбок кладенец.

— В „Златното мълчание“ се разказва за много неща — обясни Келър. — Така и не стигнахме до нея на вечерния курс, но аз я прочетох.

— Фукльо. — Алекс го сръга с лакът. — Та за какво се разказва?

— Ами на първо място това е история от Айова. „Спиралата“ е роман, който се развива в Ню Йорк, но тази… тази книга е за тук. Където се намираме с теб в момента.

— Закусвалнята на Пейдж? — попита палаво Алекс.

Келър направи физиономия.

— Става ясно, че Фолоус е обичал родното си място. Дори Ръдърфорд да не е Фолоус, мисля, че си имаме работа с човек от Айова.

— Продължавай.

— В „Златното мълчание“ се разказва за един мъж в затвора.

Алекс вдигна очи от текста и се взря в Келър.

— Какво?!

— Да, знам. Точно като Ричард Олдис. Но този човек успява да избяга. — Млъкна и погледна към книгата, все едно самото й съществуване му създаваше неприятности. — Влиза в затвора заради нещо, станало преди много време. Някакво престъпление. Но така и не обясняват какво. Нещо ужасно е. Може би убийство, не знам. Фолоус нарочно се опитва да отклони читателя. Това е нещо като „Бдението на Финеган“ на силни наркотици. Джойс обаче…

— И главният герой е вкаран в затвора — уточни Алекс, за да го върне на темата.

— Да. Но както вече ти казах, той успява да избяга. Преструва се на някой друг и тогава… Това е много странно, Алекс. Наистина е ужасно странно. Хората започват да му вярват.

— Как така?

— Той им казва, че е друг човек. Започва да ползва псевдоними. Първо го прави със съкилийника си, а след това и с надзирателите. И постепенно… направо ги хипнотизира. Започват да му вярват, че е друг човек. Това, разбира се, е сюрреализъм, но Фолоус цели нещо друго. В „Златното мълчание“ има много капани, задънени улици. В много отношения книгата е една огледална къща. Но освен това е поетична по един свой особен тъжен начин.

— Какво се случва с него, когато успява да избяга?

— Не много — продължи Келър. — Доживява живота си. Пише и чете поезия. Тази част е незначителна. Важното в романа, което ме накара да си спомня за него тази вечер, докато бяхме в къщата на улица „Маслина“, е това.

И й показа страницата, която си бе отбелязал. Алекс видя записките му в полето, но не разбра нищо от тях.

— Какво е това?

— Това е връзката — каза Кедър, сякаш беше очевидно и бе ясно написано на нашарената с мастило страница под огромната му длан. — В тази сцена той говори с някого в затвора. Разказва му фалшивата история за самоличността си, лъже го кой е. На пръв поглед изглежда незначителен разговор. Но…

— Какво, Келър? — Алекс нямаше търпение да чуе края.

— Виж сама.

Той обърна книгата към нея и Алекс се приведе над нея. Започна да чете редовете, които Келър бе подчертал.

Тя прочете откъса два пъти. Беше съвсем объркана. „Какво се случва? — запита се. — Какво се случва с нас?“

— Не разбирам, Келър.

— Лидия Ръдърфорд — обясни й той. — Тя каза същото име тази вечер. Доктор Мороу. Сигурен съм, че го каза, Алекс. И двамата го чухме.

Алекс се взря пред себе си. Закусвалнята сякаш бе изчезнала.

— И защо ще го прави?

— Нямам представа. Единственото, което ми хрумва, е, че Лидия Ръдърфорд по някакъв начин е част от всичко това. Опитва се да ни каже нещо, без да ни го казва направо.

Алекс отново се замисли. Последните окъснели си тръгваха от закусвалнята и гледаха двамата колежани все едно са извънземни. Стори й се, че здравата почва под краката й се срива, че пропада. И отново й се прииска да се доближи до Келър. Да получи утеха от топлината и силата му. Ръката й докосна неговата.

— Времето — каза тя накрая.

— Какво имаш предвид?

Тя взе молива му и започна да пише по салфетката.

— През коя година Фолоус е написал „Златното мълчание“?

Келър разтвори книгата на първата страница и намери датата на издаване.

— Седемдесет и пета.

Тя записа годината.

— На колко години е Чарли Ръдърфорд-младши?

— Чакай, това го помня. Лидия каза, че през седемдесет и четвърта, когато баща му е починал, е бил на девет.

— Което означава, че е роден през… — Докато смяташе, моливът скърцаше по салфетката в притихналата закусвалня. — В средата на шейсетте. И тя каза, че доктор Мороу го излекувал, след като съпругът й е починал. Ако Чарлз Ръдърфорд е Фолоус, как е могъл да знае за Мороу?

Келър мълчеше и се взираше в салфетката, на която Алекс току-що бе написала нещо, което можеше и да разгадае мистерията. Изведнъж изправи гръб и отвори широко очи. Затвори книгата с тежко тупване.

— Може би това не е съществено.

Алекс премигна.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би — каза Келър — Лидия Ръдърфорд е Пол Фолоус.