Превъзходство

56

Трябваше само да приближи Оуен до Олдис. Но как? Как…

— Разбирам, Матю — каза тя дрезгаво. Гърлото й изгаряше от болка.

— Нима?

— Наистина разбирам — продължи тя, като се опита внимателно да го побутне към Олдис. — Знам какво е да си велик в нещо. Да превъзхождаш всички. Разбирам колко си добър в Процедурата. Какъв експерт си станал. И също така знам какво искаш.

Това го обърка и той се взря в нея.

— И какво искам?

— Искаш да победиш.

Очите му светнаха. Не каза нищо.

— Искаш да си последният абсолютен победител в Процедурата. Да си по-добър от Айовците на Бенджамин Лок, по-добър от Олдис и всички нас от вечерния курс. — Млъкна и се опита да направи още една крачка напред. Да го бутне още сантиметър към Олдис. — Искаш да останеш единствен накрая.

— Нищо не знаеш — каза той хладно.

Тя го дръпна към себе си. Притисна се в него. Той все още се усмихваше, но изведнъж осъзна къде точно в залата се намират. Видя колко близо е до Олдис. Спря. Лъчът на фенера светна в лицето й и я заслепи.

— Лошо момиче — изсъска той.

Тя пак се притисна към него, но той вече не поддаваше. Сграбчи я и я дръпна към себе си, все едно танцуваха някакъв жесток танц. Издиша в лицето й. И започна да стиска.

Колко още? Колко време й оставаше, преди всичко да угасне?

Отвори уста, но усилието беше прекалено, вече оставаше без въздух и всичко около нея се въртеше. „Не — помисли си. — Не бива да става така.“

— И аз те харесвам, Алекс — каза Оуен. — Беше ми приятна компанията ти в къщата. Ти си различна от останалите. По-умна си.

Стисна я още по-силно. Дробовете й пламнаха. И тогава се случи нещо.

Чу се звук и Оуен леко отпусна хватката. Тя успя да вдиша бързо и кратко веднъж. Погледна към вратата на залата и към мъжа, който стоеше там.

Келър.

Оуен се опита да се обърне, но вече беше късно. Келър го хвана и го дръпна и Алекс успя да се откопчи от ръцете му и отскочи встрани. Келър го удари с всички сили, стовари цялата си мощ в гърдите му, все едно го блокираше във футболен мач. Асистентът на Фиск залитна към стената. Това беше достатъчно.

Алекс измъкна пистолета. Беше го мушнала в колана на панталоните си, преди да излезе от стаята си. Преди Франк Марсдън и всичко, което се случи после.

— Ах, ти, кучко — извика Оуен и лицето му се изкриви в гневна гримаса. — Ах, ти, шибана курво!

Тя стреля. Веднъж. Звукът я изненада: беше силен, но не оглушителен, по-скоро като от тапа от шампанско, шум, който предизвиква само обикновена реакция. Очите на Оуен се разшириха. Той наведе глава и видя как на блузата му разцъфва тъмно кърваво цвете. В погледа му се четеше бяс, зъбите му бяха свирепо стиснати. Понечи да тръгне към нея…

Но се оказа, че не може.

Олдис го бе сграбчил.

Оуен се опита да се изтръгне, но без успех. Професорът го бе хванал здраво. Дръпна и личният асистент се стовари върху стола и го прекатури. Двамата се стовариха на земята и Олдис посегна към лицето на Оуен, към очите му… Оуен изкрещя от болка.

Келър я изведе в коридора, а после и нагоре по стълбите.

57

По-късно, след като зле раненият Матю Оуен бе изнесен от сградата, а Олдис беше отведен за разпит,

Алекс и Келър седяха прегърнати в една стая в болницата. Мълчаха. Нямаше нужда от думи. Бяха си казали всичко необходимо.

Главата на Келър бе превързана, а окото му — насинено, но иначе беше в добро състояние. Алекс нямаше сериозни наранявания. Франк Марсдън бе изгубил битката за живота си през последните два часа и по коридора вече сновяха репортери. Всичко, което се бе случило през последните дни в Джаспър, щеше да отшуми, но нямаше да бъде забравено. Никога нямаше да бъде забравено.

— Винаги съм искала да ти кажа нещо — каза тя.

Келър се обърна към нея и цялата сцена внезапно й напомни за Айова — утринната светлина, промъкваща се през пердетата, несигурността им какво точно се случва навън.

— Какво? — попита той.

— Намерих нещо. Бележка в една стара книга. Пишеше, че Олдис е…

— Знам — прекъсна я Келър. — Искам да кажа, че се сетих. Отне ми няколко години, но и аз стигнах до този извод. — Усмихна се. — Ректорът Фиск много ми помогна всъщност.

Алекс го погледна поразена.

— Не се прави на толкова изненадана, Алекс. Ти не си единственият герой в тази стая.

Тя се засмя. Отново замълчаха, но тишината не беше неловка.

— Съжалявам — каза той накрая. — За ръкописа. За това, че не ти се обадих след Айова. За…

— Шшт. Вече няма значение. — И се притисна към него.

— Мисля — започна той, — че трябва да планирам едно пътуване до Кеймбридж.

Алекс кимна.

— И аз така мисля.

На вратата се почука и влезе медицинска сестра. Носеше плик.

— Професор Алекс Шипли?

— Аз съм.

Сестрата й даде плика и излезе.

— Ще го отвориш ли? — попита Келър.

Алекс сви рамене, скъса плика и извади бележката в него.

Беше от Ричард Олдис.

58

Но тя се върна в „Харвард“ за да събере парчетата от живота си. Питър беше вече история, според слуховете се срещал с една докторантка. Алекс му желаеше всичко най-добро. Тя също бе продължила напред.

— Кога тръгваш?

— В последния ден от твоя семестър. Ще дойда. Обещавам.

Идеше й да закрещи от радост. Толкова много й бе липсвал.

Пратката пристигна в понеделник. Беше в прост кафяв плик. Отгоре със ситния старателен почерк на Олдис бе написано името й.

В бележката пишеше само: „Трябваше да дойдеш да се видим, Александра“.

Вътре имаше и още нещо. Страница от книга. Тънка и жълтеникава, от евтина книга с меки корици. Олдис я бе отрязал с ножче за бръснене. В горния десен ъгъл пишеше „КРИСЧЪН КЕЙН“. От другата страна — „БАРКЪР В БУРЯТА“.

Нищо друго.

— Не и този път, професоре — каза тя на глас. — Този път не играя. — И хвърли страницата на нощното си шкафче.

След два дни оцени последните изпитни работи за семестъра в кабинета си и се втурна към вкъщи. Не стъпваше по земята. Само след часове щеше да пристигне Келър.

Когато се прибра, си взе душ и се уви в хавлията. След това закрачи из модерния си апартамент, опитваше се да реши какво да облече. Днес беше началото на нов живот. След случилото се в Джаспър, след ужасите с Матю Оуен…

Не. Нямаше да мисли за този побъркан. Взе сешоара и седна на леглото. Погледът й се плъзна по нощното шкафче. По страницата, която й бе пратил Олдис. Мистериозната страница…

Някаква сила извън нея я накара да я вземе. Прегледа я. Нищо особено. Просто поредната игричка на Олдис.

„Баркър в бурята“.

Прочете заглавието и внезапно в главата й нахлу спомен. Имаше нещо тук. Някаква връзка с къщата на Фиск.

Прегледа пак текста. Зачете абзац по абзац, след това се върна и пак препрочете всичко. Усети как й се догади.

— Не — каза тя.

Вече знаеше какво е искал да й покаже Олдис. Защо я бе помолил да го посети, преди да си тръгне от Върмонт. Беше един абзац в средата на страницата.

Тя остави хавлията да падне на земята и се изправи. Не можеше да повярва. Опита се да си спомни какво й бе казал Крисчън онази нощ в къщата на Фиск. Какво й бе казал за работата си, за последната си книга.

„Плагиатствах от Фолоус. Не дума по дума, нищо подобно. Просто откраднах стила му, ритъма му. В последния ми роман «Баркър в бурята». Изпаднах в застой. Втълпих си някакви лудости, че хората ще играят Процедурата по моите романи“.

Направи крачка към вратата, но спря. Нещо край прозореца на спалнята й се раздвижи. Спомни си Олдис и първата си среща с него. Колко беше настоятелен, че някой от вечерния курс се е променил. Че един от приятелите й е отговорен за случилото се.

„Ще играят Процедурата по моите романи…“ Листът затрепери в ръката й. Алекс отстъпи назад.

Притисна се до стената. Кръвта й се смрази. На вратата се позвъни.