Превъзходство

5

— А сега да започваме.

Образът на доктор Ричард Олдис на екрана леко потрепна и след това се стабилизира. Девет лица се взираха в него и го очакваха да започне лекцията си. Чудеха се дали ще им разкаже какво е направил преди дванайсет години. Двете убийства (смяташе се, че са извършени с брадва, но оръдието на престъплението така и не бе намерено), зловещите сцени от университета „Дюмант“… никой нямаше представа дали тези теми ще се обсъждат. Олдис не биваше да говори за престъпленията, но не приличаше на човек, който би играл по правилата.

— Какво е литературата? — попита професорът. Никой не гъкна. Ушите им пищяха от тишината.

Олдис леко се усмихна и се приведе напред. Очите му — прикрити, черни и саркастични — се стрелнаха във всички посоки, за да огледат аудиторията.

— Господин Танър — прочете той от списъка със студентите, който камерата не улавяше. — Кажете ни, моля, какво според вас е литературата.

Момчето Майкъл Танър се обърна към екрана. Гласът му трепереше.

— Литературата е сбор от книги. Канонът.

— И какъв е този канон според мнението ви?

— Фокнър, Джойс, Улф. Най-вече модернистите.

По лицето на Олдис премина сянка.

— Модернистите убиха толкова много хубави неща.

Момчето се сви на мястото си.

— Господин Кейн — продължи Олдис. — Какво е литературата?

— Литературата е чувството, което изпитваш, когато четеш книга — каза Крисчън Кейн, слабо момче от втория ред. Опита се да се направи на по-едър, отколкото беше, да се надигне до ръста на тези, които винаги стърчаха над него. Получи се, но съвсем слабо. Само защото Кейн беше изключително умен и знаеше как да го направи.

— А, човек на чувствата. Това ми харесва, господин Кейн. Кажете ми, какви точно чувства ви връхлитат, когато четете Исак Бабел6? Или Борис Пилняк7, който не е бил реабилитиран, защото е разстрелян от цял взвод и оставен на птиците да го изкълват? Или Достоевски? Какво чувствате, когато четете сцените с Расколников и брадвата в „Престъпление и наказание“?

Брадва. Думата отекна в лекционната зала и завибрира около тях. Никой не смееше да помръдне, всички чакаха пушката на стената да гръмне.

Но не би. Ричард Олдис не трепна, не показа с нищо, че е направил гаф. Може би съвсем преднамерено бе изпуснал така небрежно тази единствена дума — „брадва“. Планирал я е предварително в лекцията си, записал я е в бележките си. Такъв ли човек беше? — чудеха се всички. От онези, които си играят с умовете на студентите?

— Чувствам отвращение — каза Кейн. — Като всички останали.

— Всички?

— Всички, които изпитват съпричастност към здравомислещите.

Олдис се засмя. И произнесе едно кратко, хапливо „пфу“. После попита:

— Знаете ли какво изпитах аз, докато четох Достоевски за първи път? Просветление. Защото Расколников не остава ненаказан за престъпленията срещу своите метафорични сестра и майка. Оказва се, че не е свръхчовек. Това изпитах първия път, когато четох книгата, тази емоция тогава ми се стори тъжна. И на мен също не ми е било писано да съм свръхчовек. И на мен не ми е било писано да остана ненаказан.

Професорът като че ли се намръщи, по лицето му отново премина лека сянка. Двамата надзиратели зад него се размърдаха.

— Госпожице Шипли — каза той, — можете ли да ни кажете какво е литературата?

Момичето от втория ред се поколеба. Всички останали се взираха в това хубаво тайнствено момиче от Върмонт. Алекс Шипли имаше дълга права коса, която блестеше под светлините на лекционната зала. Винаги имаше собствено мнение, умът й бе остър като бръснач и ако не я познаваш добре, можеше да те обезоръжи с откровеността си — което всъщност целеше. Не бе казала на никого (обичаше да пази тайните си, докато станеше невъзможно повече да ги крие), но през пролетта отиваше да учи за докторската си степен в Харвард.

— Литературата е любов — каза момичето.

— Вярвате ли в любовта, госпожице Шипли?

— Да.

— Значи вярвате и в литературата.

— Абсолютно.

— А във вероятността от литературата, също като от любовта, да боли?

Тя сви спокойно рамене. Камерата, насочена към студентите, улови това и очите на Олдис се стрелнаха натам, където сигурно се намираше неговият монитор, с който виждаше лекционната зала в мазето. Усмихна се: този прост, почти бунтарски жест му хареса.

— След като литературата може да ни накара да изпитаме нещо — каза тя, — защо да не може да ни причини и болка?

— Книгата като нож.

— Или стрела.

Олдис се облегна назад, още по-впечатлен.

— Пламтяща стрела.

Алекс отново сви рамене.

— Или брадва.

И тогава се случи нещо.

Лицето на Олдис стана мораво. Той изправи гръб, сякаш през него премина електрически заряд, и стисна гърлото си с ръце. След това започна да се мята. Все още седеше на стола, чиито крака затропаха бясно под него. Сякаш невидими ръце го душаха изотзад.

Надзирателите веднага се задвижиха. Надвесиха се над него, в кадъра се виждаха само ръцете им, опитаха се да го задържат на едно място. Но професорът не се укротяваше — дърпаше се и се хвърляше във всички посоки, а столът му продължаваше да стърже по пода. Очите му се скриха от камерата. Тънка струйка пяна се спусна от устата по брадата му. Студентите напълно го изгубиха от поглед, а надзирателите без лица се бореха с него и се опитваха да му помогнат.

— Езикът му! — каза единият. — Господи, глътнал си е езика!

Екранът почерня.

Няколко секунди студентите седяха мълчаливо. Никой не знаеше какво да направи. Споглеждаха се объркано. Екранът потъмня.

— Какво да правим сега? — попита едно момиче, Сали Мичъл.

Звукът на монитора отново заработи. Всички се обърнаха към екрана.

Появи се и картина и видяха Олдис с разчорлена коса и изпълнени с болка очи.

— Извинете — каза той завалено. — Понякога получавам тези… пристъпи. Винаги съм ги имал, още от дете. Няма за какво да се тревожите. Надзирателите ми са обучени да дават първа помощ, няма да позволят да пукна пред очите ви. — Не каза нищо повече.

Деветимата се взираха в монитора. Странно, но признанието му не ги успокои. Някои от тях щяха да го сънуват тази нощ. Щяха да имат кошмари, изпълнени само със звук и размазани движения: скърцането на краката на стола, болезненото гъргорене в гърлото на професора.

— Казахте — продължи Олдис, след като се овладя напълно, — че литературата се определя от мястото й в канона. От емоцията, от любовта. Ами ако… — Размътеният му поглед се разходи из залата и се спря на всеки от тях поотделно; и това просто действие показа на студентите от вечерния курс защо е толкова въздействащ преподавател. — Ами ако литературата е игра?

Никой не знаеше как да приеме това твърдение. Взираха се в екрана и чакаха човекът на него да продължи.

— Ами ако това, което току-що ми се случи, е просто номер?

Студентите бяха объркани. Някой се изсмя нервно.

— Наистина имам неврологично заболяване — каза Олдис. — Но ако нямах, ако припадъкът, който току-що получих, е наистина измама, представление, щяхте ли да повярвате, че наистина изпитвам страдание?

Никой не отговори.

— Хайде. Бях убедителен, нали?

— Да — обади се от задния ред Франк Марсдън, строен младеж с класическа хубост; първата му специалност беше актьорско майсторство, а втората — литература. Беше единственият от студентите в залата, който можеше да различи истинско от престорено страдание.

— Напълно — каза Алекс Шипли.

— Ами ако и литературата е същото нещо? — продължи Олдис. — Ами ако книгата, романът, ни заблуждават, че описват реалността, а когато потънем в тях, когато започнем сериозно да ги четем и наистина да обръщаме внимание какво пише вътре, видим, че зад тези страници се крие цял един нов свят? Вселена от по-дълбоки истини. И за да влезем в нея, ни трябва само заешка дупка8.

Млъкна, остави ги да смелят кодираната информация, която току-що им бе поднесъл. После попита:

— Колко от вас са чували за Пол Фолоус?

6

Няколко души познаваха това име. Казаха на Олдис какво знаят за писателя. Че никой не е сигурен кой точно е Фолоус, не и категорично. Първият му роман постигнал огромен успех, но колкото повече учените и критиците се опитвали да го поставят под светлината на прожекторите, толкова повече той се криел. Че е като призрак. Че има слухове — някои публикувани, други просто клюки, — че Фолоус е Пинчън9, Барт10, Еко. Или че е Чарлз Ръдърфорд, амбулантният търговец на енциклопедии, чиято снимка украсява задната корица на книгите на Фолоус. Че и до днес никой не знае със сигурност самоличността му; няма публикувани интервюта на Фолоус, нито устни свидетелства, всъщност няма нищо, което да докаже без никакво съмнение, че това не е псевдоним и че такъв човек съществува.

Но дори псевдонимите могат да бъдат проследени. А с Фолоус това не се е случвало.

— Пол Фолоус играе игра — каза Олдис, — в която искам да ви включа чрез този курс. Загадката, която ще разкрием, е самият автор. Ще четем издадените му романи и ако имаме късмет, ще разберем истинската самоличност на този велик писател.

Настъпи кратка смутена тишина.

— Как така ще разберем истинската му самоличност? — попита най-накрая едно момче, Джейкъб Келър. Той беше нападател на футболния отбор на колежа. Истинска енигма: огромен, широкоплещест, но с благ поглед и винаги готов да се усмихне, пръстите му вечно бяха изцапани с вар от очертанията на игрището. Единственият член на футболния отбор, който знаеше наизуст Кийтс.

— Имам предвид, господин Келър — каза Олдис, — че единствената ви задача по време на този курс ще бъде да откриете кой всъщност е Пол Фолоус.

— Но в това няма никакъв смисъл — обади се глас от задния ред. Втората специалност на Луис Прайн беше психология и той беше може би единственият участник в курса, който не бе маниакално обсебен от книгите. — Търсят Фолоус от трийсет години. Специалисти, академици, почитатели на конспиративните теории. Как да го намерим за един кратък вечерен курс в колежа в Джаспър?

— Трябва да имате повече вяра в способностите си, господин Прайн.

Студентите се спогледаха. Почувстваха се всемогъщи, изпълнени с енергия и малко уплашени. Времето на първата им лекция изтичаше. Бяха им казали, че екранът ще угасне точно час след като е светнал. Мониторът бил нагласен така, че да се изключи автоматично след шейсет минути.

— За домашна работа ви давам да прочетете първите петдесет страници на шедьовъра на Фолоус „Спиралата“. Утре сутрин по електронната си поща ще получите пълната програма на курса — каза Олдис. — Но преди да си тръгнете, искам да ви задам въпрос, над който да разсъждавате. Приемете и него като домашна работа. Загадка, взета директно от великия Пол Фолоус.

Студентите чакаха, вдигнали писалки над тетрадките си.

— Как се казва мъжът с тъмното сако?

След това Олдис млъкна и няколко секунди по-късно образът му изчезна от екрана.

Алекс Шипли не можа да заспи.

Лежеше в стаята си във Филбрик Хол — съквартирантката й тихо похъркваше на втория етаж на леглото — и се взираше в мрака. Не можеше да спре да мисли за Ричард Олдис, за начина, по който им бе говорил, за припадъка му. Ужасно. Всичко беше странно и зловещо и Алекс вече се чудеше защо изобщо се е записала в този курс.

Но въпреки това…

Вечерният курс беше примамлив. Не приличаше на нищо, което бе правила в колежа в Джаспър. Възможността да разкрие самоличността на Пол Фолоус, без значение колко невъзможно звучеше това, беше точно приключението, за което копнееше. Даде си сметка, че именно заради тази странна задача ще остане в курса на Олдис, каквото и да се случи.

Прочете първите седемдесет и пет страници на „Спиралата“. Книгата й бе издание с меки корици. Стоеше в малката вградена библиотека в другия край на стаята. На корицата бе залепен оранжев стикер с надпис „Втора употреба“. След началото на последния курс Алекс беше малко изпаднала. Преди си купуваше само нови книги и дори не помисляше да си води бележки в полетата, но сега трябваше да пести пари за Харвард и можеше да си позволи само употребявани. Записките на други студенти се мъдреха до печатния текст и изяждаха цялото празно пространство на страницата. За нея това беше светотатство.

Майка й, която живееше в град Дарлинг, само на 45 километра от колежа, я беше предупредила за курса на Олдис. „Той е истинско зло“, бе й казала. Човекът, курсът му — всичко това било зло. Но Алекс знаеше, че освен зъл, професор Ричард Олдис е и гениален. Беше чела затворническите му трудове за големите американски писатели и бе усетила просветление, родство. Той говореше за книгите така, както тя ги чувстваше — сякаш са най-истинската форма на общуване, едновременно първична и свята. Веднъж бе казал, че книгата е ключалка, а читателят — ключ. Дяволски вярно.

Но тази вечер нещо се бе променило.

Докато лежеше и се вслушваше в гласовете и стъпките на окъснелите студенти навън, Алекс се опитваше да определи какво се е променило и не успяваше. Не можеше да го назове. Опасението, че Олдис ще преобърне живота й, се стопи в мига, в който го видя. Не че вече не вярваше, че може да я просвети; вероятно той и странните му виждания за литературата бяха способни поне на това. Оказа се, че не е толкова всемогъщ, както си бе мислила. Не беше така категоричен и рафиниран, както намекваха писанията му. В човека, който се появи на екрана, имаше нещо… крехко. Нещо уязвимо.

„Само се чуй, Алекс. Размекваш се по човек, който е убил хладнокръвно двама души“.

Замисли се за загадката. Домашната работа от Олдис.

Нямаше никаква представа какво означава. Първите няколко глави на „Спиралата“ разказваха за нюйоркското общество на границата между двата века. Това беше роман в най-традиционния смисъл на думата. Алекс знаеше, че в него има скрити значения, че не е само очевидният сюжет; вероятно вътре се казваше и нещо за самия Фолоус, но тя не можеше да го види. Прочете книгата за първи път в гимназията и изобщо не се трогна. „Това ли било? — помисли си тогава. — За това ли е целият този шум?“

А сега Ричард Олдис им казваше, че романите на Фолоус не са романи, а игри. Игри, които самият писател е скрил в думите. Олдис бе отишъл и по-далеч, беше им подсказал как биха могли да минат през… как се бе изразил? Да, през заешката дупка.

„Как се казва мъжът с тъмното сако?“

Име… тъмно сако… игри…

Скочи от леглото. Съквартирантката й Мередит — беше от Ню Хампшир и учеше химия — се размърда на горното легло. В ума на Алекс се гонеха хиляди мисли. Протегна се в тъмното пред себе си и взе екземпляра на „Спиралата“ от бюрото. Отиде в малката баня към стаята — привилегия за студентите последна година, — затвори вратата и светна лампата над огледалото.

Прелисти романа и започна да преглежда страниците по диагонал, докато буквите не започнаха да се сливат. Търсеше някаква връзка с тъмното сако. Само това й се струваше логично: книгата беше единственият им източник. До утре нямаше да имат учебна програма, не им бяха раздали никакви материали. Олдис бе искал да ги насочи към „Спиралата“. Нямаше начин да не е така.

Вдигна глава от страниците и се погледна в огледалото над мивката. „Време е да се откажеш и да забравиш тази лудост — помисли си тя. — Някой вече е разгадал тази главоблъсканица и щом един има отговора, значи и деветимата ще…“

И замръзна.

Ето го. В огледалото. Там се виждаше задната страница на книгата.

Алекс бавно преобърна томчето.

На задната корица се мъдреше традиционната снимка на автора. Знаеше, че този човек не е Пол Фолоус. Или поне никой не бе сигурен дали е той, или не. Поставяха фотографията на всички издания на романа точно по тази причина: никой не знаеше истинската самоличност на писателя и затова винаги го илюстрираха с амбулантния търговец на енциклопедии.

Тя се вгледа в лицето на мъжа. Пригладената назад коса, преднамерената усмивка. Начинът, по който ръцете му бяха скръстени в скута. И тъмното сако, с което беше облечен.

„Как се казва мъжът…?“

Преди да се усети, вече бе изскочила от банята и се щураше из стаята. Навлече джинсите и фланелата с емблемата на колежа, сложи си вълнената шапка и излезе възможно най-тихо, стиснала романа в ръце. Слезе с асансьора, изхвърча от Филбрик и се озова в мразовития двор.

Само западният вход на библиотеката „Стайли М. Фиск“ беше отворен. Алекс набра кода си, влезе в топлата сграда и се натъкна на библиотекарката от нощната смяна, която приличаше на мишка. Казваше се Доус и се обличаше като героиня на Джейн Остин.

— Александра Шипли, какво правиш тук по това вре…

Но Алекс вече я бе подминала и бързаше към дъното на библиотеката. Нямаше никой, освен няколко зомбита, които четяха под светлините на настолните лампи.

Литературната критика беше в дъното. Тя стигаше дотам и със затворени очи; като първокурсничка беше работила в библиотеката и я познаваше като петте си пръста.

Намери прочутия труд за Пол Фолоус на една от задните полици, окъпана в червена светлина от аварийната лампа. Взе я и зачете. Книгата се казваше „Главоблъсканици: Светът и творчеството на Пол Фолоус“, издадена през 1979 година от „Оувърланд Прес“. Автор — докторът на науките Ричард Олдис. Беше я написал три години преди убийствата в „Дюмант“.

Отвори на индекса. Намери думите, които търсеше: снимка на автора (вероятно апокрифна). Името на истинския амбулантен търговец на енциклопедии, реалния мъж на фотографията, беше на върха на езика й. Помнеше, че Олдис го спомена по време на лекцията тази вечер. „По дяволите, Алекс, трябва да внимаваш повече“.

Отгърна на съответната страница и потърси името в сумрака…

Но нещо я спря. Нещо я накара да замръзне под кървавата светлина в тихата неподвижна библиотека. Пулсът й, който до този момент препускаше бясно, се забави. Изпълни я спокойствие. Потта, избила под мишниците и по черепа й, започна да се охлажда. Цялото й тяло се стегна.

В полето на книгата някой бе написал нещо на ръка.

Трескаво надраскани с молив букви, цифри и символи, които се спускаха надолу като записки на езика на лудите.

„Какво е това, по дяволите?“

Огледа ръкописния текст. В дъното на страницата видя четливи редове. Бяха по-различни от останалите. По-тъмни, сякаш вкопани в страницата, почти гравирани. Хладнокръвен почерк, принадлежащ на човек, който е държал посланието му да бъде открито.

Алекс разгледа следващата страница, където грубо надрасканото послание продължаваше. Намери още редове, написани от същата твърда ръка.

Това, което прочете, щеше да промени живота й.

Въпреки че беше възбудена до крайност, Алекс отиде съвсем спокойно до предната част на библиотеката и записа книгата в картона си.

— Ох, вие, студентите по литература — въздъхна библиотекарката. — Само ви дай да учите.