Превъзходство

43

Олдис ги бе довел до края на света. „Сияйният град“ беше лудница от друга епоха: готическа фасада; стрехи, скрити в черни сенки; кула, която изскачаше неочаквано като лошо предзнаменование от страничната част на сградата. Изглеждаше необичайно в тази простовата провинция. Както и те двамата всъщност. „Тук нищо не си е на мястото — помисли си Алекс, докато минаваха през пропускателния пункт и поемаха към сградата. — Особено пък ние двамата“.

Овехтяла зацапана табела съобщаваше как се казва клиниката: „Сияйният град“, дом за проблемни момчета, построен през 1957 година. Двамата застанаха пред входа, може би събираха сили да влязат, а може би чакаха някакъв знак, който да им обясни защо са тук.

„Защото трябва да намерим Фолоус. Защото Олдис е невинен. Защото двете мистерии са едно и също“.

Мястото не им изглеждаше никак обещаващо. Няколко санитари сновяха из приемната, но иначе бе тихо и спокойно. Нямаше никакви буйни луди, нито кротки умопобъркани. Тази сграда сякаш бе долетяла през времето. Дори тапетите бяха на райета във всички цветове на дъгата и тази шарка говореше за щастие и никак не се връзваше с мястото.

Алекс бързо тръгна напред. Келър я последва по дългия дезинфекциран коридор към друг, съвсем същия, и каза зад гърба й:

— Не знам, Алекс. — Предпазливостта в гласа му сякаш я подканяше да го опровергае. И тя не знаеше дали постъпват правилно и тази неизвестност я изнервяше. Ами ако бяха сбъркали? Ами ако Олдис не ги бе водил към това място? Тогава вече нямаше къде другаде да отидат. Утре щяха да се качат на самолета за Джаспър и вечерният курс щеше да свърши.

— Търсите ли някого?

Алекс се обърна. Една жена с бяло сабо и бяла престилка тъкмо бе излязла от някаква врата. Държеше няколко медицински картона. Лекарка.

— Да — каза Алекс. — Терапевт, който е работил тук преди време. А може би още работи.

— Не са останали много лекари — каза жената. — Закриват клиниката и в момента сме в процес на прехвърляне на пациентите в институция в Демойн. Как се казва?

— Мороу — отвърна Алекс. — Доктор Мороу.

— Не съм чувала за такъв лекар — каза жената. — Но съм в „Сияйният град“ само от два месеца. Нека попитам някой, който би могъл да знае. Ще ме изчакате ли тук? — И им посочи мрачното фоайе.

Алекс седна на един от неудобните столове, каквито има само по болниците. Кимна на Келър да се настани до нея, но той махна с ръка, за да покаже, че предпочита да остане прав. Чак тогава тя осъзна, че пластмасовият стол просто не може да го побере.

След две-три минути дойде слаб мъж с прошарена коса. Изглеждаше уморен. Погледна ги подозрително.

— Терез ми каза, че искате да ме питате нещо.

— Вие доктор Мороу ли сте? — попита Алекс.

— Не — отвърна мъжът и на устните му се появи колеблива усмивка. — Казвам се Алън Бърн. Бях стажант на Мороу. Той почина през деветдесет и първа.

Сърцето на Алекс прескочи. Бяха закъснели.

— Но може би и аз ще успея да ви помогна.

— Тук сме заради един пациент на доктор Мороу — намеси се Келър. — Тогава трябва да е бил съвсем малък, още момченце. Останал е в „Сияйният град“ съвсем малко. Но по всичко личи, че доктор Мороу му е оказал огромно влияние. Казва се Чарлз Ръдърфорд-младши.

Очите на мъжа трепнаха. Знаеше нещо.

— Аз… много съжалявам — каза той. — Но трябва да тръгвам. Не искам да…

— Моля ви, доктор Бърн — прекъсна го Алекс. Чу отчаянието в гласа си, но не се опита да го прикрие. — Изминали сме толкова път и ни трябват само няколко отговора. Ако знаете нещо за този пациент, каквото и да е…

— Той лъжеше, че не може да говори.

Алекс премигна.

— Моля?

— Виждал съм през годините Мороу да лекува много пациенти — продължи Бърн. — Толкова много проблемни младежи са минали през „Сияйният град“ и Мороу се справяше блестящо с тях. Всички ги лекуваше все едно бяха негови синове, отнасяше се с всяко момче все едно е най-важното на света. Все едно е уникално. Но Чарли…

— Моля ви, продължете.

— Току-що бях започнал работа тук — обясни Бърн.

— Бях млад, наскоро бях завършил медицина. Все още изучавах терапията и за мен Мороу беше като божество. Бях чел негови статии, докато следвах, започнах да прилагам някои негови методи и в собствената си практика. Исках да повторя всичко, което той бе правил с пациентите си.

— А наблюдавахте ли го как лекува Чарли Ръдърфорд? — попита Келър.

Бърн се усмихна уморено.

— Ще ми се да ви кажа, че все още се сещам за това. Но истината е друга. Не бях си спомнял за този случай от много време. Почти от двайсет години… Може би съм искал да го изтрия от паметта си. Да го забравя напълно.

— Какво стана?

— Правеше му теста на Роршах — продължи Бърн. — Показваше на Чарли петната. Помня как доктор Мороу ровеше из картите, спомням си шумоленето им между пръстите му. Това беше единственият звук в стаята, защото Чарли не обелваше и дума. Изобщо не говореше. Пишеше отговорите си на малки листчета, които Мороу му бе дал.

— Какво пишеше? — попита Алекс и хвърли поглед към Келър. И двамата си мислеха за теста на Роршах. Какво ли би могъл да означава?

Бърн се извърна към нея, но очите му сякаш се взираха в миналото: споменът се бе върнал ясен и натрапчив.

— Жестокости — каза той. — Всяко петно, всеки образ му напомняше за нещо агресивно. Пожар, болка, кръв. Все такива думи пишеше по листчетата. Понякога просто прерисуваше това, което му показваше Мороу. Правеше свои собствени петна и вдигаше листа към лекаря, все едно беше огледало. След това се усмихваше, като че ли е извършил велико дело. След края на сеансите поглеждах Мороу и виждах…. И аз не знам какво. Някаква дистанция. Той се страхуваше от това момче.

— Но Мороу сигурно и преди е имал агресивни пациенти — каза Келър, като се опитваше да говори спокойно и разумно. — Би трябвало да е обичайно в „Сияйният град“ да идват деца с подобна психика.

— Не — отговори веднага Бърн. — Не и като Чарли. Другите момчета, дори тези, които в миналото са били агресивни, само се преструваха. Играеха роли. Но Чарли… при него всичко беше истинско. Той бе увреден по рождение. Беше някак си… извратен.

— Казахте, че е лъгал, че е ням — намеси се Алекс. Искаше да стигне до дъното на тази история и да се махне от това място. Започваше да разбира защо Олдис бе пратил тях в този малък ад. Само някои парчета от пъзела още й убягваха.

— Да — потвърди Бърн. Гласът му бе станал по-спокоен. — Беше три месеца след като дойде в „Сияйният град“. Пак правеха теста на Роршах. Бяха към края и изведнъж Чарли погледна Мороу и каза нещо. Беше само една дума, но и двамата я чухме. Когато момчето излезе от кабинета, Мороу дойде при мен. Беше пребледнял и трепереше. Попита ме: „Ти чу ли…?“ Разбира се, че бях чул.

— Но сигурно това е било пробив — каза Алекс, като си спомни похвалите на Лидия към доктора. — Сигурно Чарли се е променил под въздействието на Мороу. Той го е излекувал.

— Не — отвърна Бърн. — Случаят изобщо не беше такъв. Имаше нещо в тази дума, все едно ни предизвикваше. Тогава Мороу помоли да не работи повече по този случай. Чарли постигна много, обаче не се съмнявам и в нещо друго — че Мороу за първи път се отказваше от пациент. Но след това изпита облекчение. Беше проникнал в ума на Чарли Ръдърфорд и бе видял нещо изключително грозно. Нещо перверзно. Не искаше да има повече нищо общо с него.

— Виждали ли сте Чарли след това? — попита Келър.

— Не. Майка му дойде след няколко седмици и го взе от „Сияйният град“. Чух, че живеела в Хамлет. Красива жена, толкова различна от сина си… Съпругът й бе починал. Но тогава това вече нямаше значение. Просто искахме да се отървем от това дете.

Бърн ги изпрати. Докато крачеше по коридора до него, Алекс премисляше думите му. Спомни си роршаховите петна от снимките на местопрестъпленията в „Дюмант“ и агресията, за която бе говорил Бърн. Олдис бе искал да научат тези неща за Чарли. Да очертаят границата между увредената психика и убийствата.

— Думата — каза Бърн. Вече бяха на изхода, навън притъмняваше. Вече бяха почти до края.

— Коя беше тя, докторе? — попита Келър.

Бърн ги погледна така пронизително, че Алекс потрепери. Опитваше се да я предупреди.

— „Татко“ — отвърна Бърн. — Само това. Единствената дума, която Чарли Ръдърфорд каза пред нас. Беше „татко“.