Превъзходство

26

Сутринта, в която трябваше да тръгнат за Айова, тя отиде да види баща си.

Болестта тежеше върху целия дом — мивката капеше, радиото на майка й бръмчеше от стаята в дъното. В къщата бе студено, защото лекарствата го загряваха мъчително отвътре. Алекс придърпа палтото около себе си и влезе във всекидневната. Баща й седеше на любимия си стол, потеше се, а зъбите му тракаха. Носеше фланела с надпис: „Дъщеря ми е отличничка на колежа в Джаспър“.

— Здрасти, татко. Как си?

Очите му бяха зачервени, оредялата му коса бе пригладена назад. Докосна го по челото, погали влажните кичури и го целуна нежно по бузите.

— Все същото, Али — каза той. — Винаги е все същото.

— Мама кара ли те да вършиш домашна работа?

Той се усмихна немощно. Дори и това му бе трудно да направи.

— Тя е добра с мен. Не говори за майка си все едно я няма.

Алекс се обърна и видя майка си. Беше плакала, както често правеше напоследък сутрин. В юмрука си стискаше намачкана салфетка, носът й бе зачервен.

— Здрасти, мамо.

— Момиченцето ми. — Майка й я прегърна и Алекс за един миг си помисли: „Няма да отида. Ще остана тук при тях и няма да довърша курса“.

Но после колебанието й премина. Майка й отстъпи назад, за да я разгледа.

— Колко си кльощава! — каза тя. — Хранят ли ви изобщо в колежа?

— Да, мамо — отвърна Алекс, отиде в кухнята, извади млякото и си наля в любимата си чаша с надпис „Върмонт: свобода и единство“. Всичко това й беше познато, тук се чувстваше в безопасност.

— Той се влошава — каза майка й почти шепнешком след малко, докато седяха в кухнята. Утринното слънце проникваше през пердетата с щампи на лози над мивката. Алекс се обърна и се взря през процепа между тях към побелелите дървета в предния двор. — Когато заминеш за Харвард, Алекс, просто… Просто не знам какво ще правим. Какво ще правя аз.

— Ами ако не отида в Харвард?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа… — Млъкна. Всъщност не знаеше какво иска да каже.

— Какво има, Алекс? Какво е станало?

— Нищо не е станало, мамо. Нищо.

— Напротив, има нещо. Усещам го.

— Заради… — „Едно момче“, искаше да каже. „Ново момче“. Но това беше само част от истината. Съвсем малка част.

— Заради онзи курс е, нали? Онзи зъл човек. Казах ти да не се замесваш с него.

— Не — отвърна Алекс малко отбранително. — Не е заради това.

— Тогава какво?

Алекс понечи да каже нещо, да предупреди майка си, че тази сутрин ще замине за място, на което никога не е ходила, ще се качи на самолет за трети път в живота си с човек, който все още й е непознат, и двамата ще се опитат да разгадаят една отдавнашна мистерия. Дори на нея й се струваше комично.

— Просто искам да знаеш, че те обичам — каза тя. — Каквото и да се случи, каквото и да ме сполети, просто помни, че обичам вас двамата повече от всичко на света.

Брадичката на майка й затрепери, една сълза се търколи по бузата й.

— Е, сигурна съм, че баща ти ще е доволен, че намери малко време да го видиш.

Баща й. Алекс си наля още шоколадово мляко и се върна при него.

Наведе се и приближи устни до ухото му.

— Всичко ще бъде наред, татко. Обещавам ти.

Той бавно извърна глава да я погледне. Усмихна се. Устните му бяха напукани и по тях избиваше кръв. Ракът сякаш го разкъсваше.

— Всичко е наред, Али — прошепна той. — Всичко ще бъде наред.

И след това тя тръгна. Трябваше да хване самолета.

Той я чакаше пред Кълвър, метнал раница на рамо и с картончета за учене в ръце. Потропваше нервно с крак и си мърмореше нещо. Тя го доближи в гръб и подметна:

— Още ли не си научил пиесите, Келър?

Той се обърна. По очите му позна, че не е спал.

— Но пък съм готов за пътуването.

— Мислиш ли, че другите…

— Не — каза той. — Само ние сме. Единствено ние сме достатъчно смели, за да отидем докрай.

— Или достатъчно луди.

Тръгнаха към източната част на кампуса, към пикала на Келър, с който щяха да стигнат до летището. Бяха си събрали всичките пари на едно място — петстотин и осемдесет долара общо, с които щяха да изкарат до неделя.

— Добре ли си?

Алекс вдигна глава.

— Да. Просто се бях замислила.

— Страх ли те е?

Тя се замисли над въпроса. Прехвърли го в ума си и отговори шепнешком:

— Да. Страх ме е.

Келър я хвана за ръката и двамата тръгнаха към неизвестното.

27

Малко преди два следобед излязоха от летището и откриха, че зимата в Айова е съвсем различна от тази във Върмонт. Студът беше по-остър, а вятърът — пронизващ. Огледаха се и не видяха нищо. Никакви дървета, никакви планини. Сякаш бяха влезли в стая без мебели, в пейзаж без контекст. „Чужденци — помисли си Алекс. — Тук сме чужденци“.

Потрепери от студ и последва Келър към колата под наем. Беше малка мазда, по-добра от трошката на баща й, която караше в Джаспър.

— Карай ти — каза Келър, сякаш прочел мислите й.

— Благодаря.

Алекс седна зад волана и потегли рязко. С крайчеца на окото си видя как Келър панически посяга към дръжката над прозореца.

Намериха евтин мотел на седем-осем километра от Хамлет.

— Ето тук — каза Келър и посочи. — Това ще е нашият щаб, от който ще водим войната. — Алекс отби и спря, гумите изсвириха. Келър се измъкна от колата, коленичи и целуна земята.

Хвърлиха раниците си в стаята и извадиха книгите, които мислеха, че ще им трябват. „Спиралата“ и „Златното мълчание“ на Фолоус, разбира се, но също така и туристически справочник на Айова. Алекс бе взела и „Призрак“ на Ричард Олдис. Обърна я и погледна снимката на автора — човека от затвора. Лицето му бе изпито, а очите студени и празни. Взе „Спиралата“. Между страниците се подаваше листче и тя го извади.

Усмихна се и пъхна бележката в джоба на палтото си, преди Келър да я е видял. След като разопаковаха багажа си, Келър се изпъна на леглото. Видя я, че го гледа притеснено, и се засмя:

— Спокойно де. Не хапя.

Тя легна до него.

„Дръж се нормално — помисли си. — Все едно не се случва нищо необичайно“.

Известно време мълчаха. Накрая тя проговори:

— Е, стигнахме до Айова.

— Да — потвърди той. — А сега какво?

Алекс се взря в тавана. Винаги бе искала да се махне от Джаспър, да приеме нова самоличност някъде другаде. Да започне нов живот. Съобщението, че е приета в Харвард, й прозвуча като обещание: че скоро ще замине надалеч, нищо няма да я обременява и сама ще се грижи за себе си. Но в този миг не можеше да се отърве от усещането, че нещата хич не са наред. Че двамата са се запътили към един от капаните на Олдис.

— Алекс?

Тя се обърна. Последните слънчеви лъчи пробиваха през пердетата и осветяваха лицето му. Прииска й се да го прегърне. Да го сграбчи и да остави неговата сила да я издърпа от бездната на страха. Но за това щеше да има време по-късно. Сега беше уморена от полета, а имаха и работа.

— Имаме два дни — каза тя. — Два дни до обратния ни полет и края на курса. Два дни, за да намерим Фолоус.