Превъзходство

1

Веднага щом се стъмни, вкараха монитора, на който щеше да се появи убиецът. Поставиха го на катедрата, малко встрани от центъра, за да могат да виждат и студентите на задните редове. Двама работници от поддръжката, облечени в униформени гащеризони, провериха сателитната връзка и микрофоните, след това си тръгнаха тихо, както бяха дошли. Пет минути преди началото на лекцията всичко беше готово.

Това бе първият курс от този род и новаторството му — или може би по-скоро неговата мистериозност — го направи най-обсъжданото академично събитие в малкия колеж в Джаспър. Както бе наредил ректорът, в залата имаше деветима студенти — елитът на литературната магистърска програма в Джаспър. В първата вечер от семестъра те чакаха напрегнато преподавателят им да се появи на екрана.

Курсът беше „ЛИТ 424: Разгадаване на литературна мистерия“. Провеждаше се вечер, защото това бе единственото възможно време, единственият час, в който директорът на затвора позволяваше на убиеца да преподава. Ако се вярваше на слуховете, той щеше да чете лекциите си от звукоизолирана килия. Други пък разправяха, че щял да се намира пред зелен екран, на който със специални ефекти ще му бъде създадена илюзията, че се намира в лекционна зала. Говореше се също така, че ще е окован за стола си, ще е облечен в оранжев затворнически гащеризон, тъй като щатският закон не позволявал друго. Непрекъснато напомняха на студентите, че не бива да забравят какво е извършил този човек. Да не забравят кой е.

В малката аудитория беше топло, макар навън да бе хапещ върмонтски студ. Дворът бе общо взето тих, ако не се брояха протестиращите срещу Олдис, намиращи се на задължителните двеста метра от Кълвър Хол, където се провеждаше вечерният курс. Студентите неслучайно бяха събрани в мазето на Кълвър: администрацията в Джаспър не искаше протестиращите да зърнат през прозореца какво се случва на монитора.

Малцината студенти, които все още бяха навън в този час и на този студ, виждаха отдалече през буковете и дъбовете в парка край колежа трепкащите светлинки на свещите от протестното бдение. Валеше кротък сняг, януарският вятър гонеше снежинките из въздуха. Недалеч езерото Шамплейн бучеше от поривите на вятъра. Както каза един първокурсник, когато огледа сцената от високия си прозорец в общежитието, сякаш всеки миг щяха да екзекутират някого.

Съвсем близо до протестиращите, в тъмна сграда, в която светеха само няколко лампи на първия етаж, в стая с размерите на килер седяха двама щатски полицаи, пиеха кафе и се взираха в малко екранче.

Имаше спорове и дали курсът да се казва точно „Разгадаване на литературна мистерия“. Ректорът на колежа избра наименованието, защото му звучеше подходящо за това, което бе намислил професорът. Но всъщност ректорът не знаеше какво ще включва курсът. Нямаше и как да знае: убиецът само намекна, че става въпрос за „литературна игра“, която студентите ще играят по време на лекциите. С никого не беше споделил учебната програма.

Залата бе притихнала, защото никой в нея не беше в състояние дори да предположи какво предстои да се случи. Студентите, записани в „ЛИТ 424“, имаха време да помислят, когато в седмиците преди началото на семестъра се прибраха при семействата си за коледната ваканция. Получиха възможност да претеглят решението си дали да се включат в този странен курс. Чудеха се дали нещо може да се обърка в лекционната зала, дали професорът би могъл по някакъв начин… Да, звучеше налудничаво. Повечето от тях не го изрекоха на глас, нито говореха за това със съквартиранти и близки приятели. Само тихи прошепвания, понесени от вятъра към нищото.

Дали по някакъв начин би могъл да се измъкне.

Това си мислеха всички в тези последни секунди. Някои си приказваха за други курсове през семестъра, прелистваха учебници и подчертаваха абзаци с разтреперани жълти маркери. Но най-вече седяха и мълчаха. Взираха се в угасналия екран. Чудеха се и чакаха.

Накрая екранът стана непрогледно черен и всички изправиха гърбове. След това мониторът забръмча, отляво надясно се плъзна светла черта като права линия на електрокардиограф и се разнесе пронизителен звук. Преподавателят им, геният, спечелил наградата „Макартър“, някогашната ярка звезда на университет „Дюмант“, професорът по литература, доближил се най-много до статуса на знаменитост, същият, който преди дванайсет години бе убил по особено жесток начин две докторантки — щеше всеки миг да се появи.

Черният екран просветна, пронизителният звук заглъхна и на екрана се появи лицето на професора. Бяха виждали негови снимки в пресата, разбира се. С тъмен костюм (по време на процеса), с белезници и хищна усмивка (секунди след произнасянето на присъдата), с пригладена назад коса, с туидено сако и папийонка (официалният му портрет от университета „Дюмант“ през 1980 година).

Но тези снимки не бяха успели да подготвят студентите за мъжа от екрана. Лицето му бе по-свирепо, бръчките — по-дълбоки. Наистина бе облечен в оранжев гащеризон: затворническият му идентификационен номер бе почти скрит под долния край на екрана. В изрязаното му деколте, точно над сърцето, се виждаше част от избеляла татуировка. Студентите не знаеха, но татуировката представляваше парченце от пъзел.

Очите на професора сякаш имаха собствен живот. Пронизителни, непреклонни, очи, от които надничаше опасен ум. Студентите не се изненадаха, нито се вледениха от шок. По-скоро беше: „А, такъв бил значи“. Едно момиче в дъното прошепна:

— О, господи, не знаех, че е толкова…

А друго момиче, седнало близо до първото, довърши:

— … Секси.

Двете се засмяха, но тихичко. Тихичко.

Професорът се наведе напред в стола си. Зад него стояха двама надзиратели. Студентите ги виждаха добре, но без лицата — само крачолите на тъмните им панталони, лъскавите токи на коланите и палките на кръста. Единият стоеше широко разкрачен, другият беше с по-прибрани крака, но общо взето бяха като огледални образи. Професорът не беше зад стъкло — камерата, насочена към него, не беше защитена по никакъв начин. Той просто си седеше зад малка маса, ръцете му, без белезници, бяха пред него, дишаше бавно и спокойно. На лицето му имаше едва доловима усмивка.

— Здравейте — каза той тихо. — Казвам се Ричард Олдис и ще водя курса ви „Разгадаване на литературна мистерия“. Говорете достатъчно високо, за да ви чувам.

— Здравейте, професоре — каза някой.

— Тук сме — обади се друг.

Олдис се наведе напред към микрофона, който бе извън обхвата на камерата, кимна и каза:

— Много добре. Чувам ви и вие ме чувате. Виждам ви и вие ме виждате. А сега да започваме.