Превъзходство

28

Ректор Антъни Райс беше от онзи тип хора, които не понасяха порока на човешката глупост. Беше червендалест и непрекъснато задъхан, с около двайсет и пет излишни килограма. Приличаше повече на счетоводител от малка провинциална фирма, отколкото на преподавател по мъртви езици.

В петък следобед, когато бившите участници в курса „Разгадаване на литературна мистерия“ бяха изолирани в стаята на горния етаж в къщата на Фиск, той крачеше из кабинета си на втория етаж в Кулата. Беше си изпил лекарствата за сърце и за кръвно, както и антидепресантите. На бюрото му бе забравен недояден банан, който бавно ставаше кафяв. Настолната лампа осветяваше романа на Пол Фолоус „Златното мълчание“. Книгата бе разкъсана и Райс бе пръснал страниците и бе налепил по тях стотици самозалепващи се розови листчета с неразбираеми записки. На пода имаше възглавница и легло. Беше спал тук предната нощ.

Райс ги усещаше. Надигащите се неприятности. Заля го внезапен гняв.

Проблемът беше, че повика Шипли от Харвард. Идеята бе на детектив Брадли Блак. Може и да е била култова героиня в колежа преди петнайсет години, но не всички култови герои заслужават почести, нали така. Някои — и той имаше предвид най-вече дъртия Ричард Олдис — оставаха в паметта на другите само с грешките си. А Шипли бе направила толкова много грешки по време на вечерния курс. Да, бе свалила обвиненията от Олдис, но за Райс това не означаваше нищо. Това не беше чак такава победа, каквато я изкарваха обожателите й. Веднъж се бе срещал с Олдис и той го притесни. В него имаше нещо почти нечовешко. Може би беше заради замръзналата усмивка или от начина, по който черните му очи се взираха в теб, съдеха те, принизяваха те. Райс потръпна.

Замисли се за професора. Нищо чудно, че некомпетентната Шипли не бе успяла да изтръгне нищо от него. Ами ако някой друг поговореше с него, някой, който няма какво друго да спечели, освен истината? Олдис би оценил искреността му; Олдис би видял в него равен, може би дори по-голям интелект. Повече никакви млади преподавателки въртиопашки, които искат само да утвърдят името си в Харвард, да, никакви игрички повече. Ще отиде при Олдис и ще го попита за убийствата на Майкъл Танър и Луис Прайн. Ще си поговорят като образовани мъже, които се интересуват само от истината.

Да, точно това ще направи. Повече никакво ровене в някакъв забравен роман, никакви глупости. Ще отиде при Олдис още този следобед и ще прекрати всичко веднъж завинаги.

29

Алекс се върна в стаята си. Усещаше как останалите я прогарят с поглед. „Това трябва да приключи. Просто не може да продължава така. Не могат да ни държат затворени в тази стара къща като животни в клетка“.

— Франк ни разказваше за Даниел Хейдън и за вашия учител Олдис, докато те нямаше, Алекс — каза Луси Уигинс. Беше се облегнала на стената до камината и на лицето й имаше хладна усмивка. Франк Марсдън стоеше срещу нея и попипваше драскотина на бузата си.

— Луси — каза той тихо. — Моля те.

— Кажи й, Франк. Кажи й това, което каза на нас.

Той въздъхна и започна:

— Прекарах известно време с Даниел лятото преди той… разбирате ме. Готвех се за роля, правех малко проучване за нюйоркската полиция. Струваше ми се, че започнах да го опознавам по-добре. Не мисля, че някой от нас успя да се сближи с него навремето.

— И какво ти каза той, Франк? — попита Алекс.

— Каза…

— Кажи го, Франк — насърчи го ректорът Фиск. — Хайде, кажи й.

— Даниел ми призна, че Олдис е искал от него да направи нещо. Отначало ми се стори откачено, но колкото повече говореше Даниел, толкова повече започвах да му вярвам. Бяхме в Ист Сайд, движехме се с патрулката. Беше ясно, че иска просто да си излее душата, да сподели тайната си с някого.

— Какво е искал Олдис? — попита Алекс.

Франк я погледна и каза:

— Поискал е от него да ни разследва, Алекс. Искал е Даниел да ни провери, да изрови кирливите ни ризи. Бил убеден, че… че някой от вечерния курс е превъртял. Че се е покварил.

Алекс се взираше в познатия телевизионен актьор и свой стар колега. Тежестта на това, което току-що бе произнесъл, я смазваше. Възможно ли бе да се вярва на Франк, или това бе просто роля, сценарий, целящ да я заблуди и отклони?

Вратата се отвори и се появи Блак. Поиска да разговаря със Сали Танър и вдовицата неохотно го последва в коридора. Младият полицай затвори вратата след Блак и я заключи със силно щракване.

Алекс огледа хората в стаята. „Един от тях — помисли си тя отново — е убиецът“.

30

Райс трудно откри малката къща. През всичките си години в Джаспър никога не бе ходил в дома на

Олдис, въпреки че той живееше само на няколко километра от колежа. Оправдаваше се с прекадена заетост, но истината беше, че бе чувал разни истории за професора, истории, които го караха да настръхва.

Сбърка пътя и спря на една бензиностанция да попита някакъв старец как да се оправи. Старецът беше само бръчки и жили и Райс бърчеше нос, за да не му се налага да го помирише. Тази част от Върмонт му бе непозната. Предпочиташе да е някъде по крайбрежието, може би в Харвард — не можеше да е толкова трудно да получи преподавателско място там, щом взимаха хора като Шипли. Старецът напръска предното стъкло с нещо, избърса го и то светна.

Райс знаеше, че трябва да се интегрира, да слезе на нивото на стареца. Да заговори на неговия език. Усети как във вените му плъзва чувство на превъзходство.

— Имате един професор тъдява — каза той. — Окъснях, а ме чака работа в колежа. Та си рекох…

— Имате предвид професор Олдис ли?

— Да, точно той.

Старецът изстиска гъбата в краката си и мина откъм неговия прозорец. Райс усети миризмата му — тютюн, пот и жега. Щеше да е доволен, ако можеше до края на дните си да си стои само в Джаспър и да не му се налага да общува с такива хора. Но имаше работа, чакаше го важна задача. Тази сутрин бе станало второ убийство. Времето му изтичаше, както и на всички останали. Усети как стомахът му се сви и се оригна на нещо кисело.

— Излезте на магистрала 2 — каза старецът. — При червения хамбар в Мансфийлд завийте надясно. Малко след това асфалтът свършва. Продължете по черния път нагоре и ще видите къщата. Точно до гората. Но внимавайте.

— Да внимавам? Защо?

— Говорят се разни неща за професора. Непрекъснато.

Райс му благодари и потегли. Картата на седалката до него беше стара, смачкана и разкъсана. Мислеше си как ще заведе професора при Блак, как ще го изблъска през прага и ще изкрещи тържествуващо: „Пипнах го! Най-накрая го пипнах!“

Отзад беше езерото.

Така потъна в мечти, че за малко да изпусне отбивката.

Над къщата сякаш бе надвиснал някакъв мрак, някакво отчаяние. Като всичко останало, и това бе символично. Райс си помисли, че прилича на болен мозък. Колко просто изглеждаше всичко.

Слезе от колата. Най-обикновена врата, касата беше боядисана със сиво-синя боя. Отзад имаше езеро. Тази простота го озадачи. Олдис изглеждаше по-сложен човек. А ето къде живееше, в тази невзрачна къща, сред местните. С вонящото и разложено простолюдие, с тези, които дори не заслужаваха да стоят в една стая с интелектуалец като него.

„Защо? — запита се Райс. — Защо тук?“

Потропа на вратата със самодоволна усмивка на лице.

Цялата каса се разтресе. Тропането нахлу в къщата и се заблъска в стените. Мракът вътре завибрира.

— Професоре! — извика Райс. — Професор Олдис, аз съм ректор Антъни Райс от колежа в Джаспър. Дойдох да ви задам няколко въпроса за случилото се в нашето учебно заведение.

Нищо. Отстъпи и надникна покрай къщата. Дърветата се полюшваха от вятъра. Тревата тук-там бе изсъхнала, спаружена и изтръгната, сякаш някой бе оголил и драл с нокти корема на земята. Видя скелети на цветя върху остарели решетки за пълзящи растения.

— Професор Олдис! — извика отново Райс, този път по-силно. — Наистина трябва да поговоря с вас. Спешно е. Майкъл Танър е мъртъв от три дни вече, а Луис Прайн…

Нещо вътре се размърда. Леко проблясване хвърли сребриста светлинка върху бузата му.

— Професор Олдис?

Зачака отговор. Пет секунди, десет. В дъното на съзнанието му се надигна страх. Той преглътна нервно. Нямаше от какво да се страхува тук, нали? Просто един старец, избрал да живее сред местните. Просто минало величие, реликва. Събра кураж и почука отново. Вратата се открехна и се видя частица от коридора. Ето това беше — този малък процеп, този миниатюрен отрязък от чужд живот. Можеше да го направи, каза си Райс. Да, можеше. Трябваше.

Сърцето му биеше до пръсване. Той бутна вратата и влезе.

31

— Защо? — попита някой, след като детектив Блак излезе заедно със Сали. Беше Матю Оуен, който все така стоеше зад ректора Фиск. Изглеждаше поразен от новината. — Защо Олдис би помислил, че някой от вас…

— Защото ни мрази — каза Крисчън. — Винаги ни е мразил.

— Крисчън… — предупреди го Алекс.

— Вярно е, Алекс. Ти не го забелязваше, но останалите го виждахме. Ненавиждаше ни, защото сме свободни, а той е погубил голяма част от живота си в затвора. Искаше да ни накаже заради това. Искаше да наложи превъзходството си над нас, дори и след като курсът беше свършил. И точно това направи.

— Луда работа — обади се Франк.

— А може би е бил прав.

Всички се обърнаха и се взряха в Луси Уигинс, външния човек в групата.

— Искам да кажа, че според детектива някой в тази къща може да е застрелял онзи мъж долу. Може би този ваш професор знае нещо, което ние не знаем. — Очите й бяха блеснали от интерес към мистерията, сякаш това бе телевизионен филм, а тя беше героинята, която щеше да обере овациите, колкото и невероятно да се струва това на зрителите в началото.

— Или може би ни манипулира — обади се Келър.

— Продължете, господин Келър. — Гласът на Фиск изпълзя от сенките в стаята.

— Типично за Олдис да превърне всичко това в една от своите игри. Може би се опитва да ни настрои един срещу друг, да предизвика събитията, за да може да седи и да ни наблюдава отстрани. Той е точно такъв.

Алекс усети как нещо я прободе в гърдите. „Не — помисли си. — Моля те, не и ти“. Искаше да му каже: „Айова не беше грешка, Келър. Това, което направихме там с теб, не беше част от игрите на Олдис“. Но и дума не излезе от устата й. Беше замръзнала от страх в тази заключена стая, в която хората сякаш се щураха хаотично като прашинките от високите тъмни полици с книги.

— Но въпросът остава — продължи Луси, набираше увереност в своята роля в драмата. Очите й бяха широко отворени. Тя вирна брадичка и произнесе тържествено: — Кой е убил вашите двама приятели?

Настъпи безкрайно мълчание. Никой не смееше да погледне никого. А после се чу гласът на ректор Фиск:

— Мисля, че знам отговора на този въпрос.

32

Озова се в град от книги. Бяха толкова много, че се бяха превърнали в част от къщата, бяха се слели със стените. Сякаш малкият дом бе направен от хартия и лепило. Нямаше ясна граница между стените и лавиците, никакво пространство между…

Обърна се. Изтръпна. Взря се в тъмното.

— Ей? — извика. — Кой е там?

Не. Просто въображението му играеше номера. Нямаше никого. Къщата беше достатъчно малка, за да я вижда цялата от мястото, където стоеше. Но имаше нещо измамно в нея. Сякаш беше лабиринт и човек можеше да се изгуби в нея. Райс огледа всекидневната и трите стаи по главния коридор. Нещо като кабинет със старо разкривено кресло, което гледаше към езерото, миниатюрна баня и още една стая между тях. Вероятно спалня. Колко странно, помисли си Райс. Сякаш не беше на себе си, а се движеше по чужда воля, приближаваше към стаята и я подушваше, помирисваше въздуха и дълбоко в себе си осъзнаваше, че в този миг го води само обонянието му.

Долови мирис на жена.

„Мамка му — каза си. — Мамка му, мамка му, мамка му!“

Върна се по коридора. Малката къща пулсираше около него; въздух, светлина и всичко друго се смесваше и му пречеше да се движи. Да стои на едно място.

Да диша. Трябваше да се махне оттук. Трябваше да се върне в Джаспър и…

Отвори вратата и излезе на чист въздух.

Задъхваше се. Направи две крачки. Падна на колене във влажната пръст. Изправи се и пристъпи още веднъж. Вдигна поглед. Къде беше? Осъзна, че е излязъл от грешната врата. Беше се озовал зад къщата, бе се изгубил в лабиринта от книги и сега стоеше отзад, точно пред езерото. Значи трябваше да…

Езерото. Взря се в него. Водата беше на бръчици от вятъра. Беше черна като мръсна утайка, бреговете от години се рушаха и се предаваха пред нея. Той се намираше на северния бряг и се взираше в отсрещната страна. Типичен за Върмонт пейзаж — искрящо синьо небе и следобедно слънце. Помириса застоялата вода. Напълно неизползваема, тя се люшкаше и се гънеше като черно одеяло, свлякло се от леглото. В средата плуваше сал, а над него летяха врани, гракът им беше като сухото шумолене при прелистването на дебела книга.

Забеляза нещо точно под повърхността, съвсем наблизо.

Бялваше се и изчезваше, бялваше се и изчезваше. Ту го имаше, ту го нямаше. Слънчевите лъчи не успяваха да го осветят добре.

— Не — каза Райс и устата му пресъхна. — Не. Не.

Клекна, коленичи в калта, опря се на ръце, лицето му бе само на сантиметри от границата между неговия свят и водното царство. Усети вкуса на езерото, металната му острота. Бръкна под стъклената повърхност на езерото, протягаше ръка, мъчеше се да докосне това, което проблясваше под слънчевите лъчи. Бръкна почти до рамото в течната чернилка и най-накрая успя да го стигне. И странно, но усещането от докосването изведнъж му изясни всичко, светът отново се завъртя около оста си, нещата си дойдоха на мястото. Усещането беше точно такова, каквото бе очаквал.

Беше ръка.

33

— Кой? — попита Келър. — Кой е убил приятелите ни, ректор Фиск?

Слепите очи на ректора за миг спряха да се движат.

— Не ви ли е ясно, господин Келър?

Имаше нещо в този сляп поглед. Нещо настоятелно. Умоляващо.

— Не — каза Алекс.

— Не е ли ясно? — повтори старецът и слепите му очи обходиха всички лица. — Това, което се случва с всеки от вас? Не е ли очевидно какво прави той?

34

Райс седеше на брега. Вятърът бе утихнал. Водата се бе успокоила. Извади мобилния си телефон. Изцапаните му с черна кал ръце трепереха. Стисна телефона просто за да усети някаква частица от реалния свят. Да се овладее. Стомахът му изгаряше отвътре и той се обърна и плю на земята.

Набра един номер.

— Да?

— Блак — каза той. — Елате веднага. Олдис е. Мелиса Лий… е мъртва. В езерото зад къщата му. Намерих… намерих я. Открих тялото й и всичко свърши. Чувате ли ме, Блак? Всичко свърши.

— Чух ви — каза детективът. Вече тичаше. Райс чуваше свистенето на въздуха от другата страна на линията, тряскането на врата на кола, тътрузенето на чанта и щракване на закопчалка. След това чу двигател и как колата тръгва.

— Елате веднага — каза Райс с треперещ глас. — Тя е тук, Блак. Във водата. Кучият му син я е хвърлил в езерото, но аз я намерих. Докоснах ръката й. Аз… мили боже, аз я помирисах още в къщата!

— Десет минути — отвърна Блак. — До десет минути съм при вас. Но вие стойте далеч от къщата, ректоре. Той може още да е…

— Не — прекъсна го Райс. Беше отчаян. Беше задъхан.

Блак мълчеше. Чакаше го да продължи. Предчувстваше какво ще му каже.

— Ричард Олдис го няма — каза Райс. — Избягал е.

Връзката прекъсна и ректор Райс полегна назад и се загледа в небето. Мислеше си за ръката. За усещането от докосването. Как сякаш се впи в него, когато я напипа, и се опита да го издърпа навътре. Да го повлече. Да го удави.