Произход

Глава 14

— Пиа! — Тя изглежда не по-малко стресната от мен и още повече при вида на Алай.

Отдръпвам се и се чудя дали да не побягна, но вече съм забелязана. Само на крачка съм от главната порта, която действително е отворена точно както се надявах. Но толкова се бях унесла в мислите си, че не се погрижих да проверя зад всяко дърво, покрай което минавам. Доктор Непохватка се е облегнала на едно от тях, пуши спокойно и изглежда се наслаждава на зрелището, предизвикано от изчезването ми.

— Здравейте, доктор Фийлдс — измърморвам и не знам какво да очаквам от нея. Вероятно ще се развика и ще хукне към чичо Паоло като подплашено маймунче към майка си.

— Предизвика голяма олелия — казва тя вече по-спокойно и почуква замислено с цигарата по долната си устна. — Къде беше?

Не отговарям. Отговорът би трябвало да е очевиден. Била съм навън и това е определено против правилата. Не могат да ми намалят заплатата, защото нямам такава — дали вместо това няма да ме оставят без вечеря? Или нещо по-лошо?

— Измъкваш се, а? — промърморва доктор Непохватка. — Била си лошо момиче, перфектна Пиа.

— Нали няма да ме издадеш? — питам с последна надежда.

Тя ме гледа продължително и дърпа от цигарата си. Хвърлям бърз поглед към портата. Пазачът е там, но не може да ни види през храстите. Освен, разбира се, ако доктор Непохватка не се развика. Което е напълно възможно.

— Ето какво ще ти кажа — проговаря тя най-после, като тръска пепел на земята. — Чувам те, че наричаш всички други „леля“ и „чичо“. Е, вече съм част от всичко тук толкова, колкото всеки от вас. Имам договор, нали помниш. Така че започваш да ме наричаш „леля Хариет“ и аз може би ще ти помогна.

— Може би? — изричам колебливо, макар че ми се иска да закрещя от облекчение.

— Кажи го. — На лицето й се промъква усмивка. Припомням си за опасния й подарък за рождения ми ден и за неприятностите, които мога да й навлека, ако някой го открие, и се предавам.

— Добре. Лельо Хариет. Казах го. Сега ще ми помогнеш ли?

Тя се ухилва.

— Още веднъж. Хайде. И не с такова нежелание, момиче. Не съм ти направила нищо лошо.

Освен че ми даде карта, която може да ме вкара в най-големите неприятности през живота ми. Е, разбира се, като се изключи сегашната ситуация.

— Моля те помогни ми да вляза през портата, лельо Хариет, и се заклевам, че дори мислено ще те наричам леля Хариет, вместо…

— Вместо какво? — Тя накланя глава любопитно. — Как точно ме наричаш мислено?

— Ъ-ъ… доктор Фийлдс, разбира се.

Погледът й ми подсказва, че отговорът е неубедителен, но не се опитвам да го поправя. Тя изглежда удовлетворена и кима отривисто.

— Добре тогава. Влизаме през портата! Изчакай тук за секунда.

Хвърля цигарата си и излиза от храстите. Стъпквам с отвращение с обувката си все още горящия малък цилиндър, а после гледам какво ще направи. Струва ми се, че казва на пазача къде се намирам. Но не. Сочи в посоката на чичо Паоло и екипа му. Пазачът кимва, вдига рамене и тръгва с маршова крачка, вероятно в изпълнение на заповеди, които чичо Паоло никога не е дал. Щом се изгубва от поглед, леля Хариет ми махва и предпазливо излизам от дърветата.

— Ти го направи!

— Разбира се, че го направих! — отговаря тя и изглежда малко възмутена. — Учих в едно тъпо девическо училище. Трябваше да използвам всяка възможност за измъкване, иначе щях да умра от социална изолация.

Лесно ми е да си представя как бяга.

— Е, благодаря ти.

— Пак заповядай. Сега ще хукнем ли вътре или ще трябва да убием следващия човек, който се появи и те види?

— Да го убием! Но…

— Не буквално, Пиа! — размахва раздразнено ръка тя.

Преминавам през портата, едва вярвайки на късмета си.

След като видях всички събрани около тайния ми изход и бях толкова сигурна, че няма да успея да се промъкна обратно, нямам представа какво да правя по-нататък. Те няма да приемат обикновено обяснение за отсъствието ми. Четенето в библиотеката или упражненията в салона никога не биха задоволили чичо Паоло и след като ме познава цял живот, веднага ще ме разкрие. Освен това не ме бива да лъжа, благодарение на факта, че никога не го правя. Досега не е имало за какво да лъжа.

Все пак има някой доста опитен в лъжите… Много ми е неприятно да я моля за още една услуга, но нямам избор.

— Ъ-ъ, лельо Хариет?

— Да? — Тя ме гледа така, сякаш вече знае за какво ще я помоля и се забавлява безкрайно.

О, хайде, Пиа. Преглътни гордостта си и го направи.

— Какво… ъ-ъ… да кажа, когато дойдат и ме открият?

— Хм. Имаш нужда от някаква история, и то убедителна. Няколко часа ни вест, ни кост, а нека си го кажем — Литъл Кейм не е толкова голям. Търсиха те навсякъде. — Тя прехапва устни и се вглежда в мен замислено. — Добре. Сетих се. Ела с мен.

Тя се затичва по обиколната алея и тръгвам след нея с надеждата, че знае какво прави. Нямам представа дали мога да й вярвам, но при тези обстоятелства, изглежда, не ми остава друго. Леля Хариет знае тайната ми, затова засега завися от милостта й.

Щом излизаме от полезрението на патрулиращите около оградата, тя забавя ход и се изравнява с мен.

— В такива ситуации най-добрата лъжа е тази, която предизвиква съчувствие.

— Какво имаш предвид?

— Ами, ако кажеш, че си заспала в някой ъгъл или си се крила нарочно, това само ще ги вбеси още повече — а повярвай ми, те вече са достатъчно ядосани.

Кимам, като си спомням разговора на чичо Паоло и чичо Антонио, който подслушах.

— Така че — продължава леля Хариет, — много по-добре е да измислим ситуация, която ще ги накара те да се почувстват виновни, когато те открият. Например, върху теб е паднало пиано и ти не си успяла да го отместиш.

— Чакай! — Спирам и я гледам с ужас.

— Божичко, Пиа, само се шегувах! Но ти схвана идеята, нали?

— Предполагам — казвам и тръгвам отново, макар и на по-голямо разстояние от нея, просто за всеки случай, ако наистина реши да стовари пиано върху мен.

— Номерът е да ги накараш да им дожалее за теб. Съчувствието е най-добрият заместител на гнева. И така… — Тя спира и махва с ръка към сградата, пред която сме спрели. Лаборатории Б, по-малката от двете главни изследователски сгради в Литъл Кейм, е разположена до североизточната част от оградата. — Влизаме тук.

— Защо? Какъв е планът?

Без да отговори, тя ме повежда по белите лъснати коридори и не поглежда нито веднъж назад. Явно всички ме търсят — мястото е напълно тихо. Звукът от стъпките ни по пода ехти в стените. Плочките под краката ми са толкова безупречно чисти, че когато поглеждам надолу, се виждам като в огледало. Всички бели врати, покрай които преминаваме, са означени с Лаборатория 114, Лаборатория 115, Лаборатория 116, а между тях има малки складови помещения без прозорци. Флуоресцентните светлини над нас светят постоянно и безмилостно като слънце. Чичо Паоло най-много от всичко мрази дефектни лампи и появи ли се и най-малкият признак за разваляне, вика Кларънс да ги смени.

Най-после леля Хариет спира, слага ръце на кръста и се оглежда объркано.

— Къде е хладилното помещение?

— Лаборатория 112? Натам…

— Какво има тук? — прекъсва ме тя и тръгва към вратата в края на коридора.

— Не ходи там! — казвам аз.

— Защо? — Ръката й вече е на дръжката.

— Това е старото крило. Изгоряло е преди години, никой не го използва. Празно е.

— Наистина ли? — Тя любопитно разглежда вратата. — Странно. По фасадата на сградата няма следи от пожар.

Вдигам рамене.

— На никого не е разрешено да влиза. Опасно е.

Леля Хариет завърта дръжката на вратата, но тя не поддава.

— Заключено.

— Лельо Хариет…

Преди да успея да я спра, тя вкарва пропуска си и вратата се отваря. Искам отново да я предупредя да не влиза, но любопитството ми надделява. Бавно тръгвам след нея.

Залата е тъмна и прашна. Виждам врати с малки прозорчета. Леля Хариет опитва първата и тя се отваря лесно. Стаята зад нея е малка и тъмна и успяваме да различим пейка на отсрещната стена. Никъде няма следи от пожар, но помещението изглежда старо и несъмнено изоставено. Малко е, за да е лаборатория или спалня, но е достатъчно голямо за склад. Дървеният под е покрит с поне два сантиметра прах.

Леля Хариет сочи безмълвно към пейката. Метални вериги, покрити с дългогодишна ръжда, висят над нея като стари кости. По дължината на дървото има дълги драскотини, сякаш оставени от нокти.

По гръбнака ми преминава тръпка, сякаш е издраскан от същите нокти. Тази стая не прилича по нищо на познатия ми Литъл Кейм. Тя е студена, мрачна и усамотена и крие тайни, които не искам да научавам.

— Да продължим нататък. — Леля Хариет се връща във вестибюла и аз неохотно тръгвам след нея. Следващата стая е горе-долу същата като първата. Още по-следващата няма пейка, но има повече драскотини — на стената са, започват от нивото на очите ми и продължават надолу. Следващата стая има тъмни петна по дървения под и неясна металическа миризма във въздуха.

Вече всеки косъм от косата ми е настръхнал от ужас и когато леля Хариет се насочва към поредната врата, поклащам глава.

— Стига толкова.

Тя само кимва. Връщаме се на пръсти в осветената зала, сякаш ни е страх, че ще събудим някое заспало чудовище.

Стоим отново на светло, зад затворена врата, надеждно деляща ни от сенките, и се гледаме втренчено една друга.

След минута прошепвам:

— Много неприятно чувство изпитвам. Стана ми… студено.

Тя кимва с пребледняло лице.

— Виждала съм и преди такива стаи.

— Къде?

Тя поклаща глава и май няма желание да говори повече за това.

— Пиа, имаш ли представа за какво се е използвало това крило?

— Не… казаха, че са били лаборатории и склад, и всичко е изгоряло… — В пожар, какъвто никога не е имало. — Защо биха излъгали? — прошепвам.

Леля Хариет не отговаря, а само ме наблюдава със странен и далечен поглед.

— Трябва да те скрием.

— О, да.

Щом се озовавам извън залата и от външната страна на вратата, се опитвам да се освободя от мрачното настроение, което се е впило в мен като пиявица. В Лаборатория 112 откриваме ред от вградени хладилници — хладилници, които не могат да бъдат отворени отвътре. Веднага разбирам плана на леля Хариет. Добър е, но никак няма да ми е забавен.

Въздишам и влизам в един хладилник. Бих искала да мога да измисля нещо по-добро. Леля Хариет се забавя, преди да затвори вратата.

— Пиа…

— Да?

— Знаеш ли, дадоха ми малка лаборатория близо до централната порта, в която да правя изследванията си…

— Да. И?

— Ами — тя вдига вежди многозначително, — бих могла да поискам някой — сещаш се кой — да идва при мен от време на време… с учебна цел, разбира се. Няколко часа на ден, през които всички да мислят, че си на сигурно място при мен…

Срещам погледа й и разбирам какво ми предлага. Не е възможно да знае какво съм правила в джунглата, но ми предлага начин да се върна там, ако искам. Но не съм сигурна какво искам точно сега. Затова само кимвам леко и уклончиво. Тя също ми кимва и не казва нищо повече.

— Ще изчакам час и нещо и небрежно ще попитам дали някой се е сетил да провери тук. Дотогава по-добре приготви обяснение как си попаднала в толкова тъпо положение, нали?

Кимвам пак.

— Лельо Хариет — питам аз, — защо ми помагаш?

Тя се поколебава и тръгва да казва нещо, но го прикрива с мрачна усмивка.

— Ще се видим след час, Пиа.

И затваря вратата.

На нея има малък прозорец, но стъклото е непрозрачно и виждам само отварянето и затварянето на вратата на лабораторията, когато леля Хариет излиза. Примирена със своя час на мъчение, аз се обръщам и започвам да разглеждам малкото помещение.

На отсрещната страна има два метални стелажа, на които са подредени пластмасови съдове, надписани със сложни шифри от букви и цифри и дори цветни етикети. Имах причина да избера точно този хладилник и причината стои на втория рафт на около метър от лявата ми ръка. Това е контейнер с проби от Anopholese darlingi — комари — които използвам в изследванията си на маларията с чичо Харуто и баща ми. Едно от занятията ни беше планирано за днес — просто ще кажа, че съм искала да започна по-рано и случайно съм затворила вратата зад себе си.

Докато седя на пода и треперя, мога да мисля единствено за топлината на огньовете на Ай’оа — толкова по-силни, диви и опасни от електрическите печки, които използваме в Литъл Кейм. Бих запалила огън тук, но няма нищо за горене, освен пробите от животински тъкани, а те биха стигнали едва за десетина минути.

Иска ми се да имахме повече открити огньове в Литъл Кейм, точно както ми се иска да имахме деца. Никой тук не говори за деца. Ако някой от служителите или учените има, никога не ги споменава. Предполагам, че или никога не са имали, или децата са пораснали и са си заминали. Защо иначе родителите им биха ги оставили? Вече имам чувството, че светът е малко по-мрачен без смеха и безгрижните им игри. Завиждам на Ейо за живота му с децата и се чудя колко по-различен би бил моят собствен живот, ако имаше деца на моята възраст, с които да си играя и с които да порасна.

Но Литъл Кейм не е място за деца. Няма къде да тичат и играят, а и така или иначе според чичо Паоло всяко нещо, което не допринася за изследванията тук, е странично и ненужно. Той би казал, че децата само се пречкат, чупят разни неща и те отвличат от истинската ти работа. Когато бях малка, чичо Антонио ме следваше навсякъде и ме държеше настрана, за да е сигурен, че няма да прекъсна някой важен експеримент. Прекарвахме цялото си време главно в социалния център. Той ме научи да плувам, да чета, да събирам и изваждам. Представих си всичките деца на Ай’оа да седят на едно място толкова дълго, колкото аз с чичо Антонио и да учат корен квадратен и деление. Би било кошмар. Имат повече дива енергия от мен тогава — може би и аз съм я имала, но никога не съм се научила да я показвам поради липса на други деца. Всичко, което знаех, беше как да бъда възрастна — не просто възрастна, а учен. Започнаха да ме обучават от четиригодишна, за да заема мястото си в екипа Имортис.

Казвам си, че чичо Паоло трябва да е прав. Очарованието ми от най-малките Ай’оа само изважда емоциите ми извън контрол. А няма нищо по-опасно от загубата на контрол, ехти гласът на чичо Паоло в мислите ми, повтаряйки едно от любимите му изречения.

Дълбоко в себе си осъзнавам, че мисля за всичко това, само за да блокирам една друга мисъл. Мисълта за онзи мрачен коридор и малките стаи, странните вериги и драскотините по дървените пейки и стените. Ами пожарът? Защо ще ме лъжат?

Един въпрос ме смразява повече дори от хладилника, в който съм хваната в капан — какво крият?

За да спра да мисля толкова много, започвам да удрям по вратата, сякаш съм го правила цял ден. Удрям толкова дълго и силно по неумолимия метал, че почти започвам да вярвам на собствената си лъжа. Толкова ми е студено, че оглупявам.

Когато вратата се отваря, съм полузамръзнала и толкова отчаяно искам да изляза, че продължавам да стискам юмруци няколко секунди след като са ме увили в одеяла. Щом разбирам, че вече съм навън и че чичо Антонио, майка ми, чичо Паоло и леля Хариет са наоколо и се грижат за мен, се успокоявам достатъчно, за да изпелтеча обяснението си защо съм се озовала там. Лъжливото обяснение, разбира се.

Изпитвам облекчение, че не ме разпитват повече и си казвам, че погледът, който чичо Паоло и мама си разменят, е само съвпадение. И че свирепостта, с която майка ми стиска рамото ми, докато ме извежда от стаята, не е нищо повече от родителска загриженост за премръзналата дъщеря.

На леля Хариет не й мига окото.