Произход

Глава 26

Не знам дали да се засмея или да побягна. Обръщам се към Ейо и виждам, че ме гледа също толкова съсредоточено, колкото и чичо Антонио. Очевидно е какво мисли за тази идея — по-рано днес ми каза почти същото.

— Ти… ти сериозно ли говориш? — питам.

— Крайно сериозен съм — отговаря чичо Антонио.

— Да напусна Литъл Кейм? Просто така? — щраквам с пръсти. — Ти наистина си сериозен! Какво, по дяволите…

— Пиа, трябва да разбереш нещо — прекъсва ме той. — Това не е моментно хрумване. Аз… исках да ти го кажа от известно време.

— Че трябва да напусна? — промълвявам. Стомахът ми се бунтува от нерви или страх, или гняв, а може би и от трите. Чичо Антонио кимва.

— Просто не мислех, че ще бъде толкова скоро. Исках да си по-голяма, по-опитна. Но ето ни — ти, аз, Ейо. Сами в джунглата. Времето е назряло. Ейо, помниш ли пътешествието, на което те изпратих? Онова, което сметна за глупава поръчка?

— Градът. — Ейо отваря широко очи. — Имаш предвид…

— Да, точно така. — Чичо Антонио отново се обръща към мен. — Ейо ще те вземе, Пиа. Той знае пътя, вече го е доказал. Ще те заведе до Манаус, а после… — Той затваря очи и потърква челото си. — Има толкова много подробности, които все още не съм планирал. Но ти си умна…

— Чичо Антонио — подхващам, но той не е свършил.

— … и ще измислиш нещо. Като начало само стигнете до Манаус. Не можете да останете за дълго, защото рано или късно ще ви потърсят там. Ще трябва да бягаш, Пиа, да бягаш дълго и надалеч. Открий някое безопасно място…

— Чичо Антонио…

— Чудя се какво щеше да стане, ако бях казал на Хариет за това. Може би щеше да успее да помогне… Признавам — представях си, че аз ще бъда човекът, който ще те измъкне навън и ще те запознае с Ейо. А през цялото това време вие двамата сте…

— Чичо Антонио, аз няма да напусна Литъл Кейм! — Надигам се с изправени рамене и свити юмруци. Той най-после спира да приказва, поглежда ме и аз продължавам: — Защо ми говориш така? Наистина ли очакваш да обърна гръб на всичко? На дома си? На семейството си?

— Пиа… — Той изглежда зашеметен от отговора ми. — Мислех, че разбираш. Видя килиите в Лаборатории Б. Знаеш за ужасните тестове, през които всеки трябва да мине. И за тайните, за лъжите… какво си помисли…

— Да, знам за всички тези неща — отговарям, — и да, признавам, озадачиха ме. Но това ли според теб е причината Алекс и Мариан да са самоубият? Предпочели са да умрат пред… какво? Пред това да бъдат лъгани?

— Не.

Ейо е скръстил ръце пред гърдите си и ни наблюдава. Чичо Антонио отново и отново удря с юмрук по другата си ръка, сякаш иска да набие някого, но не може да реши кого. — Отчасти е така, да, но не това е истинската причина.

— Тогава каква е тя? Искаш от мен да изоставя всичко, което познавам, но не ми казваш защо? — Вдигам книгата на Шекспир и я плясвам върху другата си ръка. — „Невежеството е Божие проклятие, знанието е крилата, с които летим към рая“. Не стоят ли така нещата? Не мога да летя, ако съм невежа, чичо Антонио!

Очите му се разширяват.

— Аз… аз не мога… ти не разбираш, Пиа. Ако знаеше, щеше… Не мога да ти причиня това… Трябва да разбереш, че от Литъл Кейм не произлиза нищо добро. Не го ли усещаш!

Собственият ми глас ме смразява, когато отговарям:

— Аз произлизам от Литъл Кейм. Това каква ме прави?

Той диша тежко.

— Нямах това предвид. Разбира се, че ти си единственото хубаво нещо, произлязло от онова място. Но, Пиа… ах! Може би трябва да ти кажа, може би е необходимо.

— Тогава давай! Защо не можеш да го изречеш? — моля го аз и усещам сълзи в очите си. — Защо са избягали, чичо Антонио? Какво крие чичо Паоло? Какво толкова ужасно нещо има в Литъл Кейм, че ти дори не можеш да ми го кажеш?

— Пиа… — започва Ейо, но чичо Антонио го пресича.

— Всеки път, когато излизаш, се омайваш от идеята да напуснеш завинаги. Нали? Знам, че с мен беше така.

— Тогава защо не го направи? — предизвиквам го.

— Заради това! — Той вдига рязко ръкава на тениската си. На ръката му има малък белег, който досега не съм забелязвала. — След като се опитах да избягам, те не се задоволиха с това да ме заключат, Пиа. Имплантираха ми проследяващо устройство, скриха го толкова дълбоко под артериите и вените, че ако се опитам да го извадя, ще умра. Ако някога изчезна, ще го активират и ще ме хванат за часове. Ето затова посещавам Ейо само нощем, когато си мислят, че спя. Затова не мога да избягам. Затова трябва да изпратя единствения си син да ти бъде водач, да предам завинаги единственото хубаво нещо в живота си — освен теб, — с което се гордея! Пиа, има зло в Литъл Кейм. Ако ти кажа истината, тя ще те унищожи. Не мога да те подложа на това и няма да го направя. Трябва просто да ми се довериш. Бих ли правил всичко това — бих ли ти дал Ейо, — само заради някакви подозрения? Знам какво се случва в онези лаборатории. Виждал съм го с очите си. След като ти се роди, спряха за известно време. Но сега започват отново, водят нови обекти, подхващат целия процес отначало. Не можеш да останеш, Пиа. Ти не си тази, за която те мислят. Не си една от тях. Не можеш да правиш нещата, които ще поискат от теб.

Треперейки и отпъждайки сълзите, го поглеждам свирепо. Сякаш през последните няколко дни е чел мислите ми и сега изкарва на светло всичките ми страхове.

— Папи, плашиш я! Не виждаш ли колко я разстрои? — Ейо идва при мен и се опитва да ме хване за ръката, но аз поклащам глава отрицателно.

— Какво казваше, чичо Антонио?

— Ти не си техният малък перфектен учен, Пиа. Те наистина се постараха да те оформят по свой образ и подобие, но ти им се изплъзна. Защо иначе идваш при Ай’оа? Защо все още не си убила онова коте? Не можеш да вървиш и по двата пътя. Не можеш да имаш и Ай’оа, и Литъл Кейм. Вече си го усетила, нали? Знам, защото и аз изпитвам същото през целия си живот. Опитваш се да балансираш между двете неща, но рано или късно просто ще паднеш. Или ще свършиш като мен — няма да принадлежиш никъде.

Разсмивам се. Не мога да не го сторя. Сякаш с Ейо са планирали всичко — следобеда под дървото, гневната лекция на чичо Паоло, а сега и това.

— Какво смешно има, Пиа? — пита Ейо.

— Нищо. Абсолютно нищо. — Не чува ли колко приличат думите на чичо Антонио на това, което самият той ми каза по-рано днес? — Все едно, щом ти имаш проследяващо устройство, чичо Антонио, то и аз трябва да имам. И не мога да ида никъде.

— Не, Пиа. Ти нямаш. Когато се роди, се опитаха да ти имплантират, но… както знаеш, кожата ти е непробиваема. Искаха да ти сложат гривна около глезена, но ги убедих, че не е необходимо. Казах им, че докато не знаеш за външния свят, няма да изпитваш желание да го видиш и ще си стоиш на спокойно и сигурно място зад своите стъклени стени. Защото знаех, че ще дойде този ден, в който ще трябва да бягаш, Пиа. Знаех го от години. Но ако те хванат, няма да се поколебаят да ти сложат проследяващо устройство на глезена и тогава наистина ще бъдеш изцяло в капан.

Не! Не може да бъде! Познавам тези хора. Те са моето семейство. Те ме създадоха. Мога да повярвам на тези неща за Виктория Щраус, но не и за чичо Паоло. Не и за моя екип Имортис.

Но ако чичо Антонио е прав… Затварям очи и си представям как отивам при реката, качвам се на лодка с Ейо и потегляме към онези далечни кътчета от картата на леля Хариет. Възможно е. Можем да го направим. Просто да тръгнем и завинаги да оставим всичко зад нас.

Какво да оставим зад нас? Добре, чичо Паоло е излъгал за пожара в Лаборатории Б. Но би ли го сторил без добра причина? Чичо Паоло е най-разумният човек, когото познавам. И ако си тръгна, оставям него и другите да бъдат наказани от Корпуса. Спомням си думите на Щраус, сякаш ми ги шепти в ухото: Сещам се за поне двайсет учени, които биха убили за шанса да получат твоята работа. Твоята и тази на целия ти екип. Кой знае какво би им се случило, ако просто избягам? Ще мога ли да живея с тази вина през вечността?

Не. Не мога да им причиня това.

Чувствам се като везната в лабораторията на чичо Сергей и всяка нова мисъл в главата ми натежава ту на едната, ту на другата страна. Люшкам се насам-натам, но не успявам да постигна баланс.

— Не знам как да ти повярвам, чичо Антонио — казвам тъжно аз. — Ако има някаква ужасна тайна за Литъл Кейм, която не знам, ти щеше да ми я кажеш.

— Не си измислям всичко това, Пиа. — Гласът му е тих. — Знаеш, че не си го измислям. Отричаш нещо, което знаеш, че е истина.

— Не отричам нищо, защото не знам какво да отрека! Ти не ми казваш!

Той притихва, очите му са замъглени от мъка и безсилие. Завиждам му — поне в него се борят само две чувства. В мен са десетки и изглежда гневът печели.

— Няма да напусна Литъл Кейм — заявявам. — През целия си живот мечтая да имам някой като мен. Някой, който знае какво означава да живееш вечно и да бъдеш неуязвим. Някой, който… — Трябва да се насиля да не гледам към Ейо. — Някой, който ще остане с мен завинаги, който никога няма да остарее, да умре и да ме остави сама, докато аз продължавам да съм вечно млада. — Вдигам умолително ръце, за да го накарам да разбере. — Ти си прав. Аз не принадлежа към нищо, не съм част от нищо. Нито от Литъл Кейм, нито от Ай’оа. Сама съм, чичо Антонио, и винаги съм била сама. И ако напусна Литъл Кейм, ще загубя шанса си да принадлежа на някого. Ще бъда сама завинаги — прошепвам.

— Няма да бъдеш сама, Пиа! — възкликва Ейо. — Защо не можеш да видиш? Аз съм тук.

— Да? За колко дълго? Колко дълго, Ейо? Не мога… не мога да те имам само за да те загубя. Не мога да го направя. — Поглеждам отново към чичо Антонио. — Единственото място, което някога ще съществува за мен, е това, в което съм заедно със собствения си вид. А той дори все още не съществува. Това е моята мечта, чичо Антонио. Това е моята съдба.

— Това са думи на Паоло — отговаря студено той. — Не твои.

— Чичо Паоло ме направи такава, каквато съм.

— Той те превръща в чудовище.

Това е върхът. Нещо в главата ми прищраква.

— Няма да стоя и да слушам повече. Това е… това е лудост! Ти си луд. Тръгвам си. — Обръщам се към прозореца, после си спомням, че тук има и врата и се насочвам към нея.

— Пиа! — Гласът му ме спира точно когато посягам да отворя. — Ако знаеше истината… щеше ли да си промениш решението?

Рязко отварям вратата и отговарям, без да се обръщам.

— Как бих могла да ти отговоря, без да знам каква е истината?

Джунглата изглежда по-мрачна отпреди. Тръгвам напосоки, като се препъвам в камъните и едва не се блъскам в дърветата. Толкова съм объркана. Чувам зад себе си Ейо, който бърза да ме настигне, но не му обръщам внимание. Налага ми се да спра едва когато той застава точно пред мен и не ме пуска да мина.

Ейо ме хваща нежно за ръката.

— Ела, Пиа.

— Не, аз…

— Ела, Пиа.

Тонът му е утешителен, а не заповеден. Не задава въпроси.

— Къде отиваме, Ейо?

— Натам.

Отстъпвам, защото знам, че е безполезно да споря. Вече видях колко упорит беше с чичо Антонио. Бащата на Ейо. Това странно разкритие все още е ново и неизследвано. Как е могъл през цялото време да пази в тайна това от мен?

Или може би въпросът, който трябва да си задам е: Прав ли е чичо Антонио? Думите му ме ужасяват. Има зло в Литъл Кейм… Но никой не ми го показва. Виждам сенки, чувам шепот, но нищо сигурно. Казваш ми да бягам, но не ми казваш защо! Не разбирам защо си мисли, че като просто ми съобщи, че има зло, без да ми каже какво е то, ще ме убеди да напусна всичко, което някога съм имала. Навярно ако не може да ми каже истината… тя просто не съществува.

Бъди честна пред себе си, Пиа. Знаеш, че съществува. — Потръпвам въпреки топлината на ръката на Ейо. — Знаеш, че е така. Видя килиите. Видя онзи поглед в очите на чичо Паоло. Знаеш, че там има нещо, нещо, за което никой не говори…

Разтърсвам глава, за да отхвърля мислите, които замъгляват ума ми. Толкова ясен беше, преди всичко това да започне да се случва. Преди леля Хариет да дойде с дивата си червена коса и смелите си идеи. Преди дупката в оградата и момчето от другата й страна — и объркания му баща. Виждах света като учен. Всичко беше черно и бяло. Разум и хаос. Прогрес и регрес.

А сега какво правя — прогресирам или регресирам? Разумно ли е да съм навън в джунглата посред нощ и да се държа за ръка с диво момче с боя по лицето? Със сигурност не е разумно. Ако не друго, то животът ми постоянно и неумолимо става все по-хаотичен с всеки следващ ден.

— Тук — казва Ейо, като отмята настрана дебела завеса от лиани. Зад нея е езерцето, в което плувахме. Сега е спокойно и блести на лунната светлина. Тази нощ би трябвало да има пълнолуние. Луната не се вижда, но в джунглата лъчите й достигат земята само при пълнолуние. Водопадът е като от сребро, а песента му е нежна и успокояваща.

— Чакай тук — казва ми той.

— Какво…

— Чакай.

Млъквам и сядам на един мъхест дънер край езерцето. Той отива до брега, скача и плува под повърхността като видра. Водата около него засиява в синьо — езерцето сигурно е пълно с някакъв вид биолуминесцентни алги, може би Pyrocystis fusiformis, които светят, ако усетят движение. Спирам да дишам, поразена от призрачната красота на тази сцена. Наблюдавала съм това явление под микроскоп само в лабораторията. Тук под луната в джунглата бледосинята светлина е сто пъти по-пленителна. Ейо плува в нея и тялото му се очертава като тъмна сянка, която се движи тихо и бързо към водопада.

Той намира опора на една от скалите под водопада и се изправя, а от него се стича вода. Тя пада по раменете му и блести като сребърни мъниста, когато разтърсва косата си. Гледам го с полуотворена уста и осъзнавам, че повече от минута не съм си поела дъх. Защо сме пак тук? Трябва ли да съм ядосана? Но не си спомням защо. Няма значение. Нищо няма значение. Изпразвам главата си от всички мисли, за да направя място за тази красива картина — Ейо, изправен над светещото езеро, докато джунглата излива върху раменете му уханната си вода.

Ейо започва да се катери по хлъзгавите скали, докато стига до върха на водопада, който се разделя на две сребърни ленти от двете му страни и се слива пак в едно малко под бедрата му. Водата дърпа шортите му и заплашва да му ги смъкне.

Преглъщам. Силно. И не смея да мигна.

Едва виждам какво прави с ръце, защото очите ми са съсредоточени върху това как мускулите на гърба му се напрягат под кожата, облени в нежното синьо сияние на светещото езеро под него. После той се обръща и осъзнавам, че е откъснал една пасифлора от дебела лиана, която виси над водопада. Ейо внимателно слиза надолу и влиза пак във водата, която заблестява ярко при всяко негово движение. Той държи цветето над повърхността, докато се приближава през светещото езеро към мен. И ето че е тук, изскача от водата като някакъв мит, като някакъв приказен айоански бог, като отмахва мократа коса от лицето си, а гърдите и раменете му блестят на лунната светлина. Зад него бледата потрепваща следа от синя светлина показва откъде е минал. Мокрите шорти сега висят доста по-ниско, отколкото обикновено, и разпалват въображението ми. Той протяга ръка с цветето и го вземам с треперещи пръсти.

Чувам тихо, сподавено „Благодаря“ и осъзнавам, че е излязло от устата ми.

Той се усмихва леко и си мисля, че знае колко ме е слисал. Подозирам, че да ми донесе цветето е само част от целта му, когато преплува езерцето.

— Няма защо — казва той и сяда до мен. Толкова близо, че водата от косата му капе на рамото ми. Не я избърсвам. Наблюдава ме, докато бавно въртя цветето между пръстите си, сякаш чака да види дали ще ме развесели.

— Красиво е — казвам му аз.

— По-красиво от твоя елизиум? — пита той.

Съзнавам, че въпросът не е само за цветя. Той ги използва само за да разбере нещо за по-дълбокия проблем между нас: балансът, за който ме предупреди чичо Антонио. Джунглата или Литъл Кейм? Ейо или мистър Перфектен? Любов… или вечност?

— Ейо… не знам — признавам аз.

Той свива устни и поглежда към ръцете си. Чувствам се ужасно от това, че го държа на разстояние, но не го пускам. Не искам да му давам празни надежди — но и не искам да го изгубя. Играя си разсеяно с листата на пасифлората, докато мислите препускат в главата ми.

Чуваме песента на нощните птици и странен маймунски вой. Спомням си, че в началото се влюбих именно в нощната джунгла — когато за първи път пропълзях под оградата. Виждам, че не се е променила — тъмнината е като покривало, а слабата лунна светлина не прониква като слънчевата. Позволява ми да бъда тиха и да запазя тайните си.

— Той те обича — проговаря Ейо, нежно като лек ветрец. — Ако не те обичаше, нямаше да се тревожи толкова много за теб.

Разглеждам изражението му.

— А ти мислиш ли, че трябва да избягаме?

Ейо се намръщва.

— Не знам, Пиа. Не знам какво се случва зад твоята ограда. Не съм част от този свят.

Като че ли отбягва погледа ми, което ме кара да попитам:

— Мислиш ли, че е прав — че има зло в Литъл Кейм? Зло, което би ме унищожило, ако науча какво е?

Ейо прави дълга пауза, преди да каже:

— Мисля, че щом той иска да тръгнеш, трябва да ти каже защо. Права си за това. Но може би и ти трябва да му вярваш малко повече. Може би има повече право, отколкото си мислиш.

Точно от това се страхувам.

Очите му продължават да избягват моите.

— Ейо, а ти какво знаеш? Казал ли ти е нещо, което не е казал на мен?

— Не ми е казал нищо — отвръща той, като продължава да се взира в ръцете си.

— Знаеш ли, той винаги ми е бил любимият чичо. Никога не ме е наричал перфектна.

— Значи това е негова грешка — казва Ейо.

Изучавам лицето под боята.

— Колкото повече те слушам да говориш, толкова повече звучиш като един от нас.

— От нас?

— От учените. Литълкеймците или както там ни наричаш.

Дори в тъмното виждам как челото му се набраздява.

— Аз… се чувствам по-малко Ай’оа отпреди. След всяка наша среща. Ти ме промени, птичке Пиа.

И ти ме промени.

— Как?

— Ами, през почти цялото време съм нещастен.

— Какво! — изпускам ръката му.

— Почти през цялото време. Винаги, когато не си тук. Не мога да спя нощем, защото си мисля само за теб. Наистина мисля това, което ти казах днес. Ти си моето пи’а. Моето сърце. — Той взема ръката ми, прокарва палец по кокалчетата ми и отново пробужда в мен пеперуди.

— Ти… наистина ли изпитваш това към мен? — питам с пресъхнала уста и силно биещо сърце.

Когато погледите ни се срещат, очите му са сериозни.

— От момента, в който се блъсна с мен, освети ме с глупавия си фенер и насъска ягуара си срещу мен. Ядосах се, защото се страхувах.

— Наистина ли съм толкова страшна?

— Красотата ти е страшна — прошепва той.

Знам какво има предвид, защото щом го видя, изпитвам същото плашещо благоговение. Сърцето ми потръпва всеки път, когато ме погледне, всеки път, когато ме хване за ръка и ме придърпа към себе си. Паметта ми е перфектна, но въпреки това не мога да си припомня какво е да нямам Ейо. Познавам го сигурно от седмица и все пак имам усещането, че винаги сме били заедно. Възможно най-странното чувство. Мислите ми винаги са били ясни и хладни, подчинени на числа и формули. Но с Ейо умът ми заприличва на някой от акварелите на чичо Смиди. Очертанията се замъгляват, числата се смесват и избледняват, докато остава само почудата. Почудата от това колко бързо и колко дълбоко съм се влюбила в това момче от джунглата. Почудата как е успяло да разбие целия ми свят на милиони парчета и после да ги сглоби отново по друг начин, създавайки изцяло нов свят — и изцяло нова Пиа, — които не са съществували преди. Нещата, които преди бяха важни, са засенчени от нови идеи и нови мечти… и това ме ужасява.

— Можем да тръгнем, Пиа. Да напуснем това място. И Литъл Кейм, и Ай’оа. Не ме е грижа. Лодките не са далеч. Ще те отведа. — Той нежно докосва с пръст каменната птичка на врата ми и спирам да дишам. — Можем да бъдем само двамата… аз ще бъда щастлив. А ти?

А аз? Дивата Пиа в главата се изправя, вдига ръка и закрещява: Да, да, да! Тръгвай, Пиа! Тя е силна и убедителна и се разколебавам. Мога ли да го направя?

Лицето му е много близо до моето. Виждам ясно чертите му, формата на веждите над неговите сини, сини очи. Трапчинката под устните. Правата челюст, толкова твърда и упорита, колкото и тази на чичо Антонио.

— Ейо…

— Изпитваш ли същото към мен, Пиа?

— Аз… — Изпитвам ли? Мога ли? Смея ли? Когато го поглеждам, не виждам само Ейо, независимо колко красив и смел може да бъде той. Виждам всички Ай’оа, виждам Ейми, която се смее и бърбори, виждам чичо Антонио и дори леля Хариет. И джунглата. Винаги джунглата. Дълбока, загадъчна, красива и неустоима. Място, в което мога да потъна завинаги.

Внезапно Ейо изсъсква и вдига ръка във въздуха. Там, където водата леко мие дънера, расте една от огромните водни лилии, които така омайват ботаниците в Литъл Кейм. Victoria amazonica, мисля си автоматично. Отдолу е покрита с тънки остри шипове, на някой от които се е убол Ейо.

Той вдига пръста си, който блести от кръв. Втренчвам се в него вкаменена.

— Ти кървиш.

Той вдига рамене и оглежда по-отблизо порязването. А аз виждам единствено кръв, която се лее по наранимата му кожа. Тъмночервена кръв.

Не. Не, не, не, не, не…

— Не — казвам на глас и скачам на крака. — Не, Ейо, аз… аз не мога. Не мога, не разбираш ли?

Той ме зяпва с ококорени и изумени очи.

— Какво имаш предвид?

— Ейо, аз съм безсмъртна. Знаеш ли какво означава това? Че ще живея вечно. Че никога няма да умра! Ще живея и ще живея, а ти ще… ще… — задавям се от думата. — Имам мечта, Ейо — мечтая да създам своя собствена раса, раса от безсмъртни, към която наистина да принадлежа. Не на Литъл Кейм, не на Ай’оа. На мое собствено място, на мой собствен вид. Аз… съжалявам. Но ти… просто не мога. Чичо Антонио е прав. Не мога да балансирам между тук и там. Прекалено трудно е…

Любовта те прави слаб. Отвлича те от важните неща. Може да те накара да изгубиш целта от поглед.

Очите му са изпълнени с болка и объркване. Той протяга ръка към мен, но това е порязаната ръка, по която още има кръв…

Побягвам.