Произход

Глава 31

— Добре ли си? — пита чичо Паоло.

Другите мърморят зад гърба ми: „Казах ви, че не е готова…“, „Прекалено много искаме от едно момиче…“, „По дяволите, Паоло, трябваше да ни послушаш…“

Той им изсъсква да запазят тишина.

— Пиа, знаеш какво трябва да направиш. Това е единственият начин. За благото на вида ни, Пиа. Само това има значение. Целта оправдава средствата.

Казвал ми е и преди тези думи — за котето.

Започва да ми се повдига, а гръдният ми кош сякаш е стиснат в менгеме. Майка ми ме прегръща през раменете.

— Бъди силна заради нас, Пиа. Бъди силна заради мен. Заради себе си — подтиква ме тя.

— Хайде, Пиа — окуражава ме чичо Джейкъб. — Можеш да го направиш. Всички ние сме го правили. Необходимо е.

— Той е прав — добавя чичо Паоло и чичо Сергей промърморва нещо в съгласие. Чичо Харуто запазва мълчание и усещам как тъмните му очи сякаш пронизват гърба ми.

Моята съдба да нося смърт. Моето кърваво наследство. Към тялото на Ейми са прикачени електроди, чрез които на екран с монотонни бипкания се отчита сърдечната й дейност. Вкарали са пластмасова тръбичка във вената от вътрешната страна на лакътя й и през нея към окачена на кука найлонова банка тече тънка струя кръв. Ръката й виси от масата за опити. Виждам три яркочервени капки кръв на пода — трябва да са паднали, когато са й слагали тръбичката.

Ръката на Ейми потръпва. Дали другите забелязват? Събужда ли се? Как е попаднала тук? Отвлекли ли са я?

После я виждам, точно когато отвън проехтява мощен гръм, от който прозорецът подрънква.

На плота на мивката, захвърлена и забравена от екипа Имортис, лежи огърлица с малка каменна птичка.

Моята огърлица.

Автоматично посягам към врата си. Гол е. Трябва да е паднала снощи, вероятно докато Капукири ми разказваше легендата… и Ейми я е намерила.

И е дошла до Литъл Кейм, за да ми я върне.

Умът ми препуска и сглобява пъзела. Ейо ми беше разказал за Ай’оа, които напуснали селото, когато учените им обещали да ги заведат в градовете и да ги возят на самолети. За Ай’оа, които обърнали гръб на своите хора и никога не се върнали.

Още лъжи, и то лъжи, завършили със смърт.

Значи тази сутрин някой е излязъл от Литъл Кейм. Кой? Чичо Тимоти? Обикалял е около комплекса, навлязъл е в джунглата… и дори не му се е наложило да ходи до Ай’оа. Затварям очи и си представям как е протекло всичко. Ейми бързо върви сред дърветата с огърлицата в ръце, а маймунката й я следва. Чичо Тимоти или който е бил спира и осъзнава, че работата му току-що се е улеснила, защото пред него се е появила една Ай’оа, разхождаща се съвсем сама из джунглата. Беззащитно дете, нищо повече. Лесна плячка.

Ужасът ме обгръща като студен, зъл вятър и ме пронизва от главата до краката. Нищо несъзнаващата Ейми, тръгнала на такава благородна, деликатна мисия и заловена от чудовища.

Заради мен. Всичко това е заради мен. От началото до края, дългият списък от имена и смърт, започващ още от 1902 година, безброй унищожени животи… всичко е заради мен.

Олюлявам се и чичо Харуто се напряга, вероятно усещайки, че съм на път да припадна. Но не го правя. Оставам на крака, защото истината, с която се сблъсквам е толкова ужасяваща, толкова унищожителна, че не мога да си позволя лукса да припадна.

Заслужавам да изстрадам тази истина.

Думите, които леля Хариет изрече само преди минути, препускат из мозъка ми: Не биха могли да вкарват обекти през цялото време — някой отвън би забелязал.

Освен ако обектите изобщо не идват от външния свят — защото учените си имат цяло село нищо неподозиращи жертви тук, в Амазония — Ай’оа. Моите Ай’оа. Някъде дълбоко в сърцето ми пламва огън.

Как смее да протяга окървавените си ръце към моите Ай’оа! Как смее да прави това с моята сладка невинна Ейми! Как смее да връчва в моите ръце иглата, която ще причини смъртта й? И да очаква аз да извърша неговото отвратително престъпление.

Чичо Паоло говори, описва ми процеса.

— Елизиумът ще потече във вените й и ще достигне сърцето, където се намира катализаторът — ето защо не можем да вземем няколко епруветки кръв и просто да я смесим с елизиум в петриева паничка. Сърцето ще усвои леталните химични вещества на елизиума и кръвта, която потече от него, ще бъде чист Имортис. Ще я вземем и ще побързаме с преливането. Важно е кръвта да е топла и свежа. Когато се охлади, Имортисът става безполезен.

Вече си е навил ръкава до лакътя и е намазал със спирт мястото, където ще се инжектира със свежата кръв, открадната от вените на умиращата Ейми.

Всички чакат. Наблюдават. Питат се дали съм достатъчно силна, достатъчно готова.

Гледам иглата, гледам и Ейми. Ръката й наистина потръпва. Искам да кажа: „Всички вие сте чудовища“, но от устата ми излизат други думи.

— Поне знаете ли името й? — прошепвам едва чуто.

Чичо Паоло вирва нос.

— Име? Пиа, наясно си с това. Тя е Обект 334. Нищо повече. Никой повече. Просто… мисли за нея като за още едно коте.

Тези думи — още едно коте — прекъсват тънката нишка, която все още ме свързва с чичо Паоло и проклетата му съдба.

— Тя не е животно! — изсъсквам. Лицето му се изменя в шокирана гримаса. — Тя е дете! Човешко същество! Не е лабораторен експеримент!

— Пиа! — Шокът преминава в гняв. Той пристъпва напред, а аз отстъпвам от него. Зад гърба ми точно толкова изненаданите учени се отдръпват от пътя ми. Каквото и да са очаквали от мен, се съмнявам да е било това.

Но кръвта ми отново потича, гореща, дива, безразсъдна и разярена до лудост. Мъката, вината, объркването, ужасът — всички емоции, които бушуваха в мен през последните няколко дни, — подпалват огъня, който прераства в експлозия. Поглъща ме, прелива и аз избухвам.

— Ти, чудовище! Всички вие! — Завъртам се към останалите. — Как можете да правите това? — Задушавам се от собствения си глас. — Майко, как можа!

— Пиа, успокой се — намесва се чичо Паоло. Използва успокояващия си глас, плавен и сладък като мед. — Само се успокой за минута. Няма нужда ти да го правиш. Не си готова. Сега виждам това. Твърде рано е…

— Не, не е твърде рано! Никога не е твърде рано да ми кажете най-после истината!

Той тръгва към мен. Бързо минавам зад масата, за да увелича разстоянието между нас.

— Пиа, само ме изслушай, моля те. Губиш самоконтрол!

— Чудовищата от килера! — изричам, спомняйки си нещо, което леля Ненин каза веднъж преди много време. Започвам едновременно да се треса и да се кикотя. — Чудовища от килера.

— Пиа… — Той ме поглежда тревожно. Смята, че съм се побъркала.

Може и да е така.

— Дай ми спринцовката — нарежда ми той. Другите тръгват покрай стените и застават между мен и вратата.

— Не — задържам я плътно до гърдите си. — Няма да успееш да я инжектираш. Не. Пусни я да си върви.

— Пиа, знаеш, че това е невъзможно. По дяволите, Пиа, стигнахме толкова далеч! Толкова сме близо. За това беше създадена, не разбираш ли? Това е твоето предназначение! Това е начинът, по който си създадена! Да се откажеш сега означава да се отречеш от самото си съществуване. Дължиш живота си — безкрайния си живот — на това, което се случва в тази стая!

— На убийство?

— Не, Пиа, не е истинско убийство. Не мисли за това като за убийство или като за зло, а като за…

— … най-благородната форма на милост, знам. Казвал си ми го и преди. — Успокоявам се и леко отпускам ръце.

— Точно така, да! — Той също се отпуска.

— В името на по-висшето благо — кимвам бавно, — на усъвършенстването на човечеството.

— Да. — На лицето му изгрява усмивка — лека и окуражаваща.

Вдигам спринцовката с елизиума.

— И това е начинът.

Той кимва и продължава ме наблюдава внимателно, но виждам триумфа в очите му. Кимвам замислено и гледам кристалната течност.

— Знаеш ли какво?

— Какво, Пиа? Кажи ми.

— Върви по дяволите!

Захвърлям спринцовката на покрития с плочки под, тя се строшава и разпръсва елизиума по обувките ни.

Погледите ни се срещат. Неговите очи са разширени от ужас, а моите са обезумели и пламтящи.

— Приключих с теб, доктор Паоло Доминго Алвес. Приключих с всички вас. Приключих с Литъл Кейм, доктор Фолк и елизиума, и с проклетата си съдба! — Стъпвам върху строшеното стъкло и го стривам на прах с пета. — И знаете ли какво? Избирам хаоса. Избирам регреса. Избирам деволюцията, гибелта, слабостта, избирам емоцията и своето сърце! Защото ако това — посочвам към Ейми — според вас е да бъдеш истински човек, то тогава аз не искам да бъда човек. И със сигурност не искам да бъда вечен човек. По дяволите вашето безсмъртие. По дяволите проклетите ви идеали и съдба. Вървете по дяволите!

Разтърсвана от гняв, се обръщам и тръгвам към Ейми с намерението да махна тръбичката от ръката й и да я занеса обратно при Ай’оа.

Но успявам да направя само три крачки и чичо Джейкъб и чичо Харуто внезапно ме хващат за ръцете и ме задържат, а чичо Сергей ми хваща главата изотзад, за да не мога да ги ухапя. Съпротивлявам се, но е безсмислено. Имам непробиваема кожа, изострени като на ястреб сетива и никога няма да умра — но ми липсва физическа сила. Искам да крещя от безсилие.

Чичо Паоло поклаща глава и въздъхва.

— Жалко, Пиа. Жалко, че се провалихме с теб. Съжалявам, че въпреки всичките ни надежди и най-добри намерения, ти проявяваш същата глупост и слепота като хора, които са далеч, далеч под твоето ниво.

Той бръква в джоба на лабораторната си престилка и вади оттам същата спринцовка, като тази, която счупих. Ужасена, усещам как сърцето ми забавя ритъма си и ме заболява.

— Надявах се, че няма да стане по този начин, но добрият учен винаги е подготвен. — Той леко натиска спринцовката и от нея пръсват няколко капки елизиум.

Точно тогава забелязвам металната количка до левия ми лакът. На нея има три табли, на всяка от които са подредени стъклени мензури.

— Мислех, че съм те научил на това още преди години — говори чичо Паоло, — помниш ли? Разбира се, че помниш. Твоята памет, за разлика от днешното ти решение, е перфектна.

Той застава от другата страна на Ейми, за да може да ме наблюдава над тялото й. Очите му са приковани в мен и не забелязва, че миглите й се повдигат, очите й се отварят и главата й се обръща. Погледът й попада на мен и въпреки объркването, изписано на лицето й, тя успява да ме разпознае.

— Пиа? — прошепва.

Пъхам крак под количката и я събарям. Стъклените мензури се разлитат на всички страни и се чупят в стените и тавана. Всички се навеждат и чичо Харуто изкрещява. Мисля, че в окото му е влязло парченце стъкло. Той пада напред и се блъсва в масата. Размахва ръка, закача тръбичката в ръката на Ейми и я освобождава. Кръвта потича от нея като сироп от бутилка.

За миг настъпва пълен хаос — достатъчно, за да се освободя и да грабна спринцовката от ръцете на чичо Паоло. Със светкавично бързи движения свалям Ейми от масата, издърпвам я към вратата и отделям част от секундата, за да си взема огърлицата. Когато Джейкъб и Харуто ме улавят изотзад, започвам да мушкам слепешком със спринцовката и те моментално отстъпват от иглата. Вдигам я нагоре заплашително и избутвам с едно рамо Ейми. Обувките ми оставят алена диря по искрящо белите плочки.

— Спри, Пиа! — заповядва Паоло, удря се в падналата метална количка и стъпва на изпочупените мензури. Изкрещява и отскача — надявам се, че стъклата са му пробили подметките. С Ейми сме почти до изхода.

Отварям вратата, избутвам Ейми в коридора и я затръшвам зад нас. Тя е в безсъзнание, но от устата й се отронва лек стон. Разтърсвам я, но това не я разбужда. Оставям я да се свлече на пода и се оглеждам.

На стената има стелаж с чаршафи и лабораторни престилки. Хващам го с две ръце и го повдигам. Удря се в пода със силен трясък. В същия момент огромна гръмотевица разтърсва сградата и флуоресцентните лампи над нас една по една угасват.

Явно генераторите са били ударени. На Кларънс ще му трябват поне пет минути да възстанови захранването. Хайде, Пиа, не пропилявай този шанс… Избутвам стелажа при вратата. Няма да ги задържи за дълго, но може би ще ги забави достатъчно.

Ейми се е отпуснала до стената със затворени очи и бледа кожа. Ръката й продължава да кърви. Когато чичо Харуто изскубна тръбичката от нея, раната се разшири, а това, че влачих Ейми по пода, само влоши нещата. Различавам в мрака лепкава алена следа, идваща откъм вратата на лабораторията. Колко кръв е загубила?

Започвам да ровя из припасите, които паднаха от стелажа, когато го съборих, и намирам марля и бинт. Тръгвам към Ейми, но пръстите ми докосват нещо стъклено, което се търкаля по пода. Грабвам го с надеждата, че е някакъв вид антибиотик, който мога да сложа върху раната. Напрягам очи да прочета етикета в тъмното, и стискам ръката на Ейми, за да намаля кръвотечението. От някакъв отворен прозорец в коридора проблясва светкавица и очите ми прочитат етикета на стъкленицата.

Е13.

Е13. Спомням си птичката в електрическата клетка, изчерпаната й енергия, действието на серума…

Побързай, Пиа!

Махам капачето на стъкленицата със зъби; нямам с какво да направя инжекция и нямам представа кога ще й подейства, но времето й изтича. Слагам стъкленицата между устните й и изпразвам половината от съдържанието в гърлото й. Въздишам облекчено, когато Ейми преглъща. После поставям марлята на ръката й и я увивам с бинта — три, четири, пет пъти.

Ейми отваря очи. При проблясването на следващата светкавица виждам, че зениците й са се свили до мънички точици.

— Пиа! — Тя сяда, а цялото й тяло трепери. — Какво стана? Къде съм? Защо е толкова тъмно?

— Хвани ме за ръка. Знам, че си уплашена, но трябва да бягаш!

Преди дори да довърша, вече е на крака и се движи енергично по коридора, като ме дърпа след себе си. Движенията й са бързи и резки, точно както на птичката под въздействието на Е13. Поздравления, чичо Паоло, серумът ти действа перфектно.

Навън хора викат и бягат във всички посоки, като се мъчат да възстановят електричеството. Остават само минути преди Кларънс да включи аварийните генератори и тогава няма да ни остане възможност да избягаме.

Не се опитвам да се крия. Дъждът и бъркотията вършат достатъчна работа. Тръгваме към оградата, обръщам се и виждам, че Паоло и останалите са успели да излязат. Забелязват ни много скоро.

— Върви — изсъсквам, — бягай колкото можеш по-бързо! Ейми, към оградата!

— Пиа, донесох ти огърлицата — казва тя. — Беше я изпуснала.

— Всичко е наред, Ейми. В мен е.

— Добре. Защото тя има много специално значение — изкрещява през рамо — и ако я изгубиш, ще е ужасно. Пиа… — Тя спира да тича и поглежда назад. — Те ни преследват. Защо ни преследват?

Хващам я за ръка и двете тичаме покрай оградата. Мъча се да запазя дистанцията между нас и учените. Трябва да я накарам да продължи да говори, за да я отвлека от преследвачите.

— Какво специално има в огърлицата, Ейми? Кажи ми. — На петдесетина метра от нас са и ни настигат. Опитвам се да тичам по-бързо, но дори и с пришпорващия я серум Ейми има къси крака и не може да поддържа по-бързо темпо.

— Тя е наш символ — казва тя. — Когато момче от племето я даде на момиче от друго племе, това означава, че докато я носи, тя принадлежи на него и на Ай’оа.

— Продължавай да тичаш, Ейми! — Сега сме зад менажерията. Хвърлям поглед назад и виждам, че чичо Паоло води останалите. Четирийсет метра.

— Не можех да допусна да я загубиш — продължава Ейми и ме прегръща през кръста. — Защото сега си една от нас.

— Ейми, чуй ме! Трябва да бягаш! Бягай вкъщи и кажи на всички… — Няма време за това. Соча нагоре: — Виждаш ли къде свършва веригата? Точно под онази греда?

Тя кимва и гледа неуверено през дъжда.

— Катери се, Ейми и каквото и да правиш, не спирай. В мига, в който включат захранването, оградата ще се наелектризира. Не може да спираш.

— Ами ти?

— Ще бъда точно зад теб. Тръгвай!

Тя започва да се катери с ловкост, съперничеща на маймунката й, а аз съм плътно след нея. Стига догоре и вече се прехвърля през оградата.

Внезапно нечия ръка ме сграбчва за глезена и започвам да падам.

— Пиа! — изпищява Ейми, протяга се надолу и ме хваща за ръката.

— Спри! Пусни ме! — Изтръгвам се от хватката й. — Бягай, Ейми, бягай!

— Не и без теб!

Поглеждам надолу. Сергей държи и двата ми глезена, а Паоло — лабораторната ми престилка. Отново се обръщам към Ейми, принудена да взема решение. Пускам се и с двете ръце и за част от секундата успявам да я избутам през пролуката. Тя изпищява и пада на земята от другата страна на оградата, а аз падам в ръцете на учените.

Крещя й да бяга и тя ме поглежда ужасено, преди да хукне сред дърветата. С облекчение се отпускам напълно й ги оставям да ме влачат.