Произход

Глава 2

На следващата сутрин се събуждам от гръмотевица.

Над мен клоните на дърветата се превиват от силния вятър и светкавици лумват през секунди, като горещи бели клони на някое по-голямо небесно дърво. Тътенът е толкова дълбок, че го усещам с цялото си тяло.

За момент лежа в леглото си и гледам. Обичам гръмотевичните бури. Обичам суровата непредвидима сила, която разрязва въздуха и разтърсва джунглата, като изгаря границата между земята и небето. Светкавицата изпълва стаята с взрив от светлина и бледата ми кожа изглежда още по-бяла. Навън лианите по дърветата се движат като змии.

След няколко минути се измъквам от леглото и се отправям с прозявка към банята. Докато си мия зъбите, светлините над огледалото ми примигват. Бурята сигурно е повредила захранването, но не обръщам внимание. Изглежда всяка гръмотевична буря го изважда от строя за петнайсет минути, докато Кларънс включи аварийните генератори. В чекмеджето си за всеки случай държа фенерче на батерии, но навън е достатъчно светло, така че то не ми трябва.

След като се изкъпвам и обличам, бягам до трапезарията и си взимам геврече и банан от кухнята. Вече не вали, но облаците са толкова много, че едва ли ще е за дълго. Захапвам гевречето, докато си беля банана и тръгвам към гимнастическия салон. Имам време за няколко километра на бягащата пътека преди урока с чичо Антонио.

Основната задача на чичо Антонио е моето обучение. Всеки ден редуваме предмети по съставената от чичо Паоло учебна програма. Вчера след теста на Уикам дойде ред на математиката (учихме комбинаторика — лесно!). Днес е микробиологията. Утре може да е ботаника, биомедицина, зоология, генетика или някоя друга от различните научни области на жителите на Литъл Кейм. Всъщност чичо Антонио ме обучава само през половината време. Останалите ми учебни занимания са със самите учени, а той следи напредъка ми и го докладва на чичо Паоло в края на всяка седмица.

Когато влизам, салонът е празен. Започвам да бягам, звукът от маратонките ми и бръмченето на пътеката отекват в празното помещение, а аз се мъча да не мисля за вчерашния експеримент. Майка ми ми е казвала, че е най-добре след всеки тест на Уикам да продължавам напред. Да гледам напред, а не назад.

За да не се връщам към миналото, мислено пробягвам по днешния си график. Два часа с чичо Антонио. Обяд. Още пет часа учене. Вечеря. Рисуване с чичо Смиди. Още няколко километра тичане. Плуване. Четене. Сън.

Чудо е, че успявам да свърша всичко, но дори и да ми оставаше свободно време, чичо Паоло щеше да намери с какво да го запълни. Той казва, че умът е мускул като всеки друг и ако спреш да го използваш, от това само ще стане слаб и бавен. В Литъл Кейм има какво да се прави. Има гимнастически салон, басейн, библиотека, пълна с книги по математика и естествени науки, игри като шах и табла. Винаги в някоя лаборатория се провежда интересен експеримент и учените никога не ме спират да гледам и дори ми позволяват да помагам. Има менажерия с животни, които постоянно се нуждаят от хранене, почистване, упражнения и внимание.

Светлините отново примигват и лентата на пътеката потръпва. Предвиждайки забавянето, и аз забавям ход, а когато електричеството се възстановява, забързвам отново и лентата продължава да се движи равномерно.

Хвърлям поглед към екрана на пътеката. Деветнайсет километра. Не е зле за половин час, макар че обикновено съм по-бърза. Натискам бутона за спиране и вместо да изчакам пътеката да забави, прескачам перилата и се приземявам на покрития с плочки под. Избърсвам няколко капки пот от челото си. Завалява, но успявам да стигна до стаята си, преди дрехите ми да се намокрят.

Докато чакам чичо Антонио, подкастрям орхидеите на прозореца си. Имам десет различни вида, всеки от които е специално култивиран за мен от чичо Паоло. Той обича да се занимава с ботаника през свободното си време. Една от орхидеите, която той кръсти Epidendrum aureus, е генетично обработена да бъде единствена по вида си.

„Напълно уникална, точно като теб — каза ми той, когато ми я даде преди три години. — И виждаш ли? Специално проектирах тези златни петънца. Така изглежда почти като елизиум“.

Това е чичо Паоло, какъвто го познавам най-добре. Безстрастният учен, който пъха птички в електрически клетки, е по-рядка негова страна, на която се възхищавам заради хладния разсъдък и обективност, но се радвам, че невинаги е такъв.

Навън облаците се разнасят и вече няма гръмотевици, отекващи в стъклените стени. Бурята е отминала. Слаби слънчеви лъчи пропълзяват през дърветата и сякаш изпитват неудобство, че толкова дълго ги е нямало.

Става време за урока с чичо Антонио. Бързо напръсквам орхидеите с разреден разтвор от калий, калций и азот, после грабвам чантата с учебниците и тръгвам по коридора, като в движение прибирам косата си на опашка. Гладка е като вода в ръцете ми. Имам правата тъмна коса на майка си, макар че тя подстригва своята късо. Спирам пред кухнята, хващам се за рамката на вратата, залюлявам се и влизам вътре със скок. Майка ми седи на кухненската маса и прави изчисления.

— Имам урок при чичо Антонио.

Тя вдига очи. За един кратък момент виждам как по лицето й преминава гняв, а после чертите й се изглаждат и възвръща обичайното си самообладание. Не й обръщам внимание — тя винаги се ядосва, когато я прекъсвам.

— Не забравяй, че имаш месечен ЯМР с Паоло този следобед.

Накланям глава на една страна и се мръщя.

— Да забравя? Аз?

Тя или чичо Антонио могат да забравят, но не и аз. Аз никога не забравям нищо.

— Да — казва тя и ме оглежда от глава до пети. — Точно така. Ти си перфектна.

Махвам й с ръка, излизам и усещам внезапна студенина над носа си, точно между очите. От всички в Литъл Кейм майка ми е единствената, която никога не се усмихва, когато казва това.

По-късно, след уроците и ядреномагнитния резонанс, който не показва нищо ново, седя в менажерията и разресвам козината на Алай. Алармите се включват. Алай е деветдесет килограмов ягуар, който чичо Паоло ми подари на деветия ми рожден ден — тогава Алай беше само кутре. Той мрази всички в Литъл Кейм освен мен, чичо Антонио и готвача Жак, който всяка сутрин му носи бисквити. Алай е луд по тях.

Алармите изсвирват на два пъти. Маймуните зад мен им отговарят с крясъци. Те обичат да си мислят, че управляват менажерията, но нямам намерение да ги търпя.

— О, млъкнете, глупчовци! — скарвам им се, ставам от пода и размахвам към тях четката на Алай. Мърморко, огромна оранжева маймуна ревач, се втренчва в мен и надава противен рев. Маймуните ревачи ме плашеха, когато бях малка, но сега само завъртам очи.

— Хайде, Алай — казвам и тръгвам към вратата. Менажерията е дълга и ниска циментова сграда с мръсни подове и широки прозорци във всяка клетка. Повечето животни са тук за експерименти — което означава, че имаме няколко безсмъртни обитатели, — но е забранено Алай да се използва за каквито и да било опити. Той е изцяло мой.

Тежката метална врата се затваря зад мен и аз побягвам. Алай ме следва с дълги скокове по петите, големите му лапи са безшумни. Трябва да обиколя по-голямата част от Литъл Кейм, преди да стигна до портата. Сърцето ми препуска не от бягането, а от вълнение. Две аларми означават, че са дошли провизиите.

Получаваме доставки само веднъж на няколко месеца и пристигането им винаги е голямо събитие. Чичо Тимоти, едър мускулест мъж с кожа по-тъмна от обсидиан, отговаря за пътуването през джунглата до Литъл Мисисипи, най-близката река до Литъл Кейм. Не знам какво има след нея, но трябва да е дълго пътуване, защото всяка доставка му отнема около два месеца. Веднъж помолих чичо Паоло да ми покаже карта с маршрута на чичо Тимоти, но той ми каза никога повече да не задавам този въпрос — нито на него, нито на някой друг.

Портата е единственият вход или изход от нашия комплекс и сега се разтваря, за да пропусне камионите. Те са три — огромни, гневно ръмжащи, покрити с платнища, с кални колела. С грохот и бълващи пушек, те навлизат по широкия черен път пред трапезарията и спират с поклащане. Чичо Тимоти изскача от първия камион, а плешивата му глава блести от пот. Завързал е носна кърпа около устата и носа си и когато дотичвам, той я сваля и се усмихва. Има най-белите зъби, които съм виждала.

— Здравей, малка госпожице. Дойде да дадеш прегръдка на чичо Ти, нали? — той разперва ръце, но аз сбръчквам нос и се извъртам настрани. Мирише като Мърморко.

— Отвратителен си! Какво донесе? Къде беше? — Изтичвам зад камиона и се покатервам на бронята, за да надникна вътре. — Търгува ли с туземците?

Откакто чух за първи път за обитателите на джунглата, които чичо Тимоти нарича „туземци“, много искам да видя някой от тях. Досега не съм имала възможност, тъй като той обикновено ходи до селото им, когато има нужда да изтъргува пресни плодове. Учените често го придружават, за да ги разпитат как да използват определени растения за лекарства.

— Слез оттам, Пиа! — вика майка ми. Тя е сред тълпата от хора, която се събира около камионите. Всички изглеждат развълнувани, защото дните на доставките са единственият ни контакт с външния свят.

Поглеждам кутиите и щайгите с нетърпение, чудейки се какво ли съдържат. Попадам на кутия с надпис „Скитълс“ и картинка на дъга, май съдържаща бонбони, когато внезапно някой изниква иззад щайгите. Стресната, отскачам назад и се приземявам до Алай.

Жена е. Присвива очи и се прозява, сякаш току-що се е събудила и по смачканите й дрехи си мисля, че наистина е така.

— О, здравейте — казва тя със сънена усмивка. — Значи това е Литъл Кейм?

Никога досега не съм чувала такъв акцент. Косата й е шокиращо оранжева като на маймуна ревач, а къдриците й са разпилени във всички посоки.

— Това е Литъл Кейм — отговарям предпазливо. — Ти коя си?

— Доктор Фийлдс! — казва глас зад мен, обръщам се и виждам крачещия към нас чичо Паоло. — Добре дошли! Много ми е приятно да се запознаем!

Той й помага да слезе. Тя е много висока и слаба и бялата й риза е покрита с кафяви петна. Трябва да ме е видяла как я зяпам, защото се засмива и подръпва ризата си.

— Кафе — обяснява тя. — Трябва да съм изпила четири литра в Манаус и още половин литър при Литъл Мисисипи. Що за име на река! Кой янки го е измислил?

Внезапно всички притихват.

— Къде е Манаус? — питам.

Тя ме зяпва с недоумяваща усмивка.

— Какво имаш предвид под „къде е Манаус“? Трябва да минеш през Манаус, ако искаш да стигнеш до където и да било в тази джунгла…

— Доктор Фийлдс — прекъсва я чичо Паоло, — сигурен съм, че сте изтощена. Елате вътре, ще ви намеря нещо за хапване и ще ви покажа стаята ви.

— Звучи прекрасно! Опа! Изчакайте само миг! — Тя се покатерва в камиона, навежда се и търси нещо вътре. Забелязвам, че чичо Паоло, чичо Антонио и още няколко чичовци наблюдават как докато рови дупето й се клатушка нагоре-надолу. Намръщвам се. Не знам какво да мисля за тази жена доктор Фийлдс. Никой не ми е казал, че ще дойде.

— А! Ето го! — Тя се появява и държи голяма метална манерка, с вид сякаш това е току-що открито от нея лекарство срещу рак. — Кафето ми!

— Отлично, отлично — казва чичо Паоло. Той й предлага ръка, но тя я пренебрегва, скача тромаво и за малко да си счупи глезена.

— Опа! — извиква. — Толкова съм непохватна! Ха! О, ягуар! Здравей, красавецо!

Тя се навежда и праща целувка на Алай. Очаквам той да изръмжи, както прави с всички, но вместо това отива при нея и започва да мърка, докато тя го чеше зад ушите. Накрая тя заявява, че е готова за вечеря и за малко топло кафе и, бърборейки по целия път, повежда групата мъже към трапезарията. Всеки от тях се мъчи да избута другите, за да й подаде ръка и да се представи. Те изчезват вътре и тълпата около камионите намалява значително. Алай се търка в крака ми и продължава да мърка.

— Предател — изсъсквам аз. С прозявка той ляга на земята и започва да си лиже лапите.

— Каква глупачка — казвам на чичо Антонио. — Изобщо, кой я покани?

— Какъв ти е проблемът, Катеричке? Изглежда симпатична. — Той поглежда тъжно към трапезарията и аз въздъхвам. Поне не се присъедини към комитета по посрещането. Сякаш в отговор на облекчението ми, той добавя:

— По-добре да видя дали няма нужда от помощ за багажа — и си тръгва.

— Ами провизиите? — извиквам аз. — Кой ще разтовари тези неща? Аз ли?

Посочвам камионите, но той не ми обръща внимание. Чичо Тимоти идва, потупва ме по рамото и се смее.

— Изглежда новата ни рижавелка получи доста помощ, а, Пиа? Тя е откачалка и говори достатъчно, за да накара и ленивец да поиска да избяга от пътя й.

— Но коя е тя?

— Доктор Хариет Фийлдс е инженер биомедик. Идва да смени Смидърс, струва ми се.

— Чичо Смидърс напуска? — Древният белокос учен е по-дълго в Литъл Кейм от всеки друг. Някои казват, че е бил тук и преди трийсет години, когато се е случил инцидентът. Освен инженер биомедик, той е и художник и винаги държи четката си за рисуване под ръка.

— Така чух — свива рамене чичо Тимоти. — Е, ти май предложи да разтовариш всичко? Звучи страхотно, защото аз съм изтощен.

Не се хващам в капана. Прекалено съм смутена от тази нова жена инженер биомедик. От години в Литъл Кейм не са идвали нови хора. Последният беше електротехникът Кларънс, който дойде, когато бях на осем.

Решавам, че съм изморена от разговора за доктор Хариет Фийлдс или, както я наричам вече наум, доктор Непохватка. Питам чичо Тимоти дали ми е донесъл роклята.

— Рокля? Каква рокля? — Плясвам го по огромната ръка. Твърда е като стомана, но той се преструва, че го боли и разтрива мястото. — О, онази рокля.

Трябва да изчакам да разтовари камионите, да занесе всичко до склада и да отвори кутиите. Накрая я намираме — синьозелена е и корсажът й е осеян с мънички кристали.

— О-о! — ахвам аз при вида й.

Майка ми идва и я взима. Вдига я пред мен и лицето й става нетипично радостно.

— Прекрасно — казва тя. — Шифон и коприна… и дори ти отива на очите. Изненадана съм от теб, Тимоти! Очаквах, че щом ти пазаруваш, ще се върнеш с тога с ягуаров десен или нещо ужасно от този род.

— Мамо! — ахвам аз и се навеждам да запуша ушите на Алай. — Ти го обиждаш!

— Заслугата не е моя — заявява чичо Тимоти. — Накарах Фийлдс да я избере. Да изпратиш мъж като мен на пазар за празнична рокля… ха!

— Отиди да я пробваш! — настоява мама.

— Не, тя е за партито ми. Няма да я облека до рождения си ден.

Още две седмици. Едва ще устоя. Откакто научих за партитата, се молех с месеци за едно истинско. Накрая всички се съгласиха, макар и неохотно. Смокингите са рядкост в дъждовната гора. За щастие чичо Тимоти вече имаше планиран курс за провизии, така че една от разпилените в склада кутии трябва да е натъпкана с дрехи за парти. Чичо Паоло все още ми мърмори за разноските и всичките главоболия, но с половин уста, защото иначе изобщо не би се съгласил на всичко това.

— Ето — казва чичо Тимоти и ми връчва малък пакет. Това е кутията с надпис „Скитълс“, той вече я е отворил и съдържанието се изсипва в шепите ми. — Опитай тези.

Очаквам шоколад, защото малките бонбони приличат на външен вид на М&М (които чичо Тимоти ми донесе предишния път), но вместо това имат плодов вкус.

„Хубави са.“

Изсипвам половин пакет в устата си и решавам, че искам „Скитълс“ вместо торта на рождения си ден. Мама обикаля, за да помогне в описването на кутия със спринцовки и други медицински принадлежности, а аз вървя след чичо Тимоти, докато той наблюдава разопаковането.

— Чичо Ти — казвам, опитвайки се да звуча възможно най-безгрижно, — що за място е Манаус?

Той е с гръб към мен, но виждам как мускулите на рамената му се стягат. Когато се обръща, си придавам най-решителното изражение.

— Е? Вярно ли е, че трябва да минеш през Манаус, за да стигнеш до което и да е място?

Той се оглежда, но никой не е чул въпроса ми. Надвесва се над мен и мрачното му лице се озовава на сантиметри от моето.

— Не ми задавай такива въпроси, Пиа. Знаеш, че е против правилата. Искаш ли да ме забъркаш в неприятности?

Намръщвам се и козината на Алай, който е до мен, леко настръхва.

— Няма да издам на никого, че си ми казал. Хайде, чичо Ти! Знам всичко за протозоите и митохондриите и мога да ти кажа към кой род и вид спадат всички животни в менажерията, но всичко, което наистина искам да знам, е за джунглата!

— Не, Пиа. — Той се отдръпва, преструва се на много зает и продължава да разтоварва камиона.

Наблюдавам го известно време, но дори и перспективата за още „Скитълс“ вече не ме привлича. Денят на доставката е съсипан. Излизам от склада с Алай и се сърдя на чичо Ти, на мама, на чичо Антонио и на доктор Непохватка, задето въобще спомена Манаус.

Правилата. Глупавите правила ги има от трийсет години. Във фоайето е закачен дълъг списък с тях, за да не може никой да ги забрави. Никакви книги, списания или книги от външния свят, освен ако не са научни книги, но дори те минават под редакцията на чичо Паоло. Имам книги по биология, пълни със зачеркнати параграфи и изличени снимки. Всяка музика тук трябва да бъде само инструментална, без текст. Никой не говори за външния свят — или поне докато аз съм наблизо. Никакви карти. Никакво радио. Никакви снимки. Всичко, което чичо Паоло като директор на Литъл Кейм е определил като оказващо „вредно влияние“, е иззето и заключено някъде, вероятно в стаята на чичо Тимоти, докато собственикът му не се пенсионира. Ако дотогава не бъде напълно унищожено.

Знам защо съществуват правилата.

Една дума: инцидентът.