Произход

Глава 20

Скрита под багажа, чувам отварянето на портите на влизане в Литъл Кейм и после викове — всички са се събрали да посрещнат гостите. Представям си усмихнатите лица на учените, които по този начин прикриват нервността си, както и любопитните погледи на хората от поддръжката в задната част на тълпата. От мен се очаква да съм там. Очаква се да съм отпред с чичо Паоло — първият човек, когото ще видят от Корпуса при пристигането си. Притискам лицето си към чантата на точки и ми иде да изкрещя от отчаяние. Защо са подранили с два дни? Никой не спомена и дума за това тази сутрин. Единственото ми заключение е, че никой не е знаел.

Може би от Корпуса са искали да ни изненадат. Да ни хванат неподготвени. Като подвеждащите въпроси, които чичо Антонио понякога ми задава по време на обучението ми — замислени да ме объркат и заблудят, да ме накарат да преоценя хипотезата си и дори да я отхвърля. Мразя тези въпроси. Те са единственото нещо, което ме затруднява и разваля иначе безупречния ми успех.

Осъзнавам, че вместо да очаквам с вълнение посетителите от Корпуса, може би трябва да се страхувам от тях. Нервността на чичо Паоло ми се стори забавна, но може би трябваше да я приема като предупреждение.

Двигателите на колите загасват.

В капан съм. Ако скоча, всички ще ме видят. Ако остана, ще ме открият, когато разтоварват куфарите. И това — ако чичо Паоло все още не е забелязал, че липсвам. Какво ще му кажа? Че това е първият път, в който се измъквам навън?

Че не съм отишла далеч? Ай’оа? Какви Ай’оа? Никога не съм чувала за тях. Представям си как пристъпвам от крак на крак, докато изричам тези думи, а очите ми шарят във всички посоки, само не и към лицето на чичо Паоло. Не за първи път се проклинам, че не мога да лъжа.

Точно когато се примирявам със съдбата си, чувам силен смях, който може да принадлежи само на леля Хариет. Идва отблизо и става все по-висок — тя се приближава към джипа.

— Аз ще помогна с багажа — казва тя. — Не, не, ще го взема! По-яка съм, отколкото изглеждам!

Изведнъж някой вдига чантата от лицето ми. Ето я и нея! Изражението й почти не се променя, когато ме вижда под куфарите.

— Аз ще ги отвлека — прошепва тя. — Хайде бързо!

Леля Хариет изважда чантата от джипа, като бърбори за влагата, комарите и другите изпитания в джунглата и после чувам тупване. Тя изругава и се разнася звук от тичащи към нея крака. Поемам си дълбоко въздух, сякаш за да поема заедно с него кураж и надзъртам над багажа, за да огледам обстановката.

Чантата лежи отворена пред краката на леля Хариет и по земята са разпилени женски дрехи. Брюнетката от Корпуса, облякла абсолютно неподходящ за джунглата панталон, гледа свирепо леля Хариет, а колегата й се прави, че не забелязва разпиляното дантелено бельо. Възползвайки се от удобния момент и колкото мога по-бързо, се прехвърлям от другата страна на джипа, скачам и приклякам. Всички са прекалено заети с леля Хариет и другата жена, за да забележат момичето, което притичва и се скрива зад гаража.

Щом излизам извън полезрението им, се притискам към стената и дишам с надеждата кислородът да успокои нервите ми. Дрехите ми са съсипани, косата ми е сплъстена и по ръцете, краката и врата ми има речна кал. Няма начин да се изправя пред Корпуса в този вид. Общежитие Б е на около осемдесет метра оттук и от двете страни на алеята до сградата има високи храсти. Ако се приведа и тичам бързо, мога да взема разстоянието за секунди. Заобикалям гаража, привеждам се, поемам си въздух и хуквам.

Продължавам да чувам шума на тълпата, включително и виковете на чичо Паоло, който се опитва да успокои всички. Вмъквам се във входа на Лаборатории Б и тичам през коридора към басейна. За по-малко от минута се събличам и се гмурвам. Плувам до другата страна и оставям след себе си кална следа. Но когато излизам, мръсотията се спуска към дъното. Трябва ми само секунда, за да стигна до огледалото в съблекалнята и да проверя дали по мен има още кал. Слагам хавлия и се насочвам към вратата.

Когато излизам сред тълпата, са изминали само две минути и половина. Все едно никога не съм била в джипа. Нямам избор — трябва да се изправя пред всички мокра, боса и полугола.

— Ето те! — изръмжава глас и чичо Антонио грабва ръката ми. — Плуваш, Пиа? Наистина ли? Търся те от половин час! Паоло каза, че си с Хариет, а тя каза, че така и не си се появила. Почти си помислих, че си прескочила оградата и си избягала в джунглата!

— Ха! — възкликвам аз. — Това… това е лудост, чичо Антонио! Аз… плувах. Виждаш ли? — Размахвам кичур мокра коса и решавам, че сега е идеалният момент да сменя темата. — Какво става?

Той изръмжава.

— Изпратиха ни радиосъобщение преди четирийсет минути, че се намират на брега на Литъл Мисисипи и чакат да ги докараме. — Той поклаща глава. — Предизвикаха пълен хаос. Паоло крещеше нон стоп, сигурен съм, че Харуто получи микроинфаркт, а сега Хариет изпусна бельото им в калта. — Чичо Антонио ме повежда през тълпата, без да спира да мърмори: — Проклетият Корпус добре ни изигра.

Заставаме до чичо Паоло и чичо Сергей, които се извиняват многословно на намръщената жена за непохватността на леля Хариет. Но когато чичо Антонио прочиства гърлото си, всички се обръщат, зяпват ни и затихват.

Чувствам се ужасно смутена и съм се вкопчила в тънката си хавлия, сякаш тя по някакъв начин би могла да върне деня към невинното му начало. Усмихвам се възможно най-сияйно.

— Уважаеми гости — казва чичо Паоло, а една вена на клепача му пулсира толкова силно, че цялото му слепоочие потръпва в спазъм, — ето я и нея. Нашата Пиа.

Знам, че смяташе да ми посвети цяла реч и да я произнесе точно в този момент, за да спечели Корпуса от самото начало, но изненадващото им пристигане осуети всичките му планове. Затова сега се налага сама да измисля нещо, но въображението ми е в доста лошо състояние след сутрешната среща с анакондата.

Нима беше тази сутрин? Потискам желанието да се прозея и да се запътя право към леглото си и вместо това кимвам на посетителите.

— Здравейте. Добре дошли в Литъл Кейм.

Опитвам се да не мигам, докато двамата ме оглеждат. Никой от тях не отвръща на поздрава ми, нито ми казва името си. Въпреки че очите им са приковани в мен, имам чувството, че не ме виждат. Гледат ме така, както чичо Паоло гледа лабораторните мишки — лесно долавям изчисленията в главите им. Събират, изваждат, претеглят и сравняват. Не виждат пред себе си седемнайсетгодишно момиче. Виждат резултата от особено дълъг и скъп експеримент. И не мога да определя по напрежението в погледите им дали това, което виждат, им харесва.

— Сигурен съм, че сте гладни и уморени — казва накрая чичо Паоло. Те кимват и тръгват след него към Общежития Б, където ще бъдат настанени по време на престоя си тук. Той, доколкото знам, е с неопределена продължителност. По пътя продължават да ме оглеждат.

Щом влизаме вътре, чичо Антонио им помага с багажа, а аз прошепвам на чичо Паоло, че ще се преоблека за вечеря. Той кимва разсеяно, а тикът на окото му продължава с пълна сила. Измъквам се доволна, че са ме забравили.

Прекосявам Литъл Кейм с плътно пристегната около мен хавлия и продължавам да усещам тежестта на тези два погледа, като окачени около врата ми вериги.

По време на вечерята научавам, че се казват Виктория Щраус и Гюнтер Ласло и заедно управляват огромната компания, която наричаме Корпуса. Научавам всичко това от леля Хариет, която седи до мен. Двамата от Корпуса са на отделна маса с чичо Паоло и останалите от екипа Имортис. Обмислям дали да не се изплезя или да си бръкна в носа, но си спомням как чичо Сергей каза, че те могат да ни закрият, и вместо това само си представям как го правя.

— Имат операции в над двайсет държави — прошепва леля Хариет, докато атакува спагетите си. — Повечето от тях са секретни. Никое правителство в света не може да ги докосне. Имат пръст във всичко — разработване на оръжия, банки, космически изследвания. Но са се насочили основно върху биотехнологиите и по-специално генното инженерство. С други думи — тя нарязва спагетите, за да ги забоде на вилицата си, — върху теб.

— Откъде знаеш толкова много за тях?

— Те ме вербуваха. Щраус беше тази, която първа се свърза с мен. Жената е психопат. — При тези думи леля Хариет забожда свирепо вилицата в спагетите.

— Защо? — питам. — Има личностно разстройство? Шизофрения? Не мога да си представя как на човек, страдащ от циклофрения или халюцинации, ще му бъде възложена толкова важна работа…

— Тя не е буквално психопат, Пиа. Боже мой, изразих се образно. Просто е откачена. Не си помисляй и за миг, че разпилях случайно точно нейния куфар. О, не! — Едно кюфте загива от мъчителна смърт под ножа на леля Хариет. — Тази жена заслужава повече от кално бельо.

— Защо?

— Чух, че планират да останат няколко дни. Сигурна съм, че ще имаш време да разбереш.

След вечерята чичо Паоло предлага на гостите да се оттеглят, но Щраус и Ласло поклащат глави и ме посочват. Вътре в мен нещо се свива. След описанието на леля Хариет нямам представа какво да очаквам от тези хора.

Събираме се в моята лаборатория, която отеснява при натъпканите в нея осем души. Това сме аз, екипът Имортис и представителите на Корпуса. Сядам на масата за прегледи и се надявам с всяка своя клетка, че няма да поискат да се съблека. За щастие не го правят, но претърсват всяка страница от архивите за мен, а те са огромни. Щраус и Ласло разпитват часове наред чичо Паоло и останалите от екипа. Какви левкоцити произвежда тялото ми срещу заразите? Каква е разликата между моите хромозоми и тези на обикновените хора?

А какво е обичайното ми ниво на теломераза? Бих могла да отговоря на всички тези въпроси насън. Но те не питат мен. Щраус и Ласло са тук от часове, но никой от двамата не ме е заговорил. Имам чувството, че ако кажа нещо, ще подскочат и ще ме зяпнат като амеба, която внезапно ги е попитала дали им е харесала закуската.

След въпросите искат да видят демонстрация на уникалните ми свойства, започвайки от непробиваемата ми кожа. Чичо Паоло взема скалпел и го подава на Щраус.

За малко да откажа, но майка ми, без дори да ме погледне в очите, взема ръката ми и ми навива ръкава, преди да успея да проговоря. На Щраус изглежда й е приятно да натиска скалпела върху кожата ми и си мисля, че сега разбирам защо леля Хариет изпитва толкова силно отвращение от нея.

— Забележително — казва тя, като диша дълбоко и подава скалпела на Ласло. — По нея няма и драскотина.

Принудена съм да се облегна назад и да не правя гримаси, докато Ласло прокарва острието по ръката и дори по бузата ми. Не ме порязва, но пак боли! Искам да изпищя, но не мога. Чичо Паоло е вперил поглед в мен през цялото време и ме принуждава да се подчинявам. Затова затварям очи и си мисля за бъдещето. За първия безсмъртен, който ще създам. Ще бъде мъж. Може би ще трябва да го кръстя. Може би… Бавно, сякаш изплува от вода, лицето на Ейо се появява в съзнанието ми. Може би ще го кръстя Джордж… Тялото на Ейо, което се извива в перфектно гмурване, когато скача от върха на водопада. Или Питър, или Жак… Очите на Ейо, пълни със звезди, докато седим край реката… Клаус, Свен или Хайнрих. Хубави имена. Всичките са на учени, които са били тук по едно или друго време… Ейо, който ме води през джунглата, протяга ръка и ме подканва да я поема…

— Отвори очи, Пиа — казва майка ми.

За момент съм объркана. Над мен са надвесени странни лица и насочват ярки фенерчета в очите ми, за да проверят как се свиват и разширяват зениците ми. Огън, мисля си аз, ако искате наистина да видите нещо, трябва да ги погледнете на огън. Поглеждам нагоре към Щраус и Ласло, като се насилвам да не мигам, докато надзъртат под клепачите ми.

Става два часът сутринта, когато най-после не могат да измислят повече въпроси. Чичо Джейкъб се прозява в шепата си, а очите на чичо Харуто са кръвясали.

— Е, как ви се струва? — казва чичо Паоло и потропва с пръсти по масата, близо до коляното ми.

Щраус и Ласло се споглеждат и после ми хвърлят бърз поглед.

— Трябва да поговорим насаме, доктор Алвес — казва Ласло. Гласът му никога не е по-силен от шепот, така че всички проточват вратове към него.

Чичо Паоло кимва.

— Добре, хора. Това е всичко за тази вечер.

Очевидно „насаме“ означава само чичо Паоло и двамата представители на Корпуса, но в този час май никой няма нищо против. Всички излизат, прозяват се и търкат очи.

Вървя най-отзад, но когато стигаме до стълбището, се навеждам да си завържа връзките.

Никой не забелязва, че съм по джапанки.

Щом чувам как вратата се затваря зад другите, бързо се връщам по коридора. Не се налага да се приближавам много — слухът ми е доста над средното ниво.

— Да, да, не може да се отрече, че тя е чудо — говори Ласло със строг глас. — Обект 77 е перфектна. Всичко, на което сме се надявали, а и повече. И точно затова се чудим защо е отлагането, Алвес. Трябват ни още като нея. Тя не ни върши работа сама.

Обект 77… Сложили сами номер?

— Имаме нужда от нея, за да ускорим процеса — отговаря чичо Паоло. Чувам как потропва с пръсти по масата. — Умът на Пиа е много по-развит, отколкото са нашите. Търсите пряк път към безсмъртието, нали? Е, тя е единствената, която ще го открие, ако такъв изобщо съществува. Но не е готова.

Готова съм! — иде ми да изкрещя. — Готова съм, ох, готова съм!

— Какво точно чакате? — пита Щраус.

— Правя й тестовете на Уикам точно по график, но резултатите все още не са на нужното ниво за пълното й включване в екипа Имортис.

— Бордът започва да губи търпение — отвръща Щраус. — Искат резултати.

— Пиа е резултат. Най-добрият резултат, който човечеството някога е виждало. Бордът ще трябва да бъде търпелив. А и не контролирате ли вие борда? Ако си спомням правилно, всичко, което кажете, се приема. Без въпроси. Без оплаквания.

— Добре. Предпочитате да говорим направо? Ние искаме резултати. За разлика от вас, не всички сме вдъхновени от изрази като „за благото на човечеството“ и „да изградим по-добро бъдеще“. Не искаме раса от безсмъртни след пет поколения. Искаме резултати сега. Експериментите на Сато доказаха, че безсмъртието не може да бъде постигнато от човек, роден като смъртен. Добре. Приехме това. Но някои от нас ще имат деца и внуци през следващите години.

— Но…

— Да, ние контролираме борда — продължава Щраус, сякаш чичо Паоло изобщо не е проговорил. — Но без повече резултати и без по-голям напредък, ще изгубим контрол. А ти, Паоло, ти не искаш да изгубим контрол. Някои в Корпуса силно желаят тази операция да се прехвърли в Съединените щати… с различен екип.

Не, не, не… не ни затваряйте…

— Тогава заведете Пиа при тях. По дяволите, дайте на всички да прокарат скалпели по нея, ако искат. Щом веднъж я видят, ще престанат да говорят за резултати…

Коленете ми омекват и се прилепям към стената. Опипвам ръцете си, като си представям стотици скалпели, които се забиват в кожата ми.

— Знаеш, че не можем да направим това — отговаря Ласло. — Мълвата ще плъзне. „Дженисект“ са готови да започнат трета световна война, за да се доберат до нея. Те вече подозират, известно ти е. Подозират от години. Защо си мислиш, че рискуваме да идваме тук само веднъж на няколко десетилетия? Наблюдават ни. Пиа е Свещеният граал на модерната наука, Алвес — не можем да я излагаме на показ като прасе, спечелило първа награда.

— Добре, разбирам ви. Но ви казвам, тя не е готова! Трябва да се съсредоточим върху изследванията на доктор Фийлдс за клонирането. Това е най-добрият ни ход.

Тишина. Щраус проговаря първа.

— Доктор Фийлдс няма да ни сътрудничи още дълго.

— Какво имате предвид?

— Сестра й. Мъртва е.

— Какво?

— Фийлдс не знае. Фийлдс не бива да знае възможно най-дълго. В мига, в който научи, ще си тръгне. Имаме нужда от изследванията, Алвес. Тя е най-добрата в своята област.

Какво става!? Закривам устата си с ръка, за да не изкрещя.

— Всичко се свежда до Пиа — продължава Щраус. — За кога е планиран следващият тест на Уикам?

— За след три месеца. И не е последният. Има още три…

— Ще бъде последният и ще се проведе утре.

— Аз… Виктория, това е невъзможно. Твърде скоро е. Не е готова.

— Но ще бъде. След утре.

— Виктория, наистина, аз…

— Утре! — Тя продължава с по-тих глас и трябва да се напрегна, за да доловя думите й. — Ще говоря направо, Алвес, защото и двамата знаем на какво е способен Корпусът. Помниш ли Женева?

Пълна тишина.

После Щраус продължава:

— Сещам се за поне двайсет учени, които биха убили за шанса да получат твоята работа. Твоята и тази на целия ти екип. Не ни карай да стигаме дотам. Заклевам се, Алвес, ако упорстваш…

Задавено мърморене от чичо Паоло.

— Какво каза? — пита Щраус.

— Няма да се стигне дотам. Както кажете. Утре.

Чувам шумолене на хартия и стъпки и разбирам, че разговорът е приключил.

Със силно биещо сърце и кожа, изстинала до температурата на течен азот, бягам навън.