Произход

Глава 6

Доктор Непохватка е. Влиза без колебание в клетката и сяда срещу мен. Събува обувките с високи токчета с пъшкане и кръстосва крака.

— Не знам кой идиот е решил, че трябва да избираме между красотата и удобството, но изпитвам желание да забия този ток право в окото му.

Не казвам нищо, а само я наблюдавам предпазливо, както мишката следи оцелот.

— От друга страна, сигурно не всички трябва да правим този избор. Представям си, че ти би изглеждала страхотно и в палмови листа, захванати с тиксо. — Тя прави нацупена физиономия. — Изобщо не е честно. На повечето от нас се налага да работим върху външния си вид.

— Какво правиш тук?

Тя вдига вежди.

— Хей, спокойно. Исках само да ти дам подаръка.

Забелязвам пакетчето, което държи.

— О, да. Подаръци.

— Ако има нещо, което никога, никога не бива да забравяш, то това са подаръците. — Тя ми го подхвърля. Никой друг не би успял да го хване, но вдигам автоматично ръце и го улавям във въздуха.

— Не съм забравила — казвам й и въртя пакетчето в ръце. — Какво е?

— Не е пепелянка, нито отровна жаба, ако това питаш. Боже мой, дете, хайде отвори го. Преди някой да ни е намерил.

— Защо? Тайна ли е?

Тя прехапва устни, преди да ми отговори.

— Да… нещо такова. Вероятно не би искала твоя чичо Паоло да те завари с него.

Това събужда интереса ми. Пакетчето е увито с обикновена бяла хартия, завързано е с връвчица и го разопаковам за секунди. Вътре има голям лист хартия, прегънат много пъти.

— Какво е това? — питам отново.

— По-добре не го разгъвай тук — сгъвала съм го с часове, за да го докарам до тази големина. И каквото и да правиш, не го отваряй пред всички! Ще си изгубя договора, кариерата и хубавата заплата, ако разберат, че съм ти го дала аз. Така че животът ми в известна степен е в твоите ръце, госпожичке. Ще съм ти благодарна да не го изхвърляш в най-близката кофа за боклук.

— Какво да направя с него?

— За начало, не го размахвай пред хората.

Оглеждам се и го скривам в сламата, в която спи Алай.

— Добре — казва тя. — Хайде, да не би да искаш да си тръгнеш от собствения си рожден ден? От оплакванията, които чувам, всички са се постарали ужасно много за подготовката. Грехота би било да не ги уважиш. Истинска трагедия.

Нещо в тона й ме кара да я попитам:

— Ти какво би направила на мое място?

Тя вдига рамене и дръпва опашката на Алай, с която той я удря раздразнено.

— Аз? Ще ги зарежа всичките в ужасния им танц и още по-ужасното бърборене — честно, водопроводчикът наистина смяташе, че искам да науча за обезпокоителното нарастване на броя запушени тоалетни тук. И ще си намеря тих и уединен ъгъл, в който да разгледам своя абсолютно забранен подарък за рождения си ден от една толкова абсолютно страхотна червенокоса жена, специалист по биомедицински инженеринг. — Тя въздъхва и поклаща глава. — Само че най-добре се върни на партито си и отвори другите подаръци.

— Изглежда си права. — Отварям вратата и излизам навън, а леля Хариет тръгва след мен. Точно преди да стигна до изхода на менажерията, спирам. — Относно чичо Антонио… — започвам.

— Да? — Тя изглежда искрено заинтригувана. — Казвай.

— Нали знаеш, той ми е любимият чичо — започвам неуверено. — Аз просто… Той…

— Не се тревожи, дете — казва ми нежно тя. — Нямам намерение да разбивам сърца.

— Добре. Да… — Пристъпвам от крак на крак и се чудя какво да добавя, после се отказвам и побягвам.

Часове след като партито ми най-после свършва, се отбивам в менажерията под предлог, че искам да взема Алай в стаята си, където той често спи. Мистериозната хартия на доктор Непохватка, която скривам под роклята си, сякаш изгаря кожата ми и не мога да дочакам да я разтворя. Влизам в стаята си, включвам малката лампа до леглото, коленича на пода и вадя хартията. Алай се разполага на креслото в ъгъла, където обикновено спи и изцяло губи интерес към мен и контрабандата ми.

Докато разгъвам хартията, сърцето ми започва да препуска. Може ли да е…?

Това е.

Ахвам, изправям се и я гледам с широко отворени очи. Толкова е огромна, че покрива по-голямата част от леглото ми. Обръщам се и с треперещи ръце избутвам един стол срещу вратата, защото тя няма ключалка. Това може да ми докара — а и на доктор Непохватка — нещо повече от неприятности. Нямам представа какво би направил чичо Паоло, ако разбере, но съм сигурна, че ще е ужасно. Сякаш усетил тревогата ми, Алай настръхва и застава до мен.

— Всичко е наред, момче — прошепвам.

Все още трудно вярвам на очите си. Насилвам се да коленича отново и изглаждам гънките с ръце.

— Това е карта на света, Алай. — Той вече е изгубил интерес, но аз съм абсолютно омаяна.

Никога не съм виждала карта. Няма нито една незаключена далеч от погледите карта в целия Литъл Кейм, освен закачената в сградата по поддръжката, но тя показва единствено района от вътрешната страна на оградата.

Тази карта показва континенти и океани, страни и планини, цял свят. Светът. Моят свят.

Пръстите ми проследяват очертанията на сушата. Европа. Африка. Австралия. Азия. Красиви имена, загадъчни имена. Знам, че зад тях има още милиони думи — хора, места, истории.

Обхваща ме особена нова жажда, сякаш цял живот съм била обезводнена и чак сега започвам да го осъзнавам. От все сърце и душа копнея да науча думите, имената и историите, да знам всичко. Искам да тръгна още в този момент, точно в тази минута и да обходя всеки сантиметър от тази карта със собствените си очи, да усетя почвата и дърветата със собствените си ръце и да вдишам въздуха във всеки кът от планетата.

Чудя се къде се намирам в момента — Литъл Кейм не може да е отбелязан, чичо Паоло никога не би допуснал това. Внимателно разглеждам имената, присъстващи на картата: Нова Гвинея, Судан, Индия, Аляска. Повече океани и морета, отколкото мога да преброя. Има десетки, не, безбройни площи, очертани с черно. Градове? Държави? Искам да се затичам из Литъл Кейм и да повикам доктор Непохватка да дойде и да ме научи.

Гледам картата, поразена от това колко малко знам. Което е обезпокоително, защото имам чувството, че съм научила толкова много. Мога да цитирам периодичната таблица отзад напред. Покажете ми животно и ще ви кажа към кой клас и вид принадлежи и всичко останало. Знам името на всяко растение в дъждовната гора, а също и как може да бъде използвано. Дайте ми болест и ще ви кажа как да я излекувате.

Но ако ме попитате за имената на пет държави, ще ударя на камък. Ако ме попитате къде са произведени припасите, които чичо Тимоти носи, няма да мога да ви отговоря. Мога да посоча къде е запад, но не знам кой океан е в тази посока, нито колко е далече. Знам какво са лъвове, кенгурута и мечки гризли, но нямам представа къде живеят.

Като че ли колкото повече научавам за света, толкова по-малко знам за него.

Вдигам лявата си ръка, за да видя какво се крие под нея и виждам няколко написани с химикалка думи. Навеждам се и се опитвам да разчета ситния почерк. Литъл Кеймбридж, Амазония.

Стомахът ми се обръща, сякаш цяло ято пеперуди се опитва да изпърха през гърлото ми и да излезе навън. Литъл Кейм. Моят Литъл Кейм.

Малък е. Много. Доктор Непохватка не е очертала голяма площ. Дори не е сложила кръгче. Вместо това е нарисувала мъничко червено петънце. Примигвам срещу него. Това със сигурност не е Литъл Кейм. Може би петънцето е случайно оставена от химикалката следа.

Със сигурност Литъл Кейм не е толкова малък.

Чертая с пръст кръгове около петънцето, после ги разширявам. Спиралата тръгва от Литъл Кейм и след малко стига до други точки. Те си имат имена — Перу, Колумбия, Бразилия, Боливия. Мрежа от сини линии очертава паяжина сред тях и всичките са свързани с една основна криволичеща линия. Река, сещам се аз. Трябва отново да присвия очи, за да прочета напечатаните над нея думи. Амазонска дъждовна гора. Южна Америка.

— Амазония — изричам много тихо. Повтарям го малко по-високо и Алай наостря уши. — Амазония.

Осъзнавам, че и преди съм чувала тази дума. Осъзнавам го по начина, по който човек осъзнава, че има петно на ризата си — виждаш го всеки път, когато минеш покрай огледалото, но докато наистина не погледнеш, не го регистрираш в ума си. Чувала съм хората от поддръжката по време на вечеря да си шепнат за тази Амазония. Чувала съм да се изплъзне по невнимание от устата на някой учен. Виждала съм я надраскана на различни изследвания, записки и на етикети на стъкленици с образци. Амазония.

— Амазонската дъждовна гора — прошепвам и се надигам да я видя със собствените си очи. Поне тази част от света е моя. Навън тъмната джунгла изглежда както винаги, но съм поразена от разликата, която усещам, докато я гледам. Името е могъщо нещо. То разграничава всяко нещо от другите и му придава смисъл. Дъждовната гора винаги е била целият ми свят, но това Амазония придава на дърветата, лианите и животните, които се крият под листата им, нещо специално, защото вече са част от място с име, но едновременно то ми изглежда толкова малко. Което е странно. Не знам къде свършва дъждовната гора. В интерес на истината, никога не съм била в дъждовната гора.

В отговор чувам почукване на вратата.

Сърцето ми подскача до гърлото като маймуна по дърво. Намачквам картата, без да си правя труда да я сгъвам. Алай крачи напред-назад и леко ръмжи.

— Пиа? Вътре ли си?

Майка ми е. Бързо натъпквам картата под леглото, премествам стола настрана, отварям вратата и си придавам невинен вид.

— Да?

Тя оглежда стаята.

— Може ли да вляза?

— О-о! — Сърцето ми бие по-бързо. — Да.

Тя минава покрай мен и сяда на леглото. Обръщам се с лице към нея и виждам, че единият край на картата се подава под леглото точно между краката й. Преглъщам и се опитвам да не гледам натам.

— Какво искаш?

— Нося ти подарък. — Тя ми подава малък плик.

Ха, тази вечер тя е пълна с изненади. Като се опитвам да не изглеждам прекалено слисана, вземам плика и го отварям. Вътре има стара снимка на три деца — две момчета и едно момиче. Поглеждам към нея.

— Ти, чичо Уил и чичо Антонио?

Тя кимва.

— Беше преди…

Преди инцидента. Разглеждам снимката по-отблизо. Тримата са на не повече от десет години, прегърнали са се през раменете и се усмихват. Никога не съм виждала снимка, на която да са млади. И никога не съм виждала такава усмивка на лицето на майка ми. Момичето на снимката изглежда безгрижно и щастливо — думи, които никога не бих използвала за майка ми. Винаги съм я познавала единствено като сдържана и обективна — онзи вид учен, който чичо Паоло толкова цени и поради което му асистира в повечето експерименти.

— Кой е това? — питам и присвивам очи към размазаната фигура на заден план.

Тя взима снимката и я разглежда, а после пребледнява.

— Това… никой.

— Какво имаш предвид под никой?

— Това е… дядо ти. Не бях забелязала, че и той е в кадър, иначе нямаше да…

Грабвам обратно снимката и се взирам.

— Моят дядо. — Когато вдигам очи, виждам, че лицето й е изопнато. — Каза ми, че той и другите от неговото поколение са напуснали Литъл Кейм, за да започнат живот във външния свят.

— Да, казах ти, така е. — Тя се изправя и прокарва ръце през косата си. — Явно е било преди това.

Тръгва към вратата, а после се връща. Стъпвам настрани, така че кракът ми да скрие подаващия се край на картата. Майка ми протяга ръце.

— Върни ми я.

Шокирана, автоматично дръпвам снимката към мен.

— Защо?

— Върни ми я. Беше глупав подарък. Емоционален. Паоло няма да одобри. Не знаех, че ба… че дядо ти е на тази снимка.

— Тя е моя. Ти ми я даде. Ще я задържа.

— Дай ми я, Пиа! — Гласът й е твърд и студен.

Наполовина не вярвам на ушите си, но бавно й подавам снимката. Ето това е майката, която познавам. Взискателна. Строга. Въпреки че се възхищавам на хладния й разум в лабораторията, когато сме си у дома в стъклената къща, понякога ме дразни. Понякога ми се иска да живея с баща си, вместо с нея, но никога няма да й го кажа.

Тя накъсва снимката на парчета.

— Това парти, танците… не беше добра идея. За момент се отпуснах. Не биваше да ти я показвам.

Мълча и стискам зъби от яд.

Тя пъхва парчетата от снимката в джоба си.

— Лека нощ, Пиа.

Затварям вратата след нея и оставам там за момент, като се чудя какво се случи току-що и защо съм толкова разстроена. Иска ми се да не ми беше показвала тази снимка. Беше много нетипично за нея да прояви такава сантименталност и да, вярно е, че чичо Паоло не би го одобрил.

Все пак ми се иска да ми беше оставила снимката. Отпускам се на колене на килима и прегръщам Алай през меката шия.

— За малко да ме хване.

В отговор той ме облизва по бузата — езикът му е грапав като шкурка.

Пропълзявам напред и напъхвам обратно под леглото края на картата, после размислям и пак я изваждам. Доктор Непохватка не е преувеличила — отне ми десет минути да я сгъна, както беше преди.

Оглеждам се наоколо за скривалище и се чудя дали няма да й е по-добре под леглото — стаята ми е доста гола. Освен него, има малка масичка, върху която са часовникът, лампата и учебникът по ботаника, с който се занимавам напоследък. Аз си ги издействах. На единствената измазана стена виси огледалото ми, а под него е скринът, в който държа дрехи и някои тетрадки с изследвания. Те са предимно по биология — предметът, по който чичо Паоло ме кара да уча най-много. Креслото на Алай е в единия ъгъл между две стъклени стени, а в другия е рафтът с орхидеите.

Гардеробът ми не е много по-подходящ. Всичките ми дрехи са на закачалки и обмислям да скрия картата в обувките си, но после се сещам, че ако аз търся скрита карта, това ще е първото място, на което бих погледнала.

Никое място не ми изглежда подходящо. Дори повдигам облегалката на тоалетната, но там е твърде влажно, за да се сложи нещо, освен може би жаба. Спомням си, че направих нещо такова, когато бях на около три години.

Накрая вдигам килима в ъгъла под креслото на Алай. Преместването му се оказва трудно — то е голямо и с дебела тапицерия, а за съжаление безсмъртието не върви с извънредна сила. Но лесно вдигам килима и успявам да пъхна картата под него. После връщам креслото на мястото му, тръсвам се на него и изчаквам нервите ми да се успокоят, докато Алай се протяга на земята до мен.

И тогава виждам дупката в оградата.