Произход

Глава 8

Той изкрещява. Аз изкрещявам. И двамата падаме — той по гръб, а аз — върху него. За момент само се гледаме удивени един от друг. Очите му са стряскащо сини и големи като папая.

Косъмчетата по врата ми настръхват като козината на Алай.

Момче.

Носовете ни са на сантиметри разстояние. Залива ме гореща вълна от глава до пети и коремът ми се свива, сякаш съм глътнала някоя от факлите от партито си.

Момче.

Никога не съм виждала толкова сини, сини очи.

Скачам на крака, всеки мускул е напрегнат и под тревога, готова съм да побягна на секундата, когато Алай се появява във въздуха, приземява се върху момчето и го приковава към земята. То започва да бърбори на странен език, който изобщо не прилича на английски, но щом вижда зъбите на ягуара на сантиметри от носа си, замлъква.

— Кой си ти? — питам с разтреперан глас.

Той продължава да се взира в ягуара. Насочвам фенерчето право в лицето му, а той примигва и вдига ръка между себе си и Алай — сякаш това би го предпазило, ако Алай реши да го захапе.

— Ягуар! — ахва той. — Ти имаш ягуар!

— Попитах кой си ти? — повтарям аз и държа фенерчето с две ръце, насочено към него като пистолет.

Момчето с все още вдигната ръка и без да откъсва поглед от Алай, отговаря:

— Прибери си котката и ще ти кажа.

Колебая се за момент, после викам Алай. Той изсъсква, ръсейки слюнка по лицето на момчето и идва до мен.

Момчето бавно се изправя на крака, като държи ягуара под око.

— Името ми е Ейо. Коя си ти?

— Пиа — казвам и отстъпвам крачка назад, когато виждам колко е висок, като все още държа фенерчето към лицето му. — Какво искаш от мен? Къде… откъде си?

— Ти си тази, която се сгромоляса върху мен. — По-висок е от мен и въпреки че е слаб, е много мускулест. Вижда се, защото е полугол. Носи зелени шорти и има около врата си връв, от която виси миниатюрен ягуар, изваян от нефрит. И това е всичко, няма дори обувки. Кожата му е с цвета на обелен бразилски орех — светла, топло кафява, с кафявото на дните, прекарани под шарената сянка на дъждовната гора. Косата му е черна като нощта около нас и със заплетени кичури. Нещо в лицето му ми е познато, но не мога да се сетя откъде. Това ме обезпокоява, тъй като аз не забравям нищо. Ако съм виждала това момче преди, щях да си спомня. И не само защото паметта ми е перфектна. Щях да си спомня тези очи… тези изваяни рамене… очертанията на корема му…

Рязко връщам поглед към лицето му и подреждам мислите си. Първоначалният ми страх отстъпва на гнева.

— Все едно, ти какво правиш тук? Посред нощ. Къде са ти дрехите?

Той отговаря забележително спокойно:

— Скиташ доста далеч от кафеза си, птичке Пиа.

— Какво? — питам неразбиращо аз.

— Роклята — казва той, като кимва към нея. — С нея приличаш на птица. От онези, които ние Ай’оа обичаме да носим на рамената си. Но не е удобна за тичане из джунглата.

Поглеждам скъсаната си рокля.

— Днес имам рожден ден. — Разярена, му хвърлям свиреп поглед и отказвам да му позволя да ме разсее. Отново. — Ай’оа? Какво е това?

Той слага ръка на голите си гърди.

— Не какво, а кои.

— Туземец ли си?

— Аз съм Ай’оа. Само учените ни наричат туземци. — Той навежда любопитно глава. — Ти учен ли си? Според мен трябва да си учен, щом си от селото Литъл Кейм.

— Не. Имам предвид да. Скоро ще бъда. Как така знаеш откъде съм? Бил ли си в Литъл Кейм? — Страхът ми премина първо в гняв, а сега се превръща в истински интерес. Момче от външния свят! Никога не съм разговаряла с външни хора. Хариет Фийлдс не се брои, защото сега и тя е от Литъл Кейм.

— Виждал съм го — казва той, — но само от дърветата. Не е място за Ай’оа. Капукири казва, че в селото на учените има зло.

— В Литъл Кейм няма зло — настръхвам аз. — Ти какво знаеш за него?

— Само каквото казва Капукири. — Той коленичи и зяпва любопитно Алай. — Той се подчинява на заповедите ти и те следва, където отидеш. Невероятно. Наистина, благословена си да имаш такъв другар.

При тези думи омеквам и ставам малко по-дружелюбна.

— Селото ти близо ли е?

Ейо свива очи подозрително.

— Защо? Какво искаш от Ай’оа?

Кой знае защо казвам:

— Искам да го видя. Покажи ми го!

— Не знам… — намръщва се той.

— Пушекът, който подушвам… да не е от Ай’оа? — Затварям очи и вдъхвам дълбоко. — Идва от… онази посока — отварям очи и тръгвам по миризмата. Когато поглеждам назад, Ейо се е втренчил в мен с широко отворени очи.

— Ти… — Той се затичва, за да ме догони. — Успяваш да го подушиш оттук?

— Аха… — Преглъщам и отстъпвам малко. — Ти не можеш ли?

По лицето му е изписана неувереност.

— Ами… ако обещаеш да не будиш всички…

— Заклевам се.

— Е… добре. — Все още изглежда напрегнат. Отдавам го на това, че в Ай’оа не канят често гости.

Следвам го сред паднали дънери, покрити с мъх, под провисналите лиани и клони. Чудя се как вижда къде ходи, но той изглежда по-скоро усеща, отколкото вижда пътя си. Мислех си, че аз се движа тихо през джунглата, но Ейо сякаш не ходи по земята, а се носи над нея. Движи се гъвкаво като змия и леко като пеперуда. Алай остава между нас през цялото време, а недоверието му личи по настръхналата козина и изпънатата опашка.

Дълго след като съм усетила пушека, виждам огньовете, от които идва. Те са ниски, с повече жар, отколкото пламъци и са няколко десетки. Около огньовете има колиби, построени на четири пръта с покриви от палмови листа. Няма стени. Когато стигаме началото на селото, Ейо ме спира.

— Те спят. Никога не е добре да будиш спящите. Стой тук и гледай, но не ги буди.

— Ти си буден — казвам аз.

— Не можах да заспя. Чух ягуар и тръгнах да го търся. — Той поглежда към Алай.

Спомням си рева на Алай, когато избягахме през оградата.

— Добра идея ли е да ходиш на лов за ягуари? На мен ми се струва, че накрая от ловец можеш да станеш плячка.

Ейо сяда на покрит с мъх камък и кръстосва ръце пред гърдите си.

— Не тръгнах на лов. Исках да го видя. Да зърнеш ягуар е силен знак.

— Аз виждам ягуар всеки ден — казвам и се протягам да почеша Алай зад ушите.

— Това е нечувано — поклаща глава момчето. — В джунглата ягуарът е цар. Той не следва никого, освен себе си и ние Ай’оа се страхуваме от него, почитаме го и го наричаме пазител.

— Всъщност Алай е просто едно голямо бебе.

Ейо се разсмива кратко.

— Разбира се. Затова се опита да ми отхапе носа.

— Как така знаеш английски? Чичо Паоло ми е казвал, че вие туземците сте невежи за всичко извън вашите села.

— Аз не съм невеж — възразява Ейо. — Ти си тази, която е невежа, птичке Пиа. Баща ми ме научи на английски.

— Баща ти?

— Той е учен като теб, в Литъл Кейм.

— Наистина ли? — Примигвам и го гледам с учудване. Виж ти, някой пази наистина голяма тайна… — Кой е той? Как се казва? — Мислено изреждам всички учени и се чудя кой ли може да бъде.

— Не знам името му. За мен той е само Папи. Идва и ме учи на английски, математика и писане.

— Как изглежда?

Ейо вдига рамене.

— Грозен като всички учени.

Намръщвам се.

— И аз ли съм грозна?

— Разбира се — казва той, загледан в селото.

Усещам как почервенявам от гняв.

— Това е най-гадното нещо, което някой някога ми е казвал! Аз не съм грозна! Аз съм… — Поглеждам надолу към калната си мърлява рокля и гласът ми преминава в шепот. — Аз съм перфектна.

— Перфектна? Затова ли обикаляш из джунглата в рокля и вдигаш шум като тапир, бягащ от копие?

— Аз… днес имам рожден ден… Исках да видя джунглата. Никога преди не съм била извън Литъл Кейм. Просто исках да почувствам какво е да си навън, сред дивата природа.

— Затворничка ли си, птичке Пиа?

— Не — отговарям инстинктивно, но се сепвам. Затворничка ли съм?

— Тогава защо не си излизала никога?

— Аз… казват, че е опасно. Анаконди.

— Анаконди! Убивал съм анаконда.

— Така ли?

— Да. Беше толкова дълга, колкото съм висок, а аз съм най-високият Ай’оа в селото. Направих от кожата й колан за Папи.

— Виждала съм анаконда само веднъж. Мъртва. Чичо Тимоти я беше прострелял.

— С пушка?

— Разбира се, че с пушка!

— Не обичам пушките. Ловувам с копия и стрели. Те са безшумни и никога не подплашват плячката като глупавата пушка.

Не мислех, че е възможно, но нощта става още по-тъмна.

— Вече трябва да се връщам.

Мина много, много повече от час. След невероятния прилив на адреналин се чувствам уморена и нервна. Искам да се върна, да се изкъпя и преоблека, преди да забележат отсъствието ми. Ако вече не са забелязали.

— Ще те изпратя.

— Мога да намеря пътя — казвам.

— Ще те изпратя — повтаря той по-твърдо. — Не е добре за жена да ходи сама из джунглата без мъж, който да я защитава.

Той мисли, че съм жена. Изправям се малко по-високо.

— Е, добре. Щом искаш.

Докато вървим, той започва да ми изброява имената на растенията, покрай които минаваме. Вече ги знам, но не му го казвам. Изглежда смята, че учените винаги искат да знаят имената на всичко и сигурно си мисли, че така е полезен. Както и да е, приятно ми е да слушам гласа му. Той е дълбок и малко дрезгав, сякаш е крещял цял ден, а произношението му кара всяка дума да звучи нова и вълнуваща, сякаш говори на друг език, който не ми се налага да се напрягам, за да разбера.

— Ето това е анато, отблъсква насекоми и лекува змийски ухапвания. Момичетата казват, че става за любовна отвара, но аз не им вярвам. Всичките я опитаха на мен, но не се влюбих в никоя.

— Защо? Не са ли силни и красиви?

Той ме поглежда малко особено, преди да ми отговори.

— Някои, предполагам. Виж, това е сума. Помага на кръвта, мускулите и паметта, много полезно е да се яде. Кураре, за отрова на стрелите. Това е много силна отрова, но не колкото иреса.

За разлика от другите, това име ми е непознато.

— Какво е иреса?

— Тук няма иреса. То расте само на едно място в целия свят. Това място е свещено за Ай’оа, но ние вече не можем да ходим там. Учените ни го забраниха със своите пушки.

Имам чувството, че знам какво е иреса, но не го изричам. Няма топлина в гласа на Ейо, докато разказва как учените взимат цветята от народа му и не искам да си мисли, че това е мое решение. По някаква причина искам това странно диво момче да ме разглежда като по-добра от тях.

Наблюдавам всяко негово движение с очарование. Въпросите напират в устата ми, блъскат се в зъбите ми. Искам да знам всичко за него. Къде спи? Какво яде? Бил ли е в град? Има ли приятели? Но се чувствам необичайно стеснителна и не знам какво да кажа. Или дори как да го кажа. Познавам го от минути и той ми се вижда съвсем различен от всеки в Литъл Кейм.

— Погледни — казва Ейо и спира до високо стройно дърво. — Знаеш ли какво е това?

Почуквам по кората му.

— Mauritia flexuosa.

— Не. — Поглежда ме сякаш съм луда. — Това е агуахе.

— Точно това казах.

Той поклаща глава.

— Почакай тук. Ще ти донеса нещо.

Преди да кажа и дума, Ейо сграбчва клоните на друго дърво и се изтегля нагоре. За секунди е на шест метра във въздуха и продължава да се катери. Наблюдавам го с широко отворени очи, като очаквам всеки момент да се подхлъзне и да се сгромоляса на земята.

Скоро се изгубва от поглед, скрит от листата. Взирам се цяла минута и започвам да се чудя дали не си е променил решението да ме изпрати до вкъщи и просто ме е изоставил насред джунглата. Тогава чувам шумолене и вик зад себе си, обръщам се и виждам как се спуска на земята по една дебела лиана. Приземява се леко, със свити колена и наниз от агуахе, метнат през рамото му.

С усмивка, която може да бъде описана само като наперена, той сръчно обелва плода и ми го подава. Осъзнавам, че се хиля като маймуна.

— Благодаря. — Плодът е леко тръпчив, не е любимият ми местен продукт, но какво мога да кажа, когато момчето се покатери на трийсет метра, за да го набере? — Ти няма ли да си хапнеш?

Той се разсмива.

— Не. Агуахе е за момичета. Ако мъж яде прекалено много от него, започва да изглежда като жена.

— Това е най-антинаучното нещо, което съм чувала някога.

— Защото не си виждала братовчед ми Джакари. — Ейо залюлява напред-назад наниза плодове. — Прекали с агуахето. Сега майките го използват за дойка.

Замръзвам преди да отхапя и го зяпвам.

— Дразниш ме!

Ъгълчетата на устата му се изтеглят в усмивка.

— Може би.

Замерям го с костилката от агуахе, той се засмива отново и я улавя. Смехът му е заразителен. Не мога да престана да се усмихвам. Всичко, което прави, всяко движение, всяка дума, е толкова живо и странно. Чувствам се сякаш откривам нов забележителен вид. Homo ferus: дивият човек. Непредсказуемо нощно създание, което обикновено се среща по дърветата. Внимание: може да причини объркване и дезориентация. Също така, склонно да дразни.

Ейо взима друго агуахе от наниза и го подхвърля във въздуха, като ме наблюдава с наклонена глава и любопитни очи.

— На колко години си?

— Седемнайсет. Ти на колко си?

— Почти осемнайсет.

— Имаш ли братя и сестри? — Винаги съм била очарована от идеята за братя и сестри. По правило членовете на моето семейство не могат да имат повече от едно дете заради контрола на популацията, обаче това им е изиграло лоша шега при инцидента.

— Не по кръв — казва той. — Но по сърце.

— Какво означава това? Ако не е по кръв, значи не сте истински братя и сестри.

Той се намръщва, улавя отново агуахето и започва да търка с палец люспестата му кора.

— Това показва колко знаеш за семейството.

— Прекарала съм месеци от живота си в изучаване на генетика — казвам. — Мисля, че знам всичко, което трябва да се знае за семейството.

— Генетика — повтаря Ейо замислено.

— Това е наука за…

— Знам какво е. Но е само част от това, което е семейството, поне при Ай’оа. И то много малка част.

Отварям уста и отново я затварям. Мозъкът ми прави салто и се приземява с вдигнати юмруци.

— То е всичко. Моят генетичен произход е подбран и проектиран от най-добрите учени в света… — Спирам, преди да отида твърде далеч и да му кажа какво съм в действителност.

Ейо ми се усмихва тъжно.

— Ти наистина си учен. Винаги, когато противоречим на някого от вас, в очите ви се появява стена. Имаме дума на Ай’оа за това. Акангита̀. Глава като камък.

Устата ми увисва. „Глава като камък!“

Стисвам зъби, завъртам се на пети и обидена тръгвам с маршова стъпка към Литъл Кейм.

Отначало не усещам нищо зад себе си и почти се забавям и спирам, но после чувам как Ейо бърза да ме догони. Изтривам усмивката от лицето си, преди да я е видял. Той подскача около мен и застава на пътя ми.

— Извинявай. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, всички в Ай’оа ме наричат Акангбиту.

— Какво означава това?

Той се замисля за момент.

— Глава, пълна с вятър.

Вече отслабналото ми възмущение изчезва съвсем. Разсмивам се.

— Глава, пълна с вятър! Перфектно! А как казваш уста?

— Юру — намръщва се той — Защо?

— Значи ако те нарека юрубиту…

Той ме поглежда мрачно.

— Уста от вятър. Ха-ха. Юрукай.

— Какво е това?

— Казах, че говориш с плам, птичке Пиа. Думите ти парят.

Усмихвам се.

— Научи ме на още!

Докато вървим, изреждам думи, Ейо ми ги превежда на ай’оа и аз ги съхранявам в паметта си. Той е изумен колко бързо помня нещата и колко лесно сглобявам думите в изречения.

— Отне ми години да проговоря английски толкова добре — казва той. — Говориш езика ми така, сякаш е посаден в сърцето ти!

Усмихвам се и се чудя дали може да види червенината по бузите ми.

Внезапно оградата се появява и не сме никак далеч от дупката, през която избягах. Виждам падналото дърво само на няколко десетки метра надясно. Горещината по лицето ми се стопява. Иска ми се да бях вървяла по-бавно.

— Благодаря ти, че ме изпрати — казвам, защото усещам, че така е правилно.

— Пиа… — Той внезапно поглежда към краката си и като че ли се смущава. — Трябва да ти кажа нещо. Излъгах те.

— Все пак не си убил анаконда?

— Не! — възразява възмутено той. — Юрукай. Убих анакондата! Излъгах те, когато ти казах, че си грозна. Не е истина. Ти… — Ейо се почесва по косата и притеснението му ме кара да се усмихна. — Ти всъщност си много красива. По-красива от всяко момиче, което познавам. Трябва да ти направя подарък, защото те излъгах. Това е обичаят на Ай’оа. Взех ти истината и сега трябва да ти върна нещо.

Той протяга ръка и виждам, че държи цвете. Голямо е колкото двете му ръце и е прекрасно розово-лилаво страстниче. Втренчвам се в него и сърцето ми пропада надолу, а езикът ми се превръща в камък.

— Ще дойдеш ли пак? — пита той. — През деня? Ти не си като другите учени, които идват и се опитват да ни тормозят, като се перчат с пушките си и моторните си лодки. — Той изсумтява. — Ако не бяхме ние, твоите учени нямаше да подозират и половината от това, което знаят за джунглата. Но ти си… все още млада и не толкова грозна. Мога да те науча на още от езика си. Мога да ти покажа Ай’оа.

Преглъщам късчето лед, което е застанало в гърлото ми.

— Аз… не мога, Ейо.

— От какво се страхуваш? — поглежда ме предизвикателно той. Сините му очи се врязват право в сърцето ми.

Повтарям си наум обещанието никога повече да не напускам Литъл Кейм, но главата ми се обърква и всичко, за което мога да мисля, е нефритеният ягуар на гердана на Ейо. Думите излизат по собствена воля.

— Добре… ще дойда.

Устните му бавно се разтягат в усмивка и разкриват редица красиви бели зъби. Той кимва, обръща се към Алай, покланя се ниско и казва:

— Сбогом, пазителю.

После се смесва като дим с пъстрата нощ и изчезва.