Произход

Глава 24

Промъквам се обратно в Литъл Кейм по същия начин, по който излязох. Този път обаче съм толкова разсеяна, че не успявам да го направя достатъчно бързо. Електричеството опарва ръката ми, изскимтявам и падам тромаво на земята. Не ме заболява, но да те ударят пет хиляди волта и да паднеш от пет метра не е особено приятно дори за мен. Известно време лежа, пъшкам и нямам сили да се изправя. Ръката ми е изтръпнала, но болката прогонва част от паниката, бушуваща в главата ми с любезното съдействие на Ейо.

Той щеше да ме целуне. Да целуне мен. Още една секунда и устните ни…

Дишам плитко и ускорено, но не заради изтощението, а от ужас и учудване. Вадя изваяната от нефрит птичка от джоба си и я разглеждам. Щях ли да го направя? Щях ли да му разреша? Исках, в това съм сигурна. В онзи момент, когато той беше толкова близо до мен, топъл и изпълнен с живот, не исках нищо на света така силно, както да усетя устните му. Сега, в своя познат Литъл Кейм, се чудя какво ли щеше да е, ако бях стигнала до края. Перспективата едновременно ме възбужда и тревожи.

Той щеше да ме целуне.

Чувам стъпки, изправям се бързо на крака и пъхвам птичката в джоба си. Чичо Тимоти се появява с провесена на рамото пушка иззад ъгъла на сградата и щом ме вижда, поклаща глава и въздъхва.

— Какви ги вършиш, а?

— Извинявай. Разхождах се и без да искам докоснах оградата. — Сигурна съм, че чува колко силно бие сърцето ми. Аз го чувам.

Чичо Тимоти премества поглед от мен към оградата и оглежда джунглата.

— И аз се разходих дотук само защото си се блъснала в оградата?

Преглъщам и кимвам.

Тъмните му очи се връщат на мен и усещам, че не е напълно убеден от отговора ми.

— Вече се извиних — повтарям аз. — Не е като никой досега да не го е правил. Хората докосват случайно оградата непрекъснато.

Той бавно кимва.

— Да… правят го. Но не и ти.

Вдигам рамене и се старая да си придам възможно най-безгрижен вид. Тръгвам покрай него, но той ме спира, навежда се и се взира в очите ми.

— Не вършиш нищо глупаво, нали, Пиа?

— Не! Пусни ме. Трябва да… се видя с чичо Паоло. Закъснявам.

Той тръгва след мен и въпреки че се мъчи да не го показва, знам, че ме подозира. Стигам до Лаборатории А и преди да вляза, се обръщам назад — виждам, че чичо Тимоти ме наблюдава. Сега трябва да измисля какво да правя тук поне за един час или той ще стане още по-подозрителен.

Качвам се по стълбите и тръгвам да търся чичо Паоло. Минавам покрай чичо Харуто и чичо Джейкъб, които си говорят тихо във фоайето и двамата ми кимват. Чичо Паоло е сам в лабораторията до моята и дори не чува, когато отварям вратата. Навел се е над масата и реди по нея снимки на хора. Пристъпвам зад него и наблюдавам. Лицата са безизразни и без усмивка; всичките са ми непознати.

— Пиа! — Чичо Паоло най-сетне ме забелязва. — Какво правиш тук? Мислех, че вратата е заключена!

— Не беше.

Той се оглежда наоколо като подплашена маймуна. Има ли нещо, което не иска да видя? Но след като оглежда какво е на показ и какво мога да видя, той се успокоява и не ми нарежда да изляза.

— Над какво работиш? — питам. — Тези кои са?

Той поглежда надолу към снимките.

— Това е първото поколение от проект 793.

— Проект 793?

Той се поколебава и потропва с пръсти по масата.

— Корпусът… изяви желание да продължим напред със създаването на още безсмъртни.

— И… това е проект 793? — Ще правим господин Перфектен, мисля си, като си спомням думите на леля Хариет. — Кои са те?

Той потропва по една от снимките.

— Това са кандидатите, селектирани от Корпуса да започнат процеса.

— И идват тук? От външния свят?

— Скоро. Когато сме готови за тях.

— Къде ще се съберат всичките?

— В Общежития Б. Повечето стаи са празни, нали знаеш. Предназначени са за такива групи.

— И ще живеят тук?

— Не, не за постоянно. — Той се намества на стола си, вдига левия си крак и обляга глезена върху дясното си коляно. През цялото време, докато говори, кракът му подскача. — Мъжете ще бъдат тук за три години, достатъчно дълго, за да получат три инжекции от Имортис. След това ще вземем проби от спермата им и ще ги изпратим да си вървят. Жените, след ин витро осеменяване, ще останат по-дълго. Те ще родят и ще ги изпратим и тях, след като подпишат договор за пълна конфиденциалност относно всичко, което са видели или правили тук. Не можем да издържаме толкова много хора дълго време, без да привлечем внимание.

— Безопасно ли е? Ами ако се изпуснат?

— Корпусът ще се занимава с това — отговаря неясно чичо Паоло. — При всички положения те няма да научат каква е истинската ни работа. Истинската ти същност ще бъде строго пазена в тайна. Ще знаят единствено, че ни предоставят генетичния си код за някакво биомедицинско изследване.

— Защо биха го направили? — Взирам се в безизразните лица. — Защо биха дошли тук за три години, за проект, за който никога няма да научат нищо?

Чичо Паоло ме поглежда намръщено.

— Защо се безпокоиш за мотивацията им?

— Аз съм учен — свивам рамене. — Е, почти учен. Ти винаги повтаряш, че истинската работа на учения е да задава въпроси и да намира отговори.

— Добре. Приема се. — Той размества снимките. — Повечето от тези хора са атлети, учени и художници, които са изключително надарени и умствено, и физически, но в даден момент от живота си са взели някакво лошо решение. Всички се нуждаят от нещо — ново име, нова самоличност, начин да започнат начисто. Ние пък се нуждаем от генетичен материал. Всички печелим.

— А децата? — Сърцето ми подскача. — Ще имаме много деца в Литъл Кейм, нали?

Той кимва, въздъхва и потърква носа си.

— А това означава, че ще трябва да назначим бавачки, които да се грижат за тях. Антонио не може да поеме всички.

— И децата ще имат деца, и пак, и пак… — Посочвам снимка на много красива брюнетка, но с тъжни и безизразни очи.

— И ще ги видя всичките. Ще видя как се раждат, ще видя как растат и се учат и ще видя как умират.

Чичо Паоло взема от мен снимката и я слага при останалите.

— Пиа? Всичко наред ли е?

— Добре съм — отговарям автоматично. — И кога ще пристигнат? Кога ще бъдем готови?

— Това — казва той бавно, срещайки погледа ми, — зависи до голяма степен от теб.

— Ох. — Знам какво има предвид, но не искам да мисля за това и сменям темата с нещо, което ме тормози от няколко дни. — Чичо Паоло, кога точно се е случил пожарът в Лаборатории Б? Този, който е разрушил старото крило.

Той се изправя и ме поглежда изпитателно.

— Защо питаш?

— Защо не? Това е едно от малкото неща за Литъл Кейм, които не знам. И как се е подпалил? Изглежда е било голямо събитие и се чудя защо не се говори много за него. — Въпреки че тонът ми е небрежен, наблюдавам чичо Паоло много внимателно. Виждам как мускулите на врата му потръпват, но лицето му не се променя. Хайде. Кажи ми истината. Толкова много ми се иска само да каже: Не е имало пожар, Пиа. Толкова ли е трудно? Ако просто ми каже истината, тревогата, която ме мъчи, откакто с леля Хариет открихме онези помещения, ще изчезне.

Но вместо това чичо Паоло насочва разговора пак към мен.

— Защо се тревожиш за това? Трябва да се съсредоточиш върху теста си.

Веднага минавам от отбрана в нападение.

— Каза да си дам време…

— Казах, че няма да те подлагам на натиск, Пиа, знам. Но си ни нужна за всичко това. — Той посочва снимките. — Колкото по-дълго отлагаш, толкова повече се тревожа, че все още не си готова и не си оправдала надеждите ни.

— Аз… аз съм почти готова. — Демонстрирам решителност, като го поглеждам право в очите и се надявам, че така ще го убедя.

Той кимва, но продължава да е напрегнат. Сякаш казва: Тогава иди и го направи!

— Но наистина ли е необходимо? — питам отчаяно. — Каква полза има от това? За какво по-точно ще ме подготви убиването на Снизи… на обект 294?

— Пиа…

— Просто не разбирам как като убия едно коте, ще покажа, че съм способна да създавам серума Имортис! — завършвам решително, доволна, че най-после съм изрекла основния си проблем. — Може би не искам да го направя! Може би не искам да премина през твоя тест. Така или иначе, кой казва, че трябва да го направя? — С всяко следващо изречение ставам все по-невъздържана. Думите се изливат от мен като вода от пробита пластмасова бутилка. — Уморих се винаги да правя каквото кажеш, чичо Паоло! Уморих се да стоя затворена на това място!

— Пиа…

— Защо трябва да съм аз? Ако ти трябва мъртво животно, на което чичо Сергей да направи дисекция, направи си го сам! — Удрям с ръка по масата и снимките подскачат във въздуха. Дошло ми е до гуша от всичко. Объркана съм заради Ейо, изпитвам безсилие заради чичо Паоло, преизпълнена съм с гняв заради онази Щраус и отвратителните й бели костюми. Никога не съм потискала толкова емоции в себе си. Сега те се изливат и не мога да ги спра. — Просто искам… искам… — А какво искам? Сълзи замъгляват погледа ми и ги избърсвам с ръка.

Устните на чичо Паоло потрепват и очите му се изпълват със силна болка. За момент ми се струва, че ще ме удари. Но той преглъща и изрича тихо:

— Това е онази жена Фийлдс, нали?

— Не…

— Тя ти пъха разни идеи в главата. Знам, че го прави. Има този навик. Ако зависеше от мен, тя никога нямаше да… Пиа. Чуй ме. — Той ме хваща за раменете и навежда глава към мен. Брадата му е пораснала — толкова дълго и упорито е работил по подготовката за гостуването на Корпуса, че е спрял да се бръсне. — Ти си перфектна. Перфектна. Не просто перфектна заради това коя си, а заради това каква си. Заради това какво означаваш за цялата си раса. Ти си върхът на човешката перфектност, мечтата на хората от хилядолетия. Няма по-велико нещо от теб, Пиа. Ти си краят на всички спорове за религията и морала. Няма правилно и грешно. Има само разум и хаос. Прогрес и регрес. Живот и смърт. Ние те създадохме по определена причина, Пиа, за прогрес и за живот. За живот. Той е най-ценното нещо от всичко и ти имаш повече от него, отколкото е имал всеки друг в човешката история.

Очите му са подивели като тези на Ейо, когато се би със змията.

Чичо Паоло започва да крещи.

— Ние ти дадохме живот, Пиа, и ние те направихме перфектна! И направихме жертви, за да го постигнем. Жертвахме живота си и световната си репутация на видни учени. Жертвахме удобството да живеем със семейства и приятели, за да работим и умрем в тази забравена от Бога джунгла. Жертвахме неща, от които повечето хора не биха си и помислили да се откажат. Извършихме — и вършим — неща, които повечето хора там навън ще обявят за грешни и лоши, само че тези хора са изключително невежи. Невежи и слаби. Но ти ще сложиш край на това. Ще донесеш разум, прогрес и живот в тъмния, умиращ свят. И ако другите могат да сочат и да крещят: „Зло!“, ние знаем — ние знаем, Пиа, — че това, което правим, е наистина най-великата и най-благородната форма на милосърдие. Ние…

Той спира задъхан и сяда обратно на стола си. Разтривам раменете си там, където ги беше стиснал. Болят ме и са студени.

— Съжалявам — прошепвам.

Той затваря очи и се потупва с пръст по носа, докато се успокои. После поглежда към мен и част от свирепостта е напуснала очите му.

— Но разбираш ли, Пиа? Разбираш ли какво ти казвам? Ти си перфектна и няма нищо по-важно от това. Някои неща трябва да бъдат жертвани по пътя, да, включително и котета. Необходимо е. Все още не разбираш, но ще го проумееш. Трябва да го направиш. Трябва да ни докажеш, че си готова. Че разбираш важността на своето собствено съществуване и какво означаваш за човечеството. Че можеш да се посветиш на себе си и на тези, които ще дойдат след теб. Те ще гледат към теб, Пиа, защото ти си първородната безсмъртна. Един ден ще бъдеш най-възрастното същество на света. Ще управляваш всички мъже и жени като кралица, като безсмъртна богиня. И всичко това започва днес. Започва от момента, в който направиш своя избор и си кажеш: „Това е. Ще вървя напред и никога няма да поглеждам назад“. Не можеш да се разкайваш, не можеш да носиш вина в себе си. — Той се изправя отново и лицето му е на сантиметри от моето. — Трябва да убиеш обект 294 и да си способна да го оставиш в миналото, разбираш ли? Тогава, само тогава ще бъдеш готова.

Усещам се толкова притисната, колкото когато анакондата се беше увила около гърлото ми. Думите на чичо Паоло са като змия — красиви и страшни едновременно.

— Съжалявам, Пиа — казва той, очевидно долавяйки страха в очите ми. — Не исках да викам. Надявах се, че сама ще осъзнаеш тези неща. Но може би съм бил прекалено мек, може би съм надценил силата ти. Покажи ми колко силна можеш да бъдеш. Завърши теста.

Кимвам и след като той маха с ръка, че мога да си вървя, избягвам от стаята.

Намирам тихо място под разстлалото ниски клони хининово дърво зад стъклената къща. Коленича там и давам воля на сълзите си. Те се стичат по ръцете ми, капят по земята и оставят тъмни следи по почвата.

Какво искаш от мен? Какво повече искаш? Не е ли достатъчно, че съм безсмъртна, бърза и умна? Защо трябва да съм…

Каква? Каква искат да бъда?

Отвъд морала — проехтява гласът на леля Хариет. Не каза ли тя точно това само преди няколко часа? — Точно това казах, знаеш, че е това — подиграва ми се гласът й. — В края на краищата, твоята памет е…

— Перфектна — прошепвам и изтръгвам стръкче трева. Cynodon dactylon, мисля си, докато разглеждам стройните стъбълца.

Просто трябва да го направя. Да го превъзмогна. Пентобарбиталът все още е в чекмеджето с чорапите ми и мога да го извадя за секунди. И тогава всичко ще приключи. Тревогите ми, страхът…

— Катеричке?

Извръщам лице и се опитвам да изтрия сълзите си, преди да ги види.

— Чичо Антонио!

— Добре ли си?

Обръщам се към него и не успявам да повярвам на очите си.

— Брадата ти!

Той прокарва ръка по гладко избръснатата си брада.

— Какво? Не ти ли харесва? — Той се изчервява. — Хариет каза, че предпочита да я махна.

Но не липсващата брада привлича вниманието ми, а това, което е било под нея през цялото време. Очите ми изненадано проследяват линията на челюстта му, която никога преди не съм виждала, а също и формата на устните му… и трапчинката под левия им ъгъл. Виждала съм това лице и преди. Поглеждам към кръста му за финалното доказателство… и ето го. Колан от кожа — на анаконда. Цяла минута го зяпам с блокирал ум и широко отворени очи.

— Ти си Папи! — ахвам.

Той надзърта зад рамото си, а после коленичи срещу мен с поглед, който ме изгаря също като чичо Паоло преди малко. Започвам да се уморявам от всички тези пробиващи черепа ми диви и свирепи погледи.

— Къде чу това име? — просъсква той.

Все още съм в шок. От всички учени в Литъл Кейм никога не бях предполагала… но не. Има логика. Чичо Антонио. Тихият чичо Антонио, който е трябвало да бъде баща на безсмъртен. От инцидента насам неговата задача в Литъл Кейм винаги е била неясна. Присвива устни винаги, когато някой ме нарече перфектна и очите му се натъжават всеки път, когато издържа поредния „тест“.

Усещам, че съм спечелила малка победа, защото казах на Ейо, че вероятно сама ще открия баща му. А победата дава сила. Може би именно тя ми вдъхва куража да изрека истината.

— И аз ги правя.

— Какво правиш? — Всеки момент ще избухне. Никога не съм го виждала толкова напрегнат.

— Посещенията. — Знам, че ще разбере какво имам предвид и той наистина въздъхва.

— Хариет — е единственото, което изрича.

Кимвам.

— Хариет.

— Дупката в оградата…?

— Дупката в оградата — потвърждавам. Невероятно лесно е най-после да изрека всичко, след като съм лъгала толкова дълго. Не се страхувам, че чичо Антонио ще ме издаде. Все пак двамата имаме една и съща тайна.

— Ейо?

Отново кимвам и прошепвам:

— Той ме спаси от анаконда. Беше дълга седем метра.

Този факт не го впечатлява особено. Продължава да е прекалено развълнуван.

— Пиа, не можеш… трябва да спреш. Спри да се промъкваш при Ай’оа.

— Защо? Ти го правиш.

— Аз съм… по-възрастен. Имам по-малко за губене.

— По-малко ли? — изсумтявам. — Аз съм безсмъртна. Какво могат да ми вземат? Вечерята?

— Доста по-сериозно е! — сопва се той и аз се замислям.

— Като празното крило в Лаборатории Б? — питам. — Знам, че не е изгоряло в пожар. С леля Хариет го разгледахме.

Чичо Антонио зяпва за момент.

— Ти… Пиа, моля те, обещай ми, че няма да излизаш повече.

— Ще излизам. Не можеш да ме спреш. Освен ако не ме издадеш, но тогава и аз ще те издам.

Той изръмжава.

— Колко пъти си излизала?

Вдигам рамене.

— Досега само четири. Лош си, чичо Антонио. Наистина лош. Измъквал си се навън с години. Дори си имал бебе с…

— Това не е твоя работа — казва бързо. — И за твое сведение, аз обичах Ларула.

— Тогава защо не я доведе в Литъл Кейм? А също и Ейо? — Колко различен щеше да е животът ми, ако бях израснала с приятел. А майката на Ейо можеше да е още жива.

Внезапно осъзнавам иронията. Ако инцидентът не се беше случил, чичо Антонио щеше да е баща на моя безсмъртен господин Перфектен. Вместо това е станал баща на Ейо. Но Ейо не може да ми е… или може? Обмислям нашата почти целувка и сърцето ми прескача.

— Не можех да ги доведа тук — отговаря ми чичо Антонио. — Беше твърде… Имах си своите причини. Пиа, трябва да ми обещаеш да не се връщаш там. Повярвай ми. Ако те бяха хванали… щяха да те лишат от много повече от една вечеря. Това не са хора, с които можеш да си играеш, Пиа. Те са настървени да получат каквото искат и съдбата на всеки, който застане на пътя им, е просто пренебрежима загуба.

Сещам се за разговора си с чичо Паоло преди малко, за Лаборатории Б и за заплахите на Виктория Щраус да смени екипа Имортис и усещам, че чичо Антонио може би е прав. Това сериозно ме безпокои.

— Обещавам… — … да отида пак там. Стотици пъти. Толкова, колкото трябва… Може да стана всичко, което чичо Паоло иска от мен, но ще се връщам при Ай’оа само за да си напомням, че продължавам да бъда човек.

— Как излизаше, без да те видят? — питам с любопитство.

— Не е нужно да знаеш.

— Хубаво. Аз споделих с теб тайната си. Честно е и ти да споделиш с мен своята.

Цупя се, но не ми пука.

— Пиа.

— Извинявай.

Рано или късно чичо Антонио ще отиде при Ай’оа, най-малкото за да предупреди Ейо да не идва да ме търси. Когато тръгне да излиза, ще го проследя. А след днешния ми разговор с чичо Паоло, усещам, че той ще прекрати „заниманията“ ми с леля Хариет и така ще сложи край на прикритието на отсъствията ми. Обещах на Ейо, че ще се върна, което означава, че ми трябва нов път навън.

Ето как ще си открия такъв.