Произход

Глава 21

Събужда ме познатата слънчева светлина, падаща от стъкления покрив. Зелена е, прониква през диплите от листа между покрива и небето и нежно ме гали. Ако имах възможност, лесно бих заспала отново. Но алармата на часовника е безмилостна.

Спомням си разговора между чичо Паоло и представителите на Корпуса, който подслушах снощи, и сядам, напълно разсънена.

Днес ще ме тестват. Стискам одеялото, докато кокалчетата ми побеляват. И това ще бъде последният тест.

Точно в този момент някой почуква на вратата и се стряскам, толкова е зловещо. Майка ми е.

— Има промяна в графика ти, Пиа — казва тя. — Ще се срещнеш с доктор Алвес в менажерията след половин час.

Тя се приближава и издърпва одеялото.

— Хей! — казвам възмутено аз и свивам колена.

Майка ми сяда на ръба на леглото и се навежда близо до мен.

— Трябва да бъдеш силна, Пиа. Това е всичко. Всичко. Трябва да направиш всичко, което поискат, или ще ни отнемат Паоло. — Тя ме хваща за тениската. Толкова съм шокирана, че не я отблъсвам. — Не мога да го загубя, Пиа. Разбираш ли ме? Паоло е… не мога да го загубя.

Пръстите й са студени и бели, очите й са зачервени от безсъние. Дали е говорила с чичо Паоло снощи? Дали й е казал за заплахите на Щраус и Ласло? Винаги съм знаела, че майка ми обожава чичо Паоло, но напрежението в очите й е по-силно, отколкото някога съм виждала. Обикновено тя е сдържана и се контролира. Изнервям се от това да я виждам такава. Ще бъда безкрайно доволна, когато Щраус и Ласло си тръгнат и всички започнат отново да се държат нормално.

— Ставам — прошепвам аз. — Всичко ще мине добре. Ще видиш. Готова съм.

Тя ме задържа за момент, после въздъхва и ме пуска. Преди да излезе от стаята, ме поглежда и казва:

— Дано да е така. Защото ще направя всичко, за да го задържа тук.

Не се и съмнявам в думите й.

В менажерията заварвам не само чичо Паоло, Ласло и Щраус — облекли бели престилки, — но и леля Хариет. Тя и надзирателят на менажерията Джонас Брайър наблюдават и обсъждат една болна мармозетка в телена клетка. Виждат ме и ми махат, но продължават разговора си.

Отивам при чичо Паоло и изпитвам тревога, но съм решена да успея, каквото и да поискат от мен. Мисля си за своите вечни хора. За братя, сестри и приятели, които никога не умират. За вечно семейство, неуязвимо за болка и смърт, познаващо само живот, любов и красота. Опитвам се да си го представя, да видя лицата им в съзнанието си… но виждам само едно синеоко момче, което седи край реката и ми подарява звезди.

Затова решавам да мисля за майка си и чичо Паоло и за това колко силни и сдържани са. Мога да бъда като тях, мисля си аз. Свикнала съм да ме гледат с гордост заради безсмъртието ми, но искам да видят, че в мен има и други качества, че съм силна и дисциплинирана. Кръг и линия…

— Здравей, чичо Паоло — казвам с усмивка и се надявам да не забележи колко съм нервна. Пропускам Щраус и Ласло. Щом не искат да разговарят с мен, и аз няма да разговарям с тях. Ще издържа малкия им тест, но не съм длъжна да се сприятеляваме, докато го правя.

— Здравей, Пиа. Здравей, Силвия — кимва на майка ми той.

— Наистина трябва да започваме — изрича превзето Щраус.

Чичо Паоло ни повежда към задната част на менажерията. Очаквам двамата от Корпуса да тръгнат напред, но те ни изчакват и ни следват като дебнещи плячката си ягуари.

Усещам към коя клетка се е насочил чичо Паоло още преди да я стигне до нея и стомахът ми се свива. Надявам се, че ще се обърне и ще спре при тарантулата или при терариума със змиите, но той продължава… и спира пред клетката на оцелота, точно както се страхувах.

Виждам вътре Джинкс с новороденото й, което чичо Джонас кръсти Снизи. Джинкс е на 73 години и е единственият ни безсмъртен оцелот. Тя е оплодена от смъртен мъжки, инжектиран с експериментален разтвор от Имортис, и учените се надяваха, че бебето ще наследи някои от чертите на елизиума. Но Снизи се роди напълно нормален, доказвайки, че безсмъртната трябва да се оплоди от друг безсмъртен, за да предадат своята вечност на следващото поколение.

Джинкс и Снизи лежат до купичката си с вода, а Джинкс лиже гърба и главата му. Котето й мяука с досада, а после кихва.

Те изглеждат толкова спокойни и доволни, че искам да избягам още сега, преди чичо Паоло да успее да ми каже какъв е днешният тест. Но не мога да спра да мисля за екипа Имортис и за мястото, което ми пазят — само ако успея да издържа този тест.

Чета на глас картона, окачен на клетката.

— Снизи…

— Обект 294, Пиа. Или, ако предпочиташ, мъжки оцелот. Но не Снизи. Никога не давай имена на обектите си, Пиа. — Той поглежда крадешком Щраус, сякаш се страхува, че тя ще го връхлети.

Освен Обект 77. Нали ти си я кръстил Пиа.

— Да. Обект 294 е мъжки оцелот, Leopardis pardalis, на две седмици и три дни. 294 е позитивен за котешка придобита имунна недостатъчност, наследена от майка му, Обект 282, но изглежда понася вируса изключително добре. Това е котешката форма на СПИН. Обикновено не е фатална за носителите й и може да не ги засегне с години.

— Отлично, отлично — промърморва чичо Паоло. — Добре, Пиа, ти без съмнение се сещаш какъв ще бъде този тест.

— Да — отговарям тихо. Усещам, че чичо Джонас и леля Хариет ме гледат, но задържам очите си върху Снизи. Той в момента се опитва да улови опашката на майка си с лапи, но тя я дърпа настрана.

— Пиа, това ще бъде твоят последен тест на Уикам.

— Последният? — Полагам всички усилия да изглеждам изненадана. Щраус ме наблюдава като ястреб.

— Да. Ако преминеш този тест, ще станеш пълноправен член на екипа, изследващ елизиума и ще научиш тайната формула, на която дължиш съществуването си.

— Имортис — прошепвам.

Той кимва.

— Ето защо този тест е много важен. Искам да го обмислиш и да си абсолютно сигурна, че си готова. След това няма връщане назад, Пиа.

— Добре.

Той ми подава спринцовка.

— Пентобарбитал — казва лаконично той.

Чувам от другия край на пътеката лекото ахване на леля Хариет. Сърцето ми затихва. Очаквах нещо лошо, но не толкова лошо.

— Какво искате да… — задавям се от думите. Не мога дори да погледна към котенцето. — Но вирусът не му пречи! Той може да живее съвсем нормален живот…

— И да предаде вируса на своето потомство — прекъсва ме чичо Паоло. — Доктор Зингър разработва ваксини за КПИН и затова има нужда от заразени трупове, които да изследва.

— Някакъв проблем ли има? — пита рязко Ласло.

— Не! — отсича чичо Паоло. Когато се обръща отново към мен, по челото му е избила пот. — Правили сме го и друг път. Налага се. Литъл Кеймбридж не е като другите научни институти, Пиа. Тук е по-трудно. По-тежко. По-важно. Докато повечето учени си губят времето с малария, рак и брадавици, ние, Пиа, ние се занимаваме с безсмъртие. Вечност за нашия собствен вид. Няма нищо по-важно от това, Пиа. Целта. Помни целта! — Той слага ръце на раменете ми и ме гледа право в очите. — За благото на вида, Пиа. Само това има значение. Целта оправдава средствата. Помни го.

Не става дума за Снизи и за откриването на ваксина за КПИН. Не става дума дори и за Ласло и Щраус и заплахите им. Става дума за мен. Сигурно този конкретен тест е бил на месеци или дори на години разстояние. Но е предстоял. Един ден щеше да се наложи да се докажа.

И този ден е днес.

Достатъчно силна ли съм? Мога ли да докажа, че съм достойна да имам своя собствена раса? Необходимо е само да забия бързо иглата, да натисна с палец и да инжектирам химикала. И за Снизи ще бъде като заспиване.

Но когато се насилвам да го погледна и виждам как си играе с опашката на майка си, напълно неподозиращ своята съдба, краката ми се разтреперват и искам единствено да избягам, да се скрия и да плача. Щраус и Ласло наблюдават всяко мое движение. Не мога да погледна към леля Хариет. Имам чувството, че ако го направя, напълно ще изгубя контрол и ще се разкрещя.

— Трябва да можем да вземаме трудни решени, Пиа — продължава чичо Паоло. — Ако не можехме, ти самата нямаше да си тук. Това — той посочва иглата — е твоето наследство, твоята съдба. Трябва да се научиш да контролираш емоциите си и да се съсредоточиш върху целта.

Той е само бебе — мисля си, наблюдавайки Снизи.

— Последният тест винаги е най-трудният — казва чичо Паоло. — Трябва да си напълно уверена. Дай си време. Обмисли го. За ден. За седмица. Колкото ти е необходимо. Но трябва да стигнеш до крайното решение. Прогрес или регрес. Оцеляване или изчезване. Сила или слабост.

— Седмица? — прекъсва го Щраус със стегнат глас. — Това не е ли малко… дълго, Паоло?

Чичо Паоло отговаря, съскайки през зъби:

— Вече наруших система, доказвала се цял век, като прескачам тестове и отивам направо на края, Виктория. Финалният тест се провежда по този начин. Прибързаната работа води до лоши резултати. Остави ме да го направя по моя начин… не, не по моя начин. По начина на Литъл Кейм. Съжалявам, ако не ти харесва, но някои неща не могат да бъдат насилвани.

За първи път Щраус не разполага с отровен отговор.

— Пиа — изрича чичо Паоло, — сега всичко е в твоите ръце. Мечтата ти за безсмъртна раса е в твоите ръце.

Не отговарям, но стискам спринцовката, докато кокалчетата ми побеляват.

— Хайде, Силвия — казва чичо Паоло, обгръщайки майка ми с ръка. — Да й дадем малко време.

— Бъди силна — казва майка ми и думите й са по-скоро предупреждение, отколкото окуражаване.

Ласло тръгва с тях, но Щраус се забавя. Тя ме хваща за ръката и забива нокти в китката ми. Явно е разбрала, че мога да изпитвам болка. Усещам, че леля Хариет тръгва към нас.

— Ние те създадохме — прошепва Щраус, — ние можем да те унищожим. Затова се заемай с това.

— Ахъм… — Леля Хариет слага ръка на рамото ми. — Мисля, че тя разбира, Виктория.

Виктория вдига очи към леля Хариет и се насилва да прикрие гнева си, но погледът й остава все така твърд.

— Хариет. Радвам се да се видим отново.

Леля Хариет не отвръща нищо.

— Е, ще предам поздрави на Иви. — Щраус се отдръпва и оправя бялата си престилка.

Леля Хариет свива устни, но не казва нищо.

След като Щраус излиза, аз се отпускам на земята и се вглеждам в двата оцелота. Те са толкова невинни, толкова не наясно, че държа смъртта в ръцете си. Отвратително е.

— Ужасно е да накараш някого да направи това — казва леля Хариет.

— Кой е Иви?

— Просто бивш колега. Не е важен — отговаря бързо леля Хариет. — Е, ще го направиш ли?

— Рано или късно. Не днес — все още не съм готова, точно както каза чичо Паоло. Трябва ми време да се подготвя, да успокоя нервите и стомаха си. А и не искам да доставя на Щраус удоволствието да ме види да „се заемам с това“ твърде скоро.

— Мисля, че е варварско. А и все едно, какво трябва да докажеш по този начин? Какво ще поискат от теб следващия път, щом веднъж покажеш, че си отвъд морала?

Морал. Това не е често изговаряна дума в Литъл Кейм. Запомнила съм я някъде дълбоко заедно с думи като „любов“ и „Сан Франциско“.

— Не знам. Но по-лошо от това не може да бъде, нали?

— Как бих могла да знам? Знам по-малко от теб. Нова съм тук, помниш ли?

— Той е само бебе.

Леля Хариет ме наблюдава как гледам Снизи и сяда до мен с кръстосани крака и сключени под брадичката ръце.

— Ти не искаш да го направиш.

— Разбира се, че не искам!

— Това е хубаво. Означава, че си човек.

Зяпвам я и усещам как в очите ми напират сълзи.

— Ако наистина бях човек, щях като чичо Паоло да съм загрижена за прогреса на вида, а не за едно глупаво котенце.

Леля Хариет отново свива устни.

— Предполагам, че те са те научили така. Е, добре, как бих могла аз, която идвам от място, което никога не си чувала, да ти казвам кое е правилно и кое не, след като за тази цел вече имаш всички тези блестящи учени? Все пак, ти не искаш да ги послушаш, нали? Иска ти се да има някакъв друг начин.

Кимвам, неспособна да проговоря.

— Това е моралният ти компас, Пиа.

— Кое?

— Моралният компас. Опитват се да те насилят да тръгнеш по грешния път, но той продължава да се бори, продължава да сочи в противоположната посока. Не го ли усещаш?

Усещам го и се чудя откъде знае, че се чувствам точно така.

— Твоят морален компас — потвърждава леля Хариет.

— Да не би да казваш, че не трябва да го правя? — питам и вдигам спринцовката. Че трябва да предам всичко — всичките си мечти — само заради един незначителен живот?

— Трябва да… — Тя се поколебава, в очите й бушува нещо, което не мога да разпозная. Обикновено познавам какво си мислят другите, но леля Хариет се затваря за мен така, както буреносен облак закрива слънцето. — Трябва да обмислиш това дълго и внимателно, Пиа — казва тя накрая. — И обмисли най-вече цената. Запитай се само какво искат от теб. Запитай се каква е Пиа сега и помисли каква искаш да бъдеш.

— Перфектна — отговарям моментално. — Те искат да бъда перфектна.

— Перфектността — изрича леля Хариет глухо — е в очите на гледащия.

— Къде си чула това?

— Някога човек на име Платон е казал нещо подобно. Предполагам, че не са ти говорили за Платон, нали? Явно не. Трябваше да се досетя. Добре, постарай се да не го споменаваш пред никого или и двете ще си имаме неприятности. Струва ми се, че засега си имам достатъчно потенциални неприятности, благодаря много, така че не казвай на никого.

Тя се изправя и изтръсква сламките от джинсите си. После тръгва към изхода, а аз викам след нея:

— Лельо Хариет?

— Да?

— Всеки, който дойде в Литъл Кейм, преминава през тест като моя. Твоят какъв беше?

Тя обръща главата си така, че къдравата й червена коса да прикрие изражението й.

— Не знам за какво говориш.

С тези думи напуска бързо менажерията и ме оставя сама с животните и със спринцовката в ръцете ми.