Произход

Глава 25

Той излиза късно през нощта.

Наистина ли вярва, че ще спазя обещанието си да не се връщам при Ай’оа? Ако е така, значи учените са се провалили с гръм и трясък в създаването на интелигентност над средната в обектите с елизиумски гени.

Наблюдавам го от разстояние цял ден. Тръгвам след него още когато става от масата, като казвам на леля Бриджид и леля Ненин, които седят до мен, че трябва да си легна рано. Надявам се, че това е достатъчно, за да обясни отсъствието ми на басейна тази вечер и се измъквам след чичо Антонио.

Отбива се в общежитието, където е стаята му и го изчаквам на стълбището да се върне. Сложила съм огърлицата, която Ейо ми подари, но съм я скрила под тениската. Сега я изваждам отгоре и държа каменната птичка в ръка, докато чакам. Гладките й очертания вече са ми добре познати.

След няколко минути чичо Антонио излиза, облечен в тъмни дрехи. Оттук нататък лесно го държа под око. Многото дървета в комплекса ми предоставят отлично прикритие, докато го следвам като сянка.

Той няколко пъти поглежда назад, но рефлексите ми ме предупреждават навреме. Усещам всеки път, когато се кани да обърне глава и се скривам зад дърво или храст, преди да ме види. Чичо Антонио влиза в сградата, в която се намират електрическите генератори. Изчаквам няколко секунди и се вмъквам тихо след него.

Помещението е осветено от червени светлини, защитени с жълти решетки по стените. Генераторите са огромни цилиндри, които работят денонощно и осигуряват електричество за целия комплекс. Дори и да се разкрещя, чичо Антонио няма да ме чуе от бученето на турбините. Трябва ми само минута, за да го открия — намира се зад ъгъла, в тъмното, пред метален шкаф.

Чувам трясък и продължително стържене — той мести шкафа настрани. Зад него има не стена, а врата, която едва се вижда в сенките. Ниска е, стига ми едва до кръста. Чичо Антонио я отваря и изчезва вътре, после пак се показва и издърпва шкафа на мястото му.

Страхотно. Шкафът изглежда тежък. Но трябва да опитам, защото иначе рискувам да не видя никога повече Ай’оа. Изчаквам няколко минути, за да дам преднина на чичо Антонио. Изръмжавам, напрягам се, ругая и избутвам шкафа, докато се разкрива достатъчно място, за да се мушна и аз. Трябва ми още малко време да намеря дръжката на вратата, а после да преместя обратно шкафа.

Свършвам и, колкото и да съм издръжлива, усещам умора и се налага да спра и да успокоя дишането си. Сериозно, толкова трудно ли щеше да бъде да ме направят свръхсилна, както са ме направили свръхиздръжлива? Решавам, че щом стана част от екипа Имортис, ще превърна в приоритет изнамирането на начин за генетично увеличаване на физическата сила.

Тунелът е влажен и мръсен и само интуицията ми ме води в мрака. Побиват ме тръпки при мисълта за змии, но продължавам бързо напред. Дали чичо Антонио е изкопал този тунел? Или е тук от години, още от строежа на Литъл Кейм? Може би параноичният страх на доктор Фолк, че комплексът ще бъде затворен насила, е причина за съществуването на тунела. Ако е така, как го е открил чичо Антонио?

Скоро тунелът ме извежда в джунглата. Изходът е прикрит с храсти и шума, които след като излизам навън внимателно връщам на място.

Чичо Антонио не се вижда никъде, но вече не ми е нужен. Намерила съм пътя навън и оттук нататък знам накъде да вървя точно толкова добре, колкото как да стигна от стъклената къща до всяка сграда в Литъл Кейм.

Селото е тихо като през онази нощ, когато го видях за първи път сред дърветата, доведена от Ейо. Не посрещат чичо Антонио с пир. Но не би и трябвало — той е много повече част от племето, отколкото аз.

В, момента би трябвало да говори с Ейо, но къде? Ослушвам се и не чувам нищо.

Примирявам се, че ме очаква дълго и трудно търсене и започвам да бродя из джунглата около Ай’оа. Когато се озовавам на юг от селото, между къщите и реката, виждам светлина. Минавам предпазливо покрай дърветата и използвам цялата си ловкост, за да не издам нито звук. Намирам скрита сред дърветата колиба, чието съществуване никога досега не съм забелязвала. Не се вижда от селото и е напълно изолирана, което е нетипично за Ай’оа. Те се чувстват най-добре близо един до друг.

Има един малък прозорец. Сядам под него, опирам гръб до стената и се заслушвам.

— Не ме интересува — говори Ейо и се усмихвам на гнева в гласа му. И на теб ти изнасят същата лекция, а? — Искам да я видя отново. И отново, и отново.

— Не разбираш опасността, на която я излагаш, Ейо! — крещи чичо Антонио. — Невъзможно ти е да разбереш!

— Разбирам. Знам историята какво се е случило с теб, когато си се опитал да избягаш и са те хванали.

Какво?

— Това, което биха причинили на Пиа, ще е по-лошо и много по-дълго! Те не могат да рискуват да я изгубят. Мен просто искаха да накажат. Но Пиа е прекалено ценна, за да бъде рискувана. Ще я затворят, както направиха с мен, но вместо за месец, ще е за години. За години, Ейо!

Не биха го сторили. Не биха ми го причинили! — Преглъщам, но устата ми е пресъхнала — Или пък биха?

— Тя и без това живее в клетка. Каква ще е разликата?

— Като говориш по този начин, си мислиш, че си голям мъж, нали? Какво ще направиш, Ейо? Ако я затворят заради теб? Ще можеш ли да го понесеш?

— Ще прескоча оградата и ще я спася.

— Не можеш, оградата е…

— Знам какво е електричество! — Гласът на Ейо става все по-висок и разгорещен. — Не съм невеж Ай’оа, Папи! Част от мен принадлежи на джунглата, да, но другата ми половина принадлежи на мястото от другата страна на онази ограда, при теб и Пиа!

— Виж, синко — казва чичо Антонио с най-убедителния си глас. — Разбирам те. Знам какво се случва между вас двамата, защото преди двайсет години се случи с мен. С мен и майка ти. И виж… виж какво излезе от това. — Гласът му става хриплив. — Съсипа и двама ни, Ейо. Смееш ли да рискуваш да се случи същото? Знам какво изпитваш. Повярвай ми. Аз знам. Защото съм го изпитал. Мислиш си, че докато сте заедно, нищо няма значение, че не може да ви се случи нищо лошо, защото по някакъв начин чувствата ви един към друг ви предпазват.

Чувства. Пеперуди в стомаха ми. Спомням си как Ейо хваща ръката ми и я поставя на сърцето си.

— Нищо не знаеш за нас — протестира Ейо. — Нищо не знаеш за нищо. Аз я спасих от анаконда.

— Много благородно. Но хората вътре в този комплекс са по-лоши от анаконди, Ейо. Те са гнездо усойници и няма да се поколебаят да забият отровните си зъби и в теб.

Не мога да понеса повече да слушам това. Ейо не бива да поема целия му гняв сам, не и заради мен. Изправям се и подавам глава през прозореца.

— Ако си спомняш, аз бях тази, която съвсем сама излезе от Литъл Кейм. Той няма нищо общо с това.

И двамата се втренчват в мен. Лицата им са почервенели от викане и носовете им са на сантиметри един от друг. За моя изненада Ейо е висок почти колкото чичо Антонио. Приликата между двамата е изумителна. Същите квадратни челюсти, същите трапчинки и, общо взето, същото здраво телосложение. Все пак Ейо, също като мен, е наследник на внимателно подбрани първокласни индивиди.

Не е перфектен — напомням си. — Но е близо.

— Пиа, ти обеща — изрича чичо Антонио с тих глас, който е дори по-опасен от виковете му.

— Излъгах. Знаеш, че мога да го правя. Все пак съм отвъд морала.

— Къде чу това?

— Не можеш ли да се досетиш? — обръщам се, посрещам погледа му и той ахва.

— Хариет — изричаме едновременно.

Вмъквам се вътре през прозореца и се оглеждам. Това не е дом на Ай’оа. Очевидно е нещо, построено от чичо Антонио и Ейо.

По стените са окачени портрети на разни хора, заедно с карти и снимки на градове, океани, планини и места, които дори не съм си представяла. Имат си етикети, има и кутии и предаватели. Радиоприемници, камери, дрехи. Вземам книга със заглавие „Повест за два града“ и се взирам в изображението на мъж в странни дрехи, застанал до дървена каруца и обграден от гневни хора. Връщам я на мястото й, вземам друга на име „Пълни съчинения на Уилям Шекспир“ и се разсмивам горчиво. Под нея лежи книга, подвързана с черна кожа и със златен надпис на корицата, гласящ „Библия“. Доста е дрипава — може би е любимата на чичо Антонио?

Това е колекция от нелегални вещи, каквато никога не биха му разрешили да притежава в Литъл Кейм. Колекция с една основна тема: външният свят. Дали тези неща са вкарани нелегално чрез чичо Тимоти или ги е набавил сам? Доколкото знам, никога не е стигал по-далеч от Ай’оа.

— Откъде е дошло всичко това?

Чичо Антонио изглежда всеки момент ще избухне.

— Ти… това е… аааааа! — Той плясва с ръце. — Цял живот съм събирал всичко това! И в мига, в който разберат, че си се измъквала навън, ще го открият и ще унищожат всичко!

— Кой прокопа тунела?

— Не знам, някой ми го показа… — Той пребледнява. — Пиа! Някой ще види шкафа…

— Не се тревожи — махвам с ръка, — върнах го на мястото му.

— Това не е игра, Пиа!

— Не е, така ли? — Чувствам се безразсъдна и дива. Прекалено много неща са ми в главата — страстната лекция на чичо Паоло, сълзите, многото тайни на чичо Антонио, Ейо… чувствата… Може би все пак е игра, от началото до края. Раждане, живот, смърт. Само на някои от нас ни е дадено да я играем вечно. Вдигам глава и разглеждам снимка на руса жена, която е застанала над някакъв отдушник и се мъчи да задържи надолу полата си. — Това означава ли, че печеля?

— Пиа, говориш безсмислици! — заявява нервно чичо Антонио.

— И какво от това? — Безсмислиците са хубаво нещо. Те са нелепи, безвредни. Като хаоса, който ужасява чичо Паоло. Може би разумът е по-ясен и подреден, но безсмислиците са освобождаващи. Ако не говориш нищо друго, освен безсмислици, никой няма да очаква нищо от теб, нали? Няма да ти се налага да оправдаваш очаквания. Няма да ти се налага да издържаш тестове.

— Защо си се опитал да избягаш? — попитах.

Чичо Антонио прокарва ръка през косата си.

— Бях изплашен. Знаех, че ако някой разбере какво върша, Ларула и Ейо ще платят цената и затова трябваше да ги опазя. Помислих си, че ако избягаме… Но дори не успях да стигна до оградата. Хванаха ме в същия миг, с приготвен багаж и всичко…

— И те заключиха? — прошепвам.

— Каза, че си видяла затвореното крило на Лаборатории Б?

Отварям уста, но не успявам да проговоря веднага. Най-лошите ми страхове, тези, които дори не съм се осмелявала да изрека, се оказват истина.

— Значи… тези помещения са за хора? Защо са им, чичо Антонио?

— В случай… че някога отново се случи произшествие. Инцидент.

— Алекс и Мариан.

— Да, Алекс и Мариан. Знаеш, че бях на десет, когато избягаха. Забавиха се с няколко години със зачеването — спомням си, че имаше шеги за това сред по-нисшия персонал. — Той въздъхва. — Тези двамата бяха лудо влюбени. Дори аз го виждах, а бях дете. Бяха винаги заедно, напълно неразделни. И един ден новината дойде — че бебето е на път. Всички си отдъхнаха, знаейки, че планът продължава да върви гладко. И после двамата избягаха.

— Защо?

— Имаха си добри причини. — В очите му отново се появява страх. — Освен това почти успяха да го направят. Не като мен. Ех…

— Какво им се случи? — прошепвам.

— Има различни версии. Някои казват, че преследвачите им са ги застреляли. Други — че Алекс и Мариан са вързали камъни за краката си и са скочили в реката. Че са се удавили заедно с малкото си момиченце.

Която е трябвало да бъде негова жена. Какво ли си е помислил, когато е чул новините? Десетгодишно момче, живеещо сред учени, чиято съдба е да стане баща на безсмъртен?

— Със сигурност не са ги убили…

Чичо Антонио пак въздъхва.

— Не знам. Не знам.

Следва тишина. Имам още въпроси, но ме е страх да чуя отговорите. Нощта вече донесе твърде много разкрития. Но трябва да науча едно нещо.

— Защо избягаха, чичо Антонио? Какво ги е накарало да се самоубият по този начин?

Той не отговаря веднага. Заиграва се с радиото, което издава само пращене. Ейо е нащрек, изчаква тихо и разсеяно търка с палец устната си. Най-после чичо Антонио изключва радиото, но вместо да отговори, само ме оглежда и се чеше по брадичката, сякаш е забравил, че се е обръснал. На път съм да повторя въпроса си, когато той проговаря.

— Пиа, искам да напуснеш Литъл Кейм. Завинаги — казва той, като ме поглежда право в очите. — И искам да го направиш тази нощ.