Произход

Глава 35

Светът пропада под краката ми и се хвърлям към чичо Антонио заедно с Паоло, Тимоти и Сергей. Но Ейо ме хваща за ръка, издърпва ме назад и преди да ни стигнат, побягваме.

След нас ехтят викове. Ние не спираме. Минаваме покрай дърветата, по алеята, покрай оградата… само за момент се обръщам да видя кой е отворил портата за нас.

Баща ми. Моят кротък, послушен, благ баща, който не би противоречил на никого дори и да му кажат, че небето е зелено, а слънцето — най-обикновен лимон. Той ми помахва тъжно, докато минаваме покрай него и дори не остава време да го повикам. Поглеждам назад и виждам, че Паоло и Тимоти връхлитат върху него.

Моля ви, нему правете нищо лошо — проплаквам вътрешно. — Той никога не е навредил на никого. Малкият жест на помощ, сравнен с отвратителното предателство на майка ми, е като нежен мехлем върху раната, която тя нанесе на душата ми. Няма да я излекува, но помага. Когато се наложи, поне единият от тях не ми изневери.

В ушите ни ехтят изстрели и усещам как един куршум ме парва по крака. Болката е ужасна, но естествено не успява да пробие кожата ми.

— По-бързо! — провиква се Ейо и ме дърпа след себе си. Нямат шанс да ни стигнат — мен с моята свръхскорост и Ейо, който е отраснал в джунглата.

Не могат да ни настигнат, но куршумите им може и да успеят. Ейо се препъва, улучен в дясното рамо, но запазва равновесие.

— Ранен си! — Дърпам го за ръка да спре, но той поклаща упорито глава и продължава, макар и с по-бавно темпо. Отклоняваме се от пътя и навлизаме в джунглата.

— Не можем… да спрем! — вика той и виждам, че в очите му има сълзи. — Обещах му, че ще те махна оттук — и предпочитам да умра пред това да се проваля!

Не мога да споря. Отново виждам как чичо Антонио се свлича надолу, виждам как животът го напуска, виждам как светлината в очите му угасва. Сега и аз плача и това ми пречи. Отдалечили сме се от преследвачите си, но Ейо губи сили.

— Добре ли си? — крещя, докато прескачам паднало дърво. Той трябва да го изкатери и забавям крачка, за да го изчакам. — Можеш ли? Ако ни хванат, направо ще ни застрелят! Този път окончателно!

— Добре съм — настоява той. — Давай. След теб съм.

За да го докаже, ускорява темпото. Но само за няколко крачки. После се препъва и пада. Връщам се при него и му помагам да седне.

— Ейо, не може да продължиш. Тече много кръв.

— Кал — изрича той през зъби. — За да спре кръвта. Листа и кал.

Започвам да копая, докато стигам до влажната пръст. Загребвам с шепи и я давам на Ейо, който намазва рамото си. Задъхва се от болка и потръпва при всяко докосване. Никога не съм се чувствала толкова безпомощна.

Щом калта на рамото му се спича, той ляга, затваря очи и диша тежко. И аз дишам на пресекулки, сякаш тялото ми се опитва да подражава на неговото.

— Ейо — хващам ръката му, — Ейо, какво да направя сега? Да доведа ли Капукири?

— Той си отиде.

— Какво? Какво му се е случило?

— Не Капукири — Ейо отваря очи и се взира в зеления балдахин над нас. — Папи.

Ох. Да. Така е. Чичо Антонио е мъртъв. Сцената се преповтаря в ума ми. Чичо Антонио се притиска към иглата, пада, просва се неестествено на земята. По кожата ми пробягват тръпки. Имам чувството, че съм покрита с човекоядни мравки.

— Защо го направи? — питам тихо. — Можех да се договоря с тях. И двамата щяхте да бъдете свободни.

Всъщност знам защо го направи. Знам съвсем добре. Най-благородният живот е този, който се дава за друг.

Ейо отново затваря очи. Чудя се кое му носи повече болка — куршумът или скръбта.

— Върви, Пиа. Ще се скрия. Никога няма да ме намерят. Слушай. Ай’оа… се подготвят за битка. Искат да нападнат Литъл Кейм. Трябва да ги спреш… Така само ще ги избият. — Той потръпва и спира, за да си поеме въздух. — Трябва да продължиш напред. Аз ще се оправя, джунглата е моят дом. Ще… ще ме скрие и защити.

— Ейо…

— Върви! — изръмжава той и прозвучава точно като баща си.

— Добре — казвам аз. — Но не се отдалечавай. Ще се върна за теб.

Очите му се затварят от болката, но той кимва. Протягам се, докосвам бузата му и прокарвам пръсти по брадичката му.

— Пази се.

— Ще се пазя. И ти се пази.

— Сериозна съм, Ейо. Ти… ти си всичко, което ми остана — прошепвам.

— Върви, Пиа.

Побягвам.

Ейо не е излъгал. В селото цари оживление. Мъжете пълнят кратуните си с кураре и дори жените събират стрели. Обикалям колибите и търся Ачири или Лури.

Внезапно нечия ръка ме дърпа изотзад за тениската, завърта ме и се оказвам очи в очи с Бурако. Лицето му е като прорязано от линия червена боя, а ръката му е насочила — безсмислено — нож към гърлото ми.

— Ти — изсъсква той и ме разклаща. — Караиба! Дошла си да си довършиш работата? — пита на езика на Ай’оа. — Дошла си да убиеш децата, нали? Дошла си да пиеш кръвта им? Убийца!

— Не! Разбира се, че не! Дойдох да помогна…

— Лъжкиня! — Опира ножа до гърлото ми и се чудя какво според него ще постигне.

— Спри! — чувам писклив глас и Ейми се появява до него. — Пусни я! Тя ме спаси!

Бурако поглежда несигурно от мен към Ейми, но не отслабва хватката си.

Ейми слага ръце на кръста си и го пронизва с очи.

— Казах, че тя ме спаси. Тя е на наша страна, Бурако!

При други обстоятелства би ми било забавно да гледам как се опитва да сплаши мускулест воин. Сега само въздъхвам с облекчение, когато той ме пуска. Но в очите му продължава да има недоверие. Не мога да го виня.

Ейми ме прегръща през кръста.

— Ти си тук! Пиа!

— Да — отвръщам. — А ръката ти, Ейми? Как е?

— Добре е! — Някой й е направил по-стегната и по-добра превръзка и съм щастлива, че изглежда е спряла кървенето. Също се радвам, че Е13 не я е оставил в несвяст… или по-зле. Но не съжалявам, че използвах серума върху нея — ако не го бях направила, може би нямаше да е жива.

Ейми се оглежда наоколо.

— Къде е Ейо?

— Идва. Ранен е, но ще се оправи. — По-добре да се оправи, защото иначе ще го убия. — Къде са Ачири и Капукири?

Тя ме повежда. Ай’оа ме поздравяват, когато минавам покрай тях, но не прекъсват приготовленията си. Лицата им са гневни, неумолими и изрисувани с червена боя. Никога досега не съм ги виждала такива. Няма и следа от обичайното им спокойствие и приветливост. Напомнят ми на мравките на чичо Уил: диви и смъртоносни.

— Ачири! — Виждам старейшината и се затичвам към нея. Тя рисува страшни назъбени линии с кървав цвят по лицето на Лури. Обръщам се към нея на езика на Ай’оа. — Ачири, трябва да ме изслушаш!

Тя не спира да рисува, но пита:

— Какво има, птичке Пиа? Къде е Далекоходеца?

— Ранен е. В джунглата. Можеш ли да изпратиш някой да му помогне?

Ачири кимва, прави знак на мъжете и им нарежда да го потърсят.

Продължавам:

— Той ме изпрати да ви кажа… Не можете да нападнете Литъл Кейм!

Тя оглежда работата си и кимва.

— Върви, Лури. — Лури ми се усмихва и тръгва. Ачири избърсва ръце в полата си и се обръща към мен.

— Това пък какво е сега? Първо, Ейми идва и ни казва, че лоши хора са се опитали да я убият, а ти си й помогнала да избяга. После Ейо хуква да те търси и не се връща. Появяваш се ти и ми казваш, че не трябва да се защитим от тези, които убиват децата ни? — Намръщва се към Ейми. — Дори и тези деца да са достатъчно глупави да се скитат сами!

Ейми също й се намръщва.

— Трябваше да върна на Пиа огърлицата й!

— Глупаво момиче! — скарва й се Ачири. — И затова тръгна сама из джунглата? Тц! — Тя отново поглежда към мен. — Кажи ми, птичке Пиа, трябва ли да се хвърлим в краката на тези чужденци и да бъдем избити?

Отстъпвам назад, уплашена от силата й — и от гневните червени линии, изрисувани по лицето й.

— Не! Разбира се, че не! От всички хора аз най-добре разбирам защо трябва да се биете! Но те имат пушки, Ачири, и много Ай’оа ще умрат, ако се изправят така срещу тях!

Тя се замисля, но Бурако внезапно изниква до мен и заговаря на езика на Ай’оа.

— Ще се бием! Не слушай чуждото момиче! Виж каква беда ни донесе то!

— Млъкни, Бурако! — изръмжава Ачири. — Капукири! Ела!

Шаманът идва с накуцване. Само той не е изрисувал лицето си. Ачири ме посочва.

— Пиа казва, че не бива да се бием. Бурако казва, че трябва. Ейо Далекоходеца все още не се е върнал. — Тя вдига ръце. — Да се бием или да не се бием? Чувам много гласове и виждам много пръсти, сочещи в различни посоки! Кажи ми, Капукири, виждаш ли по кой път трябва да тръгнем?

Капукири примигва към нея като бухал и се оглежда.

Ай’оа, вече разбрали за спора, притихват и се приближават, за да чуят какво ще каже водачът им. Ейми се притиска към мен и ме държи за ръка.

Най-после Капукири проговаря:

— Видях знака на ягуара, богомолката и луната в очите на дъщерята на Миуа. Тази, която крачи с ягуар за неин пазител и която не може да падне от копие или стрела. Тя ни беше изпратена, за да ни води.

Ай’оа шепнат в съгласие и само Бурако се мръщи. Капукири протяга разкривената си ръка към мен.

— Говори, Неумираща, и ние ще слушаме.

Той отстъпва назад и аз се оказвам обградена от изпълнени с очакване Ай’оа. Отначало мълча, но Ейми ме гледа сериозно, изпълнена с толкова надежда и доверие в мен, че намирам думите.

— Ай’оа, аз съм, както казвате, караиба, чужденка. Но вие знаете историята на Калуакоа. Знаете, че Неумиращите се раждат само, когато мнозина умрат преди тях. Това важи за Калуакоа и важи и за мен. — Затварям очи и си поемам дълбоко дъх — иска ми се Ейо да беше тук и се мъча да не мисля как чичо Антонио се свлича на земята. Ако мога да се съсредоточа само за няколко минути… — Днес научих, че много са умрели и те са от вашата кръв. Учените, които са ме създали, са измамили хората ви и са използвали елизиум — иреса — за да ги убият. Кръвта им е била взета, преминала е нататък и сега тече в мен. — Вдигам ръце с китките нагоре, а сред Ай’оа се разнася шепот. — Аз съм чужденка, но кръвта ми е на Ай’оа и това е ужасно, ужасно зло. Не мога да ви върна мъртвите, но мога да опитам да ви спра, за да не стават повече. Моля ви, не нападайте Литъл Кейм. Учените имат пушки и макар да знам, че вие сте храбри и готови на всичко, стрелите ви не са проблем за тях. Съгласна съм с вас: чужденците трябва да си отидат. Трябва да си върнете джунглата. Но не това е начинът.

— А кой е начинът? — пита Ачири.

— Елате с мен там, където расте иреса. — Идеята се оформя в главата ми в момента, в който я изричам и знам, че това е единственото, което можем да направим. — Ако унищожим цветята, ще премахнем причината чужденците да са тук. Ако иреса изчезне, учените ще си отидат.

Отстъпвам назад, за да покажа, че съм свършила. Те започват да шепнат и шепотът става все по-силен, докато накрая Бурако надава рев, за да ги накара отново да утихнат.

— Не ми харесва това, което Неумиращата каза — обявява той и сърцето ми се свива. — Но думите й са истина.

Вдигам глава с надежда. Той кимва и ме поглежда сериозно.

— Ще отидем при иреса и ще ги унищожим до едно. Днес не бива да умират повече хора.

Ейми стиска ръката ми и надава радостен писък.

Искам да изпитам радостта й и наистина съм доволна, че Ай’оа ме послушаха. Но в този момент копнея единствено Ейо да е до мен и да поплача на рамото му.

Чак привечер стигаме до Долината на Глен. Има петима пазачи — явно чичо Паоло е очаквал да дойда тук. Но не е очаквал цялото племе Ай’оа. Да парализират пазачите с кураре, преди те дори да са успели да ни видят, е детска игра за тези ловци от джунглата.

И тогава започва истинската ни работа. Жените изпразват кошниците си от оръжията и започваме да ги пълним с цветя.

Учудвам се колко ми е трудно да го правя, макар и да знам каква е цената тези цветя да бъдат използвани. Те са напоени от кръвта на мнозина, но моето съществуване е свързано с тях. С тези цветя споделяме малко обща ДНК. Но трябва да бъда безпощадна. Трябва да си идат до едно.

Кошниците скоро преливат и хората започват да правят наръчи от цветя. Увиваме ги в тениски и в листа, а някои жени дори ги затъкват в косите си. Ай’оа превръщат лилавозлатните орхидеи в свое облекло — същите цветя, които са откраднали живота на толкова много хора от народа им. Лури ме намира и ме прегръща силно.

— Не бива да носиш тежестта на злото, сторено от други, Пиа. Вината не е твоя. Ние не обвиняваме теб.

Отдръпвам се от нея.

— Ако не бях аз, Лури…

— Ако не беше ти — промълвява тихо тя, — щеше да е някой друг. И кой би могъл да предположи? Ако беше някой друг, може би нямаше да има такова благородно сърце като теб. Може би щеше да е по-лошо за нас. Но не трябва да гадаем какво би било — а само да виждаме какво е сега. А именно, Пиа, че ти се доказа като приятелка на Ай’оа. Не… доказа, че си Ай’оа. — Тя е малко по-ниска от мен, но когато ме поглежда право в очите, имам чувството, че е много, много по-висока. — Ти каза, че във вените ти тече нашата кръв. Добре. Горди сме, че те имаме.

Стегналото сърцето ми менгеме леко отслабва хватката си. Искам да прегърна Лури и да заридая на рамото й. Искам тя да ме прегърне така, както майка ми никога не го е правила така, както я виждам да прегръща малката Ейми и искам да ми каже, че всичко ще бъде наред. Но в душата ми все още има твърде много болка и вместо това свивам юмруци и се втренчвам в земята.

Лури повдига брадичката ми с пръст.

— Малка Тапумири, на света има чудовища. — Тя затъква едно стъбло елизиум зад ухото ми, погалва косата ми и се усмихва. — Но ти не си едно от тях. Не поемай в сърцето си теглото на умрелите. Остави това на боговете. Смъртта невинаги е тъжна — за някои е вход към свят, в който всеки пие от иреса и става безсмъртен.

Взирам се в нея и усещам в очите си непотичащи сълзи. Това са красиви думи, но премахват съвсем малка част от болката ми.

Виждам през долината, че воините, изпратени да търсят Ейо, се връщат. Ейо не е с тях. Поемам дълбоко въздух и очите ми се премрежват от сълзи. Лури нежно обръща лицето ми към себе си, за да ме погледне в очите.

— Ейо е силен и знае как да се грижи за себе си. Не се тревожи за него сега.

Дъхът ми продължава да замръзва в гърлото и едва се сдържам да не се втурна в джунглата. Но му обещавам, че ще се грижа за Ай’оа и няма да добавя нарушено обещание към злото, което моят живот е причинил на света.

Когато събираме всички цветя, тръгваме към реката. Става късно — трябва да се движим по-бързо, но не мога да ги насилвам. Мисля си, че за Ай’оа това, което правим, е нещо като духовен ритуал. Може би ще се превърне в традиция. Може би всяка година ще идват в долината, изпълнена с някакъв вид цветя, ще ги берат и ще ги носят до реката. Може би след сто години ще продължат да го правят и ще разказват историята на птичката Пиа, без да са сигурни какво точно се е случило, но все едно ще я честват и ще й отдават почит.

Съжалявам, че не съм научила повече за религиите по света. Кой знае? Може би някъде там се крие истината за съществуването на всичко. Паоло обичаше да повтаря, че истината винаги намира начин да излезе на бял свят и според мен това е единственото вярно нещо, което някога е казвал.

Стигаме до реката и започваме да хвърляме цветята в нея. Скоро Литъл Мисисипи е препълнена от тях — никога не съм виждала по-красива гледка, освен може би онзи следобед, когато плувах с Ейо и Ейми и когато се смеехме, бяхме щастливи и нямахме представа за злото, което витае в света ни. Чудя се къде ли е Ейо и защо все още не ни е намерил. Може би е сам, кървящ и дори умиращ… насилвам се да спра да мисля за това и си спомням думите му: Джунглата ще ме пази.

Последното цвете е затъкнато зад ухото ми. Вземам го и се взирам в нектара му. Красота и смърт, толкова тясно свързани. Това май важи за целия ми живот.

Потапям го във водата. За разлика от останалите, които вече са отплавали надолу по течението и са се изгубили от поглед, то потъва и не се появява отново на повърхността.

Когато поглеждам нагоре, виждам две жълти очи сред листата на другия бряг. За момент застивам, а после се провиквам:

— Алай! Алай, ела!

Той излиза от храстите, застава върху меката кал до водата и ме наблюдава. Виждала съм и преди този му поглед, в нощта, която прекарах при Ай’оа, а Алай избяга в джунглата и едва се върна при мен. След една дълга минута кимвам.

— Сбогом.

Алай сякаш разбира, кимва с петнистата си глава и ми обръща гръб. Сърцето ми се свива, когато виждам как най-старият ми приятел изчезва в джунглата, но след миг изпитвам облекчение.

Време е и двамата да бъдем свободни.