Произход

Глава 19

— Ейми! — крещя аз. — Идвам!

Гмурвам се във водата. Не съм виждала по-голяма анаконда. Няма начин да я измеря, но със сигурност е над пет метра.

— Ейми! Дръж се!

Не виждам главата на змията, затова хващам тялото й и започвам да дърпам. Тя стисва още повече. Ейми се задъхва и лицето й почервенява.

— Не! Дишай, Ейми! Продължавай да дишаш! — Вземам камъни и удрям змията — главата й се показва над Ейми и изсъсква. Езикът й е дълъг, черен и раздвоен.

— Махни се от нея! Пусни я! — Мятам камък към главата й и я уцелвам. Но вместо да умре, змията се раздвижва по-бързо и от течния живак, с който чичо Сергей обича да експериментира. Тя се развива от тялото на Ейми и цветът се връща на лицето на момичето. Грабвам я и я притискам към себе си.

— Всичко е наред, всичко е наред…

— Пиа!

Усещам, че нещо се стяга около крака ми и в следващия момент съм под водата. Задържа ме там една… две… три минути. Повечето хора вече щяха да са се удавили, но аз усещам как влизам в странно състояние, в което мога да не дишам. Все пак, когато се оттласквам нагоре, успявам да поема жадно глътка въздух, преди анакондата отново да ме потопи. Вие се около мен като демонично въже, кожата й е гладка, хлъзгава и студена. Увива се първо около краката, а после около кръста и гърдите ми. При последното завъртане змията се усуква около гърлото ми, първо бавно, почти нежно, сякаш се опитва да ме утеши преди смъртта ми. Не знаеш ли, че не мога да умра, змия?

Но можеш да бъдеш погълната — ми казва един съскащ глас и макар да знам, че е моят, въображението ми го приписва на змията. — Погълната във влажния тъмен търбух…

Забивам крака в дъното, с всички сили се оттласквам нагоре и вдигам глава над водата. Поемам въздух, усещам миризмата на гниещ мускус от змията и се задавям.

Ейми пищи от брега, а камъните, които хвърля, падат далеч от целта. Главата на змията е на сантиметри от лицето ми, тесните жълти очи са приковани в моите, устата й почти се усмихва.

Внезапно змията се изпъва и стяга и усещам как въздухът се изцежда от дробовете ми. Задъхвам се и надавам писък. Искам да кажа на Ейми да бяга, да потърси помощ, да направи нещо друго, вместо напразно да хвърля камъни, но не мога да говоря. Нямам въздух. Ядосвам се от това колко е безполезно безсмъртието ми. Бих го заменила на мига за силата да отхвърля от себе си това чудовище.

Змията се затяга около мен. На колене съм във водата, камъните драскат и стържат краката ми.

Безсмъртие, Пиа, не си ли късметлийка? Вечност в търбуха на змия.

Пред очите ми изплуват черни петна и скриват Ейми. Където не е черно, танцуват ярки цветове като калейдоскоп, който ме засмуква надолу и ме подканва да загубя съзнание.

Чувам див рев и водата наоколо се разплисква, а Ейми пищи. Змията се стяга… стяга… и после ме освобождава. Дебелите спирали се развиват като някаква ужасяваща люспеста дреха, която се свлича на земята. Хвърлям се напред и падам на брега. Ейми ме хваща за ръце и ме издърпва от водата.

Отпускам се на тревата, дишам тежко, кашлям и плача. Удрям по земята с юмрук и се мъча да поема дъх. Когато се обръщам и поглеждам назад, виждам Ейо, заплетен в битка със змията. Очите му са подивели, зъбите му са оголени, в едната ръка държи стрела, която се мъчи да забие в главата на змията.

— Убий я, Ейо! Убий я! — вика Ейми.

Несъмнено прави най-доброто, на което е способен. Когато змията се намотава около гърдите му, той плъзва ръка под нея и се бори да я отблъсне. Мускулите му се напъват под бронзовата кожа, лицето му почервенява от усилието, но той успява да я отблъсне от себе си. Борбата трае няколко дълги минути, през които сърцето ми се е качило в гърлото. Моля те, моля те, моля те… — иска ми се да знаех на кой бог да се моля. Вместо това, изпращам думите като зов за помощ по радиото. Моля те, моля те…

С дълбок безсловесен рев Ейо отхвърля змията от тялото си. Тя се преобръща яростно във въздуха, съска и се приземява с плясък във водата. Мисля си, че се е свършило, защото Ейо е свободен и сега можем да избягаме, но той тръгва след нея.

— Не! — викам с дрезгав глас.

Но Ейо не ме слуша, той е изпаднал в ярост от битката. Посяга назад към малкия лък на гърба си, но оръжието е счупено от прегръдката на змията. Хвърля се след нея с насочена като нож стрела. Един светкавично бърз удар и той пронизва главата на змията право в окото.

Известно време тялото се мята буйно, а изтощеният Ейо се сгромолясва до мен на брега. Той затваря очи и се мъчи да поеме дъх.

— Добре ли си? — питам го дрезгаво.

Ейо не ми отговаря, а само се мъчи да диша. Но след малко ми кимва. Свалям фланелката си — знам, че гледката на спортния ми сутиен няма да обиди никой Ай’оа — половината им жени се разхождат голи до кръста — и я потапям в реката. После започвам да мия лицето и гърдите му с нея — виждам как вените по врата и слепоочията му пулсират.

След малко отваря очи. Те са зачервени и уморени, но гледат към мен и само това ме интересува.

— Ти ме спаси — прошепвам. — Ти я уби.

И двамата се обръщаме към змията, която най-после е неподвижна. Зеленикавите спирали се вият във водата. Ейми нагазва, мушка я с пръчка и изпищява, когато тялото помръдва, но змията вече е мъртва. Главата й лежи на отсрещния бряг, а от черепа й стърчи стрелата. Ейо ми се ухилва. Ухилването му е малко страшно, защото е покрит с кал и листа и току-що е убил гигантска змия.

— Вечеря — казва той.

Колкото и да ме увещават, Ай’оа не могат да ме убедят да пробвам кебап от анаконда. Наистина има за всички. Насичат змията на парчета и ги пекат бавно на шиш на огньовете. Не мога да гледам. Нещо в идеята да ям създание, което едва не ме е изяло, убива апетита ми.

Става късно и тръгвам към мястото, където пазачите винаги паркират джипа. Трябва да измислим обяснение защо съм в този вид. Вече дишам нормално и знам, че нямам вътрешни увреждания, но имам синини по врата и стомаха, косата ми е разрошена, а дрехите ми са разкъсани и кални.

Ейо ме изпраща. Той също не говореше по време на пиршеството, въпреки че го засипваха с хвалби. Очевидно никой Ай’оа не е убивал толкова голяма змия, поне не в близкото минало. Сега Ейо е герой.

— Можеше да те убие — казвам, докато се изкачваме по стръмния склон и си помагаме с лианите и храстите.

Ейо вдига рамене и ми подава ръка. Хващам я и той ме издърпва до себе си.

— Трябваше да я махна от теб. Ти беше почти припаднала.

— Можеше да загинеш заради мен.

— Може би — отговаря той, сякаш това не му е идвало наум досега. — Но Капукири казва, че най-благородният живот е този, който даваш за друг човек.

Обмислям го известно време — това е странен начин да гледаш на смъртта. Момчето, което би рискувало живота си за мен, е още по-странно. Бих ли могла да сторя същото за него? Ако можех да умра… бих ли рискувала живота си за Ейо? Знам, че всеки в Литъл Кейм би казал: Никога, Пиа. Ти си прекалено важна, за да пропилееш живота си за когото и да е! Биха ми напомнили, че съм единствената безсмъртна и че съм надеждата на човечеството. И аз бих им повярвала — защото винаги правя така.

Но докато се навеждам под клона, който Ейо задържа за мен, си мисля за последното си посещение при Ай’оа и за това колко изпълнена с живот се чувствам всеки път, когато погледите ни се срещнат. Как кръвта ми препуска при докосването на Ейо. И как когато бях в опасност, той не се поколеба да рискува всичко, за да ме спаси.

Бих ли направила същото за него? Въпросът ме преследва, защото нямам отговор. Ако кажа „не“, ще предам Ейо и чувствата, които имам към него, но ако кажа „да“, ще предам всички в Литъл Кейм… може би дори собствената си мечта. Бих ли рискувала да изгубя вечността със своите безсмъртни само за да спася едно смъртно момче?

Никога няма да се стигне дотам — казвам си, — със сигурност няма да се стигне дотам.

Забелязвам, че Ейо се е преоблякъл и сега е с черна тениска. На нея с ръкописни букви пише „Чикаго“.

— Какво означава това? — питам и соча надписа.

— Не знам, но мисля, че е някакво място в Съединените американски щати. Папи снощи беше тук и ми я даде. Каза, че понякога тениски като тази попадат в кутиите, които едрият човек Тимоти носи в Литъл Кейм и че там никога не ги обличат, защото са против правилата.

За да не ги видя — мисля си, защото знам, че това е причината.

— Твоят Папи снощи е бил тук?

— Идва веднъж седмично.

— Ти така и не ми каза кой е. — Внезапно ми хрумва ужасяваща мисъл. — Ейо, ти не си му казвал за мен, нали? — Може да е всеки в Литъл Кейм… и може би вече знае тайната ми. Ако е така, защо не е казал на никого? Та той би могъл да е самият чичо Паоло!

— Разбира се, че не — отговаря ми Ейо и сърцето ми възстановява ритъма си. — Пазя тайната ти и пазя тайната на Папи. Не му казвам за теб и не мога да ти кажа за него. — Той вдига извинително рамене. — Така е честно.

— Сигурно — въздъхвам аз, щастлива, че тайната ми остава неразкрита. — Но аз ще разбера рано или късно.

— Може би — съгласява се той.

Изкачваме къс участък, покрит с папрат. Пътят, на който трябва да е джипът, е от другата страна.

Ейо спира на върха.

— Сигурна ли си за този план?

— Няма проблем. Малко е прашно, но нали така пристигнах? — Спирам до него. — Предполагам… че ще се видим пак?

Той отваря уста, после спира, сякаш не може да реши какво да каже, и грабва ръката ми.

— Не е нужно да се връщаш там — прошепва той.

— Ейо…

— Пиа… — Ръката му се плъзва по моята до лакътя ми и аз настръхвам. — Не е нужно да се промъкваш вън и вътре така, да се криеш под коли. — Той поклаща глава и присвива гневно очи. — Ти живееш в страх от тези хора. Защо не го признаеш? Това е клетка, Пиа. Трябва да го разбереш. Сигурно го усещаш всеки път, когато поглеждаш през рамо. Виж, и сега го правиш!

Наистина гледам през рамо, но не заради думите му. А защото се взирам към мястото, къде трябва да се намира превозното ми средство към дома… и там няма нищо.

Звукът на буботещи двигатели идва откъм реката, двамата с Ейо приклякваме в папратите и гледаме как джипът преминава покрай нас. Кара го пазачът, който трябваше да ме върне в края на своята смяна, но вместо това вози двама пътници. Непознати, брюнетка и белокос мъж.

— О, не! — Няма съмнение кои са.

Корпусът.

— Подранили са — прошепвам аз.

— Кои са те? — Ейо е приклекнал до мен и продължава да държи ръката ми.

— Те са външни. Идват да видят мен! — И когато пристигнат в Литъл Кейм и ме потърсят, истината ще бъде разкрита. Всичко — и всички — ще бъде застрашено. Аз, леля Хариет, Ейо.

Не. Не Ейо. Не мога да му позволя да се забърка в това. Спомням си какво му казах онази сутрин, когато едва успях да се промъкна в Литъл Кейм. Ако разберат, че знаеш прекалено много за мен, могат да… — Все още не съм съвсем сигурна какво биха направили, но знам, че не искам да науча.

Още един джип се приближава с ръмжене. Кара го друг пазач и в него е багажът на представителите на Корпуса.

— Трябва да се кача на един от тези джипове — прошепвам.

— Ейо, непременно трябва да се върна в Литъл Кейм, без никой да забележи.

Той като че ли иска да поспори с мен за това, но въздъхва и кимва.

— Ще ти помогна.

— Как…

Но той вече е изчезнал и тича през джунглата след джиповете. След секунда единият профучава край мен. След това чувам писък и приглушени крясъци. Следвайки стъпките на Ейо, отминавам суматохата и се скривам зад един бразилски орех извън полезрението на джиповете. Надничам зад дървото и виждам всичко.

Ейо е застанал в средата на пътя, кръстосал е ръце пред гърдите си и пречи на колата да мине. Шофьорът се е изправил, крещи и му маха да се отдръпне. Този джип е открит и няма пътници, само купчина багаж. Другият е продължил — виждам светлините на стоповете му сред дърветата. Вероятно дори не са разбрали какво става.

Ейо ме стрелва с очи. Той започва да крещи на шофьора на езика на Ай’оа. Шофьорът не разбира нито дума, но аз схващам достатъчно.

— Качвай се, птичке Пиа, преди да ме е сгазил! — крещи той. — Искаш ли да се върнеш на онова място? Това е твоят шанс. Отивай, преди този идиот да направи нещо глупаво и да ме принуди да го пронижа със стрелите си!

Надявам се, че ще задържи вниманието на шофьора, хуквам към джипа, скачам вътре и се приземявам върху купчина куфари. Свивам се на кълбо върху мръсната постелка на пода и издърпвам върху себе си една чанта на точки. Виковете продължават още минута и се състоят предимно в ругатните на шофьора по адрес на глупостта на туземците. После джипът потегля и с тътен се понася по пътя. Подавам главата си само колкото да погледна назад. Ейо стои на пътя и ме наблюдава.

Усмихвам му се и му махам с ръка, но той не ми отвръща. Вместо това вади цвете страстниче от колчана на рамото си и го вдига нагоре. Посланието е ясно. Върни се скоро.

— Надявам се — прошепвам аз. После правим завой и момчето с цветето се изгубва в гъстата зеленина на джунглата.