Произход

Глава 17

— Добре дошла, Пиа! — казва ми леля Хариет с широка усмивка, когато надниквам в лабораторията й. Тя е в отделна малка постройка, не много по-голяма от бараката за градинарските инструменти на Кларънс. Преди се използваше като склад за резервни части за джиповете и камионите, които преместиха в гаража, за да освободят помещението за леля Хариет. Тук цари пълен хаос. По стените безразборно са накачени листове, в ъглите са струпани кули от клетки с мишки и плъхове, а по дългата маса в средата на стаята са наредени десетина микроскопа. Леля Хариет преминава от един към друг като прелитаща от цвете на цвете пчела. Чудя се как изобщо успява да научи нещо важно в цялата тази бъркотия и хаос.

— Е, какво правиш тук? — питам и вземам изчистения череп на гущер, който едва не настъпих на влизане.

— Тук? — Тя оглежда изтощено стаята.

— Не. В Литъл Кейм. Защо изобщо си тук?

Леля Хариет се намръщва.

— Аз съм инженер биомедик, Пиа.

— Да, знам. Но за какво е всичко това?

— Аха. Е, преди да дойда в Литъл Кейм, работех за компания, която се занимаваше с клониране. Знаеш ли какво е клониране?

— Да — отговарям леко обидено, — знам какво е клониране.

— Добре. Как бих могла да знам какво са ти казали и какво — не? Предполагам, че никога не си чувала за овцата Доли…

— Овцата Доли е родена на 15 юли 1996 година и умира от белодробно заболяване на 14 февруари седем години по-късно…

— Добре, добре — махва с ръка леля Хариет. — Достатъчно, схванах.

— Ти ли клонира Доли? — поглеждам я с ново страхопочитание.

— Ами… не. Всъщност нямах нищо общо с Доли. Но работех в същия институт и я видях няколко пъти, така че… Както и да е, бях доста добра в работата си и ми предложиха да дойда тук. Така и не ми казаха точно какво трябва да клонирам, направиха го чак няколко дни, след като пристигнах. Тогава, разбира се, вече знаех всичко за истинската цел на Литъл Кейм — за теб. Затова сега искат от мен да изследвам възможността за клониране на безсмъртни.

— Клониране на безсмъртни — прошепвам, — разбира се. Това е перфектна идея. Бихме могли…

— … да прескочим петте поколения на бездействане и чакане, да, да. Точно така.

— Възможно ли е?

Тя разперва ръце.

— Тук съм, за да установя точно това. Разбира се, работата ми би била много по-лесна, ако някой ми разкаже цялата истина за това място.

— Имаш предвид за старото крило на Лаборатории Б?

— И това — отговаря тя с потрепване на веждата, — заедно с останалите неща. Например, какъв е този „катализатор“, за който всички говорят, но никога не показват? Ако знаех кое е нещото, което прави елизиума безопасен за пиене, бих напреднала абсолютно бързо с изследването си.

— И на мен не ми казват — признавам аз. — Това е една от причините да искам толкова силно да бъда в екипа Имортис. Тогава ще трябва да ми кажат.

— Е, докато старата Хариет не докаже себе си, изглежда ще бъде държана на тъмно… О, дай ми това. — Тя прекосява стаята, взема черепа на гущер от ръцете ми, сяда върху масата си (единственото достатъчно чисто място в помещението, където може да се седне) и го върти в ръцете си. — Не ти ли е странно колко е тайнствено всичко? Първо катализаторът, после онзи коридор.

Кимам и ми се иска да мога да не се съглася.

— Сигурна съм… сигурна съм, че все пак за всичко си има основателна причина. За тайните и лъжите. Трябва да има причина, иначе чичо Паоло щеше да каже истината и на двете ни.

Тя ме оглежда внимателно, сякаш се чуди как изглежда моят череп.

— Наистина ли мислиш така?

— Аз… разбира се. — Усещам колебание и виждам, че и леля Хариет го е усетила. Но тя само отмахва къдриците от очите си и въздъхва.

— Предполагам, че всичко ще ни се разкрие с времето, нали? Вероятно е някакво драматично представление, с което да се почувстват важни и тайнствени. Не се подвеждай от цялата скованост и стерилност, Пиа. Учените са шоумени по сърце — просто са по-отегчителни и с по-лошо зрение.

Кимвам несигурно.

— Е… как точно мога да се махна оттук?

— О, да! — Тя скача и захвърля черепа в полуразопакована кутия със защитни очила. — За малко да забравя покрай всичките шпионски истории. Хайде да проверим дали е чисто!

Портата е съвсем близо до лабораторията на леля Хариет и дърветата осигуряват отлично прикритие от останалата част от Литъл Кейм. Алеята е празна и портата се охранява от самотен пазач. Той седи от външната страна на оградата, с гръб към нас. Заставаме на вратата на малката лаборатория, облягаме се на стената и си придаваме безгрижен вид.

— Ами той? — питам. — И как ще отворим портата?

— Ще бъде отворена за нас — отговаря самоуверено тя. — Хайде.

Тръгвам след нея по алеята към обширния паркинг с ламаринен навес, където са джиповете. Тя върви сред колите, стига до последната и почуква по гюрука.

— Ето. Всеки ден по обед един тромав пазач кара до Долината на Фолк, за да бъде сменен с друг тромав пазач. Същото се случва и привечер. Ако се качиш в джипа за навън и се върнеш със следобедната смяна, няма грешка. Разбира се, не можем да използваме този метод всеки път, защото рискуваш да те хванат. Ще трябва да действаме ден за ден. Има повече от един начин да одереш тапир — разсмива се тя.

— Няма под какво да се скрия — изтъквам аз. — Имаш ли някакво платнище или одеяло?

— Шшт! Използвай главата си, Пиа. Разбира се, че има под какво да се скриеш! — Тя отново почуква по гюрука на джипа.

Веднага разбирам какво има предвид.

— О, хайде, Пиа, това е по-добро дори от идеята ми с хладилника!

Аз коленича и надниквам под джипа. Има много начини да се пъхна отдолу и да се задържа.

— Отдолу ще е доста горещо, което би било пречка за повечето от нас. Но ти не би трябвало да имаш подобни проблеми. — Хариет се оглежда наоколо. — По-добре побързай. Ще дойде скоро.

— Това, че не мога да изгоря, не означава, че не усещам горещината!

Тя ме поглежда унищожително.

— Искаш ли да излезеш навън или не?

Пъхам се под джипа с въздишка и се намествам, като се мъча да докосвам възможно най-малко тръби и носачи.

— Това е най-лошата ти идея досега — казвам на леля Хариет.

— Всички са заети да се подготвят за посещението на Корпуса, но това не означава, че са слепи. Върни се, като почне да се стъмнява. Не по-късно или главите и на двете ни ще са на дръвника. А моят врат, за разлика от твоя, може да бъде отрязан.

— Обещавам.

— И не се губи. Честно, кълна се, ако го направиш, ще намеря начин да ти откъсна главата, безсмъртна или не. Той идва! Трябва да тръгвам. Късмет! — Тя пъха под джипа ръка с вдигнат нагоре палец и хуква. След минута чувам стъпки, виждам дебели черни ботуши и усещам как джипът поляга с няколко сантиметра при качването на пазача. Все още между мен и земята има трийсетина сантиметра, но ми се струва, че тя е много, много по-близо. Двигателят започва да работи и множеството неща, за които съм се захванала, се разтракват, но само стисвам зъби и се държа здраво. В последната минута вдигам косата си, която виси надолу, и я напъхвам в тениската.

Държа очите си затворени, за да се съсредоточа само върху висенето, но пак чувам ясно скърцането на отварящата се порта, после затварянето и форсирането на двигателя, когато каращият джипа пазач натиска газта. Мъча се да не падна на земята, за да не се налага да обяснявам защо имам следи от гуми по стомаха си.

Най-добре е да чакам.

Най-после джипът спира и пазачът скача от него. След като се уверявам, че вече е в джунглата, се пускам на земята. Струва ми се, че изобщо не съм си поела дъх, откакто излязохме от комплекса.

Джунглата е надвиснала над мен и изтривам калта и ръждата от ръцете си. Отнема ми миг да се ориентирам. Спомням си и със затворени очи всяка стъпка, която извървях от Литъл Кейм до Ай’оа и сравнявам разстоянието и завоите с маршрута на джипа.

Значи е някъде… — обръщам се в противоположната посока на тази, по която пое пазачът, — натам.

Тръгвам и не след дълго Ейо се появява сред дърветата. Той самият е като част от джунглата, с листа около врата, главата и ръцете. Неговите камуфлажни карго шорти изглеждат не на място, особено в съчетание с боята на лицето му и огърлицата с ягуара.

При вида му от гърдите ми се вдига тежест, за чието съществуване не съм и подозирала, и за първи път през последните три дни усещам, че отново мога да дишам. Осъзнавам, че се хиля като идиот, но не мога да се сдържа.

— Ейо!

— Птичке Пиа, ти дойде! — Той стои на половин метър от мен и ме гледа ококорено, сякаш не вярва, че наистина съм тук. — Бурако каза, че трябва да те забравя. Че ти сигурно си ме забравила.

— Да съм те забравила? Не бих могла, дори и да искам. — И не само защото паметта ми е безгрешна. Хващам ръката му с тромави и несръчни пръсти, сякаш не са моите, а са лапите на Алай. Но после усещам как неговата ръка ме обхваща така естествено като ръкавица и не искам никога да го пусна. — Разбира се, че дойдох. Казах ти, че ще дойда.

Той поглежда сплетените ни пръсти и се усмихва.

— Значи намери начин.

— Да, с помощта на леля Хариет.

— Жената с откачената коса — кимва той многозначително. — Тя ти помогна да се вмъкнеш обратно.

— О, видял си и това? — Какво е правел? Седял е на някое дърво край Литъл Кейм и цял ден си е водил бележки?

— Знаех, че ще дойдеш. Всеки ден идвах тук и чаках, но мина доста време. Капукири също каза, че ще дойдеш.

За първи път съм в джунглата през деня. Когато се успах при Ай’оа и трябваше да тичам към къщи, не се огледах наоколо. Сега обаче спирам, бавно се завъртам в кръг с широко отворени очи и поглъщам цялата гледка.

Между величествени памукови дървета и стройни цекропии тесни лиани се спускат и вият сред огромни листа на антириуми. Въздухът е по-плътен и влажен, отколкото в Литъл Кейм. Сякаш си под вода. Бледи изпарения запълват мрака между ниските листа и земята — като призраците, от които се страхува леля Ненин. Оранжеви и жълти лишеи покриват всичко, което е мъртво или загнило, и където свършват, започва мъхът. Само на това място има поне десетина различни видове мъх.

Поглеждам нагоре — от небето се виждат само сини петънца — място, което е толкова нависоко и така скрито от джунглата, че може спокойно да бъде и космосът. Небето в дъждовната гора се състои от листа и клони, а вместо звезди има крещящи маймуни и разноцветни птици. То е живо небе.

Но най-хубавото са цветовете — и точно те ми липсваха по време на нощните ми скитания. Дъждовната гора е зелена, зелена, зелена — този цвят сигурно е измислен тук, заедно с хилядите си различни варианти. Сред зеленината се открояват лилави орхидеи и оранжеви гъби и трептят, търсейки внимание. Сега единственото липсващо нещо е до мен да бъде и Алай, но би било невъзможно да измъкна и него.

Въпреки цялата красота наоколо, очите ми продължават да се връщат към Ейо. Той отмества всички клони от пътя ми и внимава да не се върнат и да ме ударят. Всеки път, когато го прави, по врата и раменете му се посипват капки вода. Тъмната му коса е толкова влажна, че виси пред очите му. Пръстите ме сърбят да я среша нагоре.

Благодарение на Ейо стигаме до Ай’оа за по-малко от час. Можех да ги намеря и сама, но щеше да ми отнеме повече време, защото никога не съм минавала оттук преди.

Този път селото не се стича да ме поздрави. Някои извикват към мен или ми махват, но не ме посрещат с танци и гирлянди от цветя. Чудя се дали изобщо съм добре дошла. Ейо явно е забелязал колебанието ми, защото ми обяснява, че когато един човек получи своя пир за добре дошъл, вече завинаги е част от селото и се отнасят към него като към останалите жители.

— Те ме мислят за Ай’оа?

— В този смисъл, да.

— И за всеки нов посетител ли устройват такова пиршество?

Той ме поглежда.

— Не. Само за теб, защото носиш знака, а също и за баща ми, защото обичаше майка ми и се доказа като приятел на селото.

Не съм сигурна дали съм поласкана или изплашена. Ако ме разглеждат като една от тях, какво ще очакват в замяна? Защо изобщо се върнах тук? Нима си мислех, че по цял ден ще танцуваме и ще се смеем всеки път, когато дойда? Какво очаквам от тях?

— Ейо — прошепвам аз, — не знам какво да правя.

Той ме поглежда весело, сякаш съм му задала много глупав въпрос.

— Просто се дръж нормално.

Едно момиченце, което ми стига до кръста, се затичва към Ейо и се покатерва на гърба му. Той се засмива и се опитва да я погъделичка, но тя го дръпва за косата и това го спира. Разпознавам я от предишното си идване. Тя се въртеше около мен с часове и наблюдаваше всичко, което правя, с огромни любопитни очи.

— Ейо! — изписква тя — Ти я върна! Както каза!

Усмихвам й се. Английският й е много добър.

— Ако кажа, че отивам до реката да хвана риба — отговаря той, — винаги се връщам с риба. Защо се усъмни в мен, Ейми?

— Не се усъмних и за миг, но Пичира и Акуе казаха, че не можеш, защото светещата ограда ще те спре. — Тя ме поглежда над рамото му. — Здрасти, птичке Пиа! Къде е ягуарът ти?

— Здравей — отговарям срамежливо. — Алай не можа да дойде днес. Името ти е Ейми? Много е хубаво.

— Означава пакостлива — казва Ейо.

— Означава перфектно дете — поглежда тя от Ейо към мен със закачлива усмивка. — Ейо казва, че ти си перфектна, птичке Пиа. Казва, че си най-перфектното момиче, което някога е виждал.

Ейо почервенява, изтърсва я от гърба си и изревава, че ще нахрани някоя анаконда с нея. Тя се скрива зад мен, пищи и се смее, а аз също се засмивам и я скривам от него.

— Така ли? — питам. — И какво друго казва?

Тя прилепва устни към носа си и мисли.

— Че очите ти са като късчета небе, които се виждат през листата… и че като дъжд, отмиващ тинята от листата, ти… как го каза? А, да. Че ти отмиваш мрака от света.

— Той… той е казал това? — Сега е мой ред да се изчервя. Ейо ни хваща за ръце.

— Хайде, ужасно дете такова. Нека покажем на Пиа къде плуваме.