Произход

Глава 4

— Значи — казва Хариет, като гаси цигарата си върху масата за прегледи и я хвърля в кошчето, — това е всичко? Ето те теб, безсмъртната, перфектна Пиа. Изглежда ми като края на пътя. Или някъде наблизо има някое безсмъртно, перфектно гадже? — Тя се оглежда, сякаш очаква някой да се крие зад пълния с проби от слюнка хладилник.

— Какво имаш предвид?

— Доколкото разбирам, целта на съществуването на това място е да се създаде нова раса от свръх хора…

— Свръх какво?

— Безсмъртни. Но виждам само едно мършаво момиче със самочувствие, по-голямо от размера на сутиена му.

— Не съм мършава — казвам, изправям рамене и я поглеждам свирепо.

— Да, да. — Тя махва с ръка пренебрежително. — Забравих, ти си перфектна. Както и да е, ето го моят въпрос: къде е господин Перфектен?

Кимам с разбиране и поемам дълбоко въздух.

— Ами щом завърша обучението си и стана част от екипа Имортис, ще го създадем. — След като изричам на глас мечтата си, сърцето ми почва да бие в очакване. Усмихвам се гордо.

По някаква причина тя избухва в смях. Обляга се на масата, хваща главата си с ръце и се смее с пръхтене. Когато вдига пак поглед към мен, явно забелязва изражението ми, защото спира.

— Извинявай, Пиа. Аз просто… — Едва не започва отново, но се овладява. — Като чух какво каза… Обзалагам се, че си първото дете в историята, което може откровено да изрече нещо такова…

— В това, което казах, няма нищо лошо.

— Не, не.

Усещам, че тя продължава да полага усилия да не се смее и се ядосвам още повече.

— Бих искала да престанеш.

— С кое?

— Да ми се подиграваш. Държиш се така, сякаш всяко нещо, което кажа… е глупаво.

Тя се намръщва и идва при мен. Сепвам се, когато ме хваща за ръка.

— О, Пиа. Не мисля, че си глупава. Но трябва да разбереш. Тук съм само от един ден. Дойдох с впечатлението, че ще извършвам рутинни изследвания и ще водя обикновена документация. Но вместо това намирам теб. Изумително красива млада жена, която ми казва, че е безсмъртна. И освен това може да го докаже. Събра ми се много.

По лицето й разбирам, че казва истината, но продължавам да съм ядосана.

— Все едно, не е твоя работа. Както и ти каза, тук си за рутинни изследвания. Не за да изследваш мен.

— Така ли? — Тя накланя глава. — Веднъж изследвах една бяла тигрица в зоологическата градина в Сан Франциско. Тя беше арогантна като теб. Красиво създание, което осъзнава своята уникалност и я носи като медал върху снежното си палто. Никога не бях срещала толкова надменно животно преди Саша.

Мисля си, че може би отново се шегува с мен, но не съм сигурна, затова питам:

— Какво е Сан Франциско?

— Какво каза? — пита друг глас.

И двете с изненада виждаме застаналия на входа чичо Паоло. Веднага разбирам, че Хариет Фийлдс ще си има неприятности. Усмихвам се широко на чичо Паоло:

— Здрасти! Доктор Фийлдс тъкмо ми разказваше за Сан Франциско!

Тя завърта глава и ме дарява с поглед, който може да изгори и подгизнали памукови дървета.

— Разбира се, че не правех това, млада госпожице! — И отново се обръща към чичо Паоло. — Не й разказвах!

— Доктор Фийлдс — казва той студено, като все още ме наблюдава, — може ли да поговорим в кабинета ми?

Тя изпъшква и вдига ръце.

— Е, хайде де! Нова съм тук! Дайте ми малко въздух!

— Доктор Фийлдс, ако обичате. — Чичо Паоло не е никак доволен. Ама никак. Решавам да се измъкна и си затварям устата. Доктор Непохватка ме поглежда раздразнено и напуска стаята. Чичо Паоло остава за момент с мен. Изражението му ми напомня на Алай, когато лови мишки в менажерията.

— Пиа, ще е най-добре, ако не приказваш с доктор Фийлдс няколко дни.

— Тя неприятности ли си има? — питам.

Погледът му става още по-студен.

— Моля те, отиди си в стаята.

Е, сега вече съм просто бясна.

— Не!

— Пиа. В стаята си. Моля. — Това „моля“ звучи повече като предупреждение, отколкото като молба.

Не мога да устоя на този поглед дълго и бързо омеквам.

— Добре — тръгвам гордо през помещението. Ако имах опашка като Алай или като онази бяла тигрица на доктор Непохватка, щях да я размахам.

В стаята си сядам на леглото с изправен гръб и кръстосани крака, прегръщам възглавницата и се взирам навън. Зад металните решетки и електрическата ограда джунглата е безмълвна, сякаш очаква нещо. Или някого. За един налудничав момент си представям, че очаква мен.

Била съм извън оградата само веднъж. Бях на седем и беше ден за доставка. Портата се отвори, камионите влязоха, а аз се изстрелях навън. Тринайсет крачки. Толкова успях да направя, преди чичо Тимоти да ме сграбчи като торба с банани и да ме хвърли обратно зад оградата. Поне петима души ми се караха, а всички поучителни лекции съдържаха страховити истории за хора, изгубили се в джунглата и погълнати от анаконди. Не ми отне много време, за да осъзная, че момиче, което не може да кърви, все пак може да бъде погълнато цяло. Излишно е да казвам, че не повторих.

Но докато се взирам през прозореца в тъмносиньо-зелените сенки на дъждовната гора, си мисля за онзи ден и онези тринайсет крачки. Разстоянието от стъклената стена на спалнята ми до оградата също е около тринайсет крачки.

— Пиа, време е за вечеря! — вика майка ми от всекидневната.

Разтърсвам се, за да се върна в настоящето и тръгвам с нея към трапезарията. Все още е малко рано, затова помещението е почти празно. Благодарение на доставката имаме пържоли и скариди. И двете са рядка гощавка и аз обикновено първа се хвърлям към такива ястия. Но сега не мога да спра да мисля за онзи ден, в който почти стигнах до джунглата. Мисля си за вълнението и еуфорията, които ме обзеха през тези тринайсет крачки свобода, и споменът, сякаш от вчерашния ден, ме оставя с чувството за натрапчива празнота, която храната не може да запълни.

Един от учените седи на масата в ъгъла и с майка ми отиваме при него. Наричам го чичо Уил, но бих могла да го наричам и татко — защото това е баща ми. Не го виждам често. Живее в общежитията с останалите и прекарва почти цялото си време скрит в лабораторията си. Там изучава насекомите, които чичо Антонио събира в джунглата. Чичо Уил е луд по буболечките.

И двамата с майка ми са родени в Литъл Кейм, както и техните родители и родителите на родителите им. Всяко поколение от семейството ми е по-силно от предишното в резултат на усвояването на елизиума в генетичния му код. Родителите ми имат необичайно висок коефициент на интелигентност и притежават почти перфектна имунна система, но клетките им вече са започнали да стареят — докато с моите това никога няма да се случи. Според изчисленията на чичо Паоло, основани върху наблюденията на различните безсмъртни животни в Литъл Кейм, щом навърша двайсет години, клетките ми ще продължат да се регенерират, вместо да започнат да стареят както тези на обикновените хора. Ще остана млада завинаги.

За разлика от чичо Паоло, чичо Тимоти, чичо Джейкъб и останалите, които са дошли в Литъл Кейм от външния свят, моите родители — както и чичо Антонио, — са родени в комплекса и са прекарали тук целия си живот. Те са получили образованието си от учените, както ме обучават сега и мен, и имат свои роли в Литъл Кейм, които някога са били изпълнявани от учени, доведени от външния свят.

Чичо Паоло веднъж ми разказа, че учените се надяват да открият начин да създават безсмъртни, без да се налага да прибягват до органично възпроизвеждане. Преди четирийсет години започнали да използват ин витро оплождане. Което, както изглежда, направило целия процес по-плавен. Но докато не открият начин да отглеждат ембриони извънутробно, в Литъл Кейм ще продължава да има майки.

Радвам се, че поне засега не са намерили начин да възпроизвеждат бременност. Харесва ми да знам, че съм родена от истински, дишащи човешки същества, а не в някоя епруветка в лабораторията. Макар и никога да не съм познавала бабите и дядовците си, имената им са в родословието, което показах на доктор Непохватка. Моят произход. Моето родословно дърво.

Ако проследите линиите в него, като започнете от родителите ми и продължите нагоре, ще стигнете до Алекс и Мариан.

Двамата, които са умрели много млади.

Докато си режа скаридата, си мисля за Алекс и Мариан. Те са единствените от своето поколение — към което спадат моите дядо и баба и родителите на чичо Антонио, — които решили да не използват ин витро оплождане. За разлика от останалите си връстници, те се избрали един друг за спътници за цял живот и поискали да се възпроизвеждат по естествен начин. Чух леля Ненин да си говори с леля Бриджид за това как двамата се обичали. Оглеждам родителите си и се чудя защо никога не са били влюбени. Те почти не си говорят и рядко сядат на една и съща маса. Отношенията им в най-добрия случай могат да бъдат описани като толерантни.

Алекс и Мариан напуснали заедно Литъл Кейм преди трийсет години и никога не се върнали. Не знам къде са се опитали да отидат, нито защо… но знам, че не са успели да го направят.

Казват, че учените обсъждали дали да не започнат линията на техния род отначало, което означавало, че ще трябва да доведат шестнайсет нови двойки и да започнат да ги инжектират с Имортис. Но понеже по онова време никой не бил напълно сигурен, че проектът ще бъде успешен, решили да изчакат до моето раждане. И все още чакат, за да видят каква ще стана.

За да видят дали ще издържа тестовете на Уикам.

— Доктор Фийлдс си навлече неприятности днес, като ми разказа за Сан Франциско.

Родителите ми спират да се хранят, вдигат очи към мен, а после оглеждат помещението. Все още сме сами. Майка ми изглежда умерено ядосана, но чичо Уил се усмихва.

— Това е град — казва той. — Доктор Маршал ми разказа за него веднъж. Каза, че се намира в Съединените щати в Америка.

— Съединените американски щати — поправя го майка ми и се изненадвам, че тя знае това. От всички нас най-малко тя се интересува какво има отвъд оградата. Като най-добрия математик на Литъл Кейм, тя е напълно погълната от работата си и често казва, че числата са еднакви, независимо къде се намираш — в джунглата или на луната.

— Досетих се, че е град — отвръщам на чичо Уил. — Там сигурно има повече хора, отколкото в Литъл Кейм.

Представям си друг Литъл Кейм със същите сгради, но с разменени места.

— Не е трябвало да ти казва нищо — мърмори майка ми. — Не ми харесва вида на тази Фийлдс. Толкова е несдържана и непредсказуема.

— Тя не е математическа задача. Не можеш да извадиш от нея частите, които не ти харесват. — Още докато го изричам, се чудя защо защитавам доктор Непохватка. И аз не харесвам вида й.

Чичо Уил се засмива на това. Сега майка ми се намръщва и размахва ножа си към него.

— А ти също не трябва да казваш нищо. На Паоло това няма да му хареса. — Тя пак се оглежда. Готвачът се приближава с поднос с топли хлебчета, но все още е прекалено далеч от нас, за да чуе разговора ни.

— Защо да не трябва да казва нищо? — предизвиквам я аз. — Може пък аз да искам да знам нещо за Сан Франциско.

— Няма нужда да се занимаваш с нищо друго, освен с уроците си — казва майка ми твърдо. — Когато дойде време, трябва да си готова да поемеш работата на доктор Алвес.

— Чичо Паоло не е чак толкова стар. Ще бъде тук още дълги години.

Подготвят ме някой ден да заема мястото на чичо Паоло като директор, за да не се налага никога чичо Тимоти да води друг главен учен за Литъл Кейм. Аз ще отговарям за всичко. Завинаги. Ще следвам съдбата, за която си мечтая от години — да създавам други като мен. Мой собствен вид. Безсмъртни перфектни хора, които на свой ред ще помогнат за създаването на още повече като нас. След време вече няма да бъдем изолирана група, скрита в джунглата, а раса. При мисълта за този ден почти се просълзявам, толкова много го искам.

Всичко е част от плана, който доктор Фолк е съставил преди век. Или повечето е част от този план. Инцидентът не е бил в плана, но въпреки това се е случил.

Ако не беше инцидентът, Алекс и Мариан щяха да си имат момиченце. Когато избягали от Литъл Кейм, Мариан била бременна. Момиченцето трябвало да има деца с чичо Антонио и техният син щеше да бъде моят „господин Перфектен“, както го нарече доктор Непохватка. И заедно щяхме да сложим началото на нова раса. Дотук с великия план на доктор Фолк.

Алекс и Мариан умрели, а моят безсмъртен другар загинал заедно с тях. И сега ще трябва да изчакам чичо Паоло да го създаде отначало. А той няма да го стори, докато не реши, че съм готова да му помогна. Което означава, че ще трябва да премина през още тестове на Уикам. При тази мисъл губя напълно апетит и си спомням неравния пулс на врабчето в ръката ми.

— Бих искал да видя Сан Франциско — казва баща ми замечтано, като побутва скаридата в чинията си.

— Това е глупаво — заявява майка ми. — Никога няма да видиш Сан Франциско. Мястото ти е тук, в Литъл Кейм.

Взирам се ту в единия, ту в другия си родител и изведнъж се чудя дали някога са поглеждали навън през прозорците си, както правя аз. Чудя се дали са мразели оградата като мен и дали джунглата е зовяла и тях. Те са били навън, разбира се. Баща ми понякога излиза с чичо Антонио, за да събира образци, а майка ми е стигала до Литъл Мисисипи. Един ден чичо Паоло ще пусне и мен, но чакането е толкова мъчително.

— Чичо Уил — питам аз и си взимам банан, — виждал ли си някога карта на света?

Питам него, защото знам какво ще ми отговори майка ми: „Разбира се, че не е виждал, Пиа, това е глупаво“. Но виждам, че дори и той се притеснява от този обрат на разговора.

— Не, Пиа, не. — Той не добавя нищо повече, избърсва си устата, захвърля салфетката на масата и се изправя. — Имам да направя няколко теста в лабораторията.

Гледам как си отива и изпитвам желание и аз да имам лаборатория, в която да избягам. А разполагам само със стъклена стая. В такива моменти почти ми се приисква да не ги бях спирала да измажат стените, колкото и да обичам гледката.

Стъклената стая е идеална да гледаш навън, но не е много добро скривалище.