Произход

Глава 29

— Ти дойде.

— Да.

Ейо поглежда зад мен.

— Папи.

— Здравей, Ейо — казва тихо чичо Антонио. Откакто се срещнахме в електрическата станция, той изрече само няколко думи. Изглежда изцеден, сякаш връщането в миналото е изсмукало цялата му енергия и воля.

— Какво има да ми казва Капукири? — питам неспокойно.

— Тук е и те чака — отвръща Ейо. — Той каза, че ще дойдеш. — Очите му оглеждат врата ми. — Носиш огърлицата.

Пръстите му докосват каменната птичка и аз кимвам.

Ейо ни води към центъра на селото, което е осветено от шест приглушени огньове. Ейми изфучава отнякъде, хвърля се напред и увива около мен ръце и крака като лиани.

— Пиа! Ти си тук! Ти си тук! Ейо каза, че няма да се върнеш, но аз не му повярвах!

Прегръщам я, а Ейо пита:

— А защо се върна?

— За да видя Ейми, разбира се.

На нея това й харесва. Тя се разсмива и се изплезва на Ейо.

— Къде е Капукири, Ейми?

— Ето там, Пиа! Хайде, хайде! — Тя ме дърпа покрай колибите, докато стигаме до последната, най-голямата, където живее Капукири. Той седи с кръстосани крака в средата пред чаша маниока. При него са Бурако и Ачири, а останалите Ай’оа се събират пред колибата. Усмихвам се на Лури и тя също ми се усмихва.

Ейо ми дава знак да вляза и тръгва след мен. Сядаме срещу шамана, а чичо Антонио застава зад нас. Вземам малко маниока от учтивост и чакам. Капукири действа със свое темпо и няма никакъв смисъл да се опитвам да го забързам.

Ейо се протяга и хваща ръката ми. Поглеждам я и бавно сплитам пръсти с неговите. Кожата му е топла и малко влажна и както винаги докосването му е придружено с тръпка, която преминава по ръката ми и достига сърцето ми.

— Съжалявам — прошепвам.

Той стисва ръката ми.

— Знам. И аз.

Вглеждам се в сериозните му сини очи и усещам как сърцето ми се свива. Мислех си, че мога просто да го забравя, че ако се постарая достатъчно, чувствата ми към него ще изчезнат. Но да се опитвам да прогоня Ейо от сърцето си е все едно да скрия някоя сянка, като угася лампата. Колкото повече се съпротивлявам, толкова повече се влюбвам в него.

За щастие Капукири не ни кара да чакаме дълго. Нямам представа какво ще последва, но все пак се изненадвам, когато започва да говори с дълбок, бавен и церемониален глас.

— Легендата за Калуакоа, Онези, които са били, но вече ги няма — започва тържествено на езика на Ай’оа. — Калуакоа били благородни хора като Ай’оа и техният знак бил ягуар, богомолка и луна. Те живеели заедно в гората и дори великата анаконда сама се предлагала да бъде готвена на огньовете им. Но отвъд планината живеели жестоките Матуро, Ядящите лица. Те вярвали, че колкото повече хора убиват, толкова по-могъщи стават. Затова вземали лицата на жертвите си, правели си от тях дрехи и повивали в тях бебетата си. Те убили много Калуакоа.

Капукири спира, за да вземе шепа маниока и да я сдъвче. Понеже има само няколко зъба, това отнема време. Взирам се в огъня и си представям далечното минало, когато в джунглата е нямало караиба и само предците на Ай’оа са бродели сред дърветата.

Капукири примлясва и подновява разказа си.

— Калуакоа се молели на боговете да им изпратят защитник. И боговете изпратили Миуа, дете-бог. Миуа видяла мъртвите безлики Калуакоа и жестокостта на Матуро и изплакала много сълзи за убитите. От сълзите поникнали иреса и цветовете събрали капките.

Поглеждам към Ейо.

— Произходът на иреса — прошепвам, спомняйки си какво ми каза той през нощта, в която за първи път ми показа реката. — Ти не знаеше ли? За произхода на иреса. — Бях го забравила.

Капукири прочиства гърлото си и разбирам, че е раздразнен от прекъсването.

— Съжалявам — прошепвам.

Той присвива очи към мен и продължава.

— Старейшините последвали наставленията на Миуа, изпили сълзите от иреса и умрели. Мъдрецът на селото отрязал дланите на мъртвите и капнал по една капка от кръвта им върху езиците на живите. Това станало Миу’мани, Церемонията на смъртта. След като пили кръвта на старейшините, хората започнали да плачат и да жалеят в долината и от сълзите им поникнали още иреса. Оттогава никой старейшина не умрял в съня си. Вместо това, отивал в долината на иреса и пиел от сълзите, а кръвта му била давана на хората. Кръвта течала от майка към дъщеря и от баща към син и във всяко поколение се раждал защитник. Защитниците били могъщи воини, бързи и безстрашни. Наричали ги Тапумири и не можели да умрат. Когато един ден Матуро отново дошли от планината, Тапумири защитили Калуакоа и отпратили Матуро без никакви лица, освен собствените им.

Прикована съм от огъня. Пламъците му приемат формата на хора. Златистожълтите Калуакоа се извисяват и затихват — раждат се и умират. Кратки, крехки животи, привидно незабележителни, но сега обезсмъртени от думите на Капукири.

— Тапумири били толкова могъщи, че телата им не остарявали. Но сърцата им остарявали и когато изживеели пълноценно живота си, Тапумири пиели от сълзите на Миуа и умирали. Казано е, че великата река на кръвта не е вечна, а трябва да бъде обновявана с кръв, точно както дъждът обновява великата река в джунглата. Ето защо боговете отредили, че мнозина трябва да умрат, за да се роди един защитник — защото няма раждане без смърт.

Но един Тапумири се родил син на вожда на Калуакоа и след смъртта на баща си сам станал вожд. Той бил Изотаза, Глупака, който пожелал да бъде единственият най-могъщ Тапумири на света. Затова забранил на старейшините да пият сълзите на иреса и изгорил долината. Старейшините плакали заради глупостта му, но Изотаза бил непоклатим и повече защитници не били родени.

Огънят се снишава, въглените греят като очи на ягуар. Не мога да откъсна поглед.

— Когато Матуро научили за глупостта на вожда, много повече от тях преминали планината — също и жени и деца — и всички носели ножове и отровни стрели. Изотаза не бил достатъчно силен да ги спре сам и всички Калуакоа били убити.

Изотаза видял какво сторили глупостта и гордостта му, отишъл в долината, където някога растели иреса и плакал за смъртта на Калуакоа. Плакал три дни и три нощи и когато вече не можел да плаче, се огледал и видял, че долината отново е изпълнена с иреса, пораснали от сълзите му. Изотаза пил и умрял.

Капукири отново спира. Отначало изглежда сякаш е изпаднал в транс. Втренчен е в огъня, очите му сияят от отражението на въглените. Продължава да е като камък — дори гърдите му са неподвижни. След една такава дълга пауза заговаря отново.

— Оттогава всички хора по света започнали да се страхуват от долината на иреса. Ай’оа не пият, защото ние сме силни хора. Можем сами да се отбраняваме от племена като Матуро и нямаме нужда от сълзите на Миуа.

Той поглежда нагоре, тъмните му очи, едновременно толкова млади и толкова древни, приковават моите и имам чувството, че вижда всеки момент от живота ми, че вижда всичко, което съм направила и чува всяка мисъл, която някога е минала през главата ми. Очите му задържат моите и горят.

— Но ние помним Калуакоа, Онези, които са били, но вече ги няма. И помним, че трябва да има баланс. Няма раждане без смърт. Няма живот без сълзи. Това, което е взето от света, трябва да бъде върнато. Този, който взема, но не връща, който нарушава равновесието на реката, на него всичко ще бъде взето. Никой не бива да живее вечно, а трябва да даде кръвта си на реката, когато времето настъпи, за да може утре друг да живее. И тъй нататък. — Той затваря очи и аз издишам за първи път от няколко минути, освободена от заклинанието му. — И тъй нататък — прошепва той.

— И тъй нататък — повтарят жителите на селото. — И така нататък.

— И тъй нататък — прошепва Ейо.

Настъпва тишина.

Имам най-странното усещане. Сякаш изобщо не съм аз. Вместо това съм безплътна мъгла, нося се във въздуха над селото и гледам скупчените Ай’оа, наредени в кръг около древния шаман и бледото момиче с широко отворени очи. Чудя се какво ли си мисли тя, за да е толкова неподвижна и бяла. Усещам, че й се е случило нещо ужасно и тя все още не го разбира. Отчаяно копнея да се понеса нагоре и надалеч в балдахина на дъждовната гора, да оставя тази мрачна сцена зад себе си и да си потърся по-весела компания. Но изведнъж нещо ме издърпва надолу към земята и пак съм бледото момиче, седнало на рогозка от листа — мъката й е толкова остра и дълбока, че се присвивам и се опитвам да си поема дъх, но нищо не навлиза в дробовете ми. Сякаш дори въздухът ме презира.

— Пиа? — проехтява глас в главата ми. Глас, дошъл от много далеч. Чичо Антонио. Искам да се скрия от него, но няма къде да отида. Оголена и беззащитна съм като клетка под микроскоп.

— Пиа, погледни ме. — Ейо повдига брадичката ми и ме поглежда в очите. — Добре ли си?

— Не — прошепвам. — Ейо, заведи ме някъде, където да не ме виждат.

Той изглежда объркан, но действа бързо. Ай’оа тихо ме пускат да си тръгна. Избягвам погледите им. Чичо Антонио се пресяга към мен, но аз поклащам глава отрицателно. Не мога да се изправя пред него точно сега. Просто трябва да се махна.

Вървим сред дърветата, стигаме до един капок и се свличаме на калната земя.

— Ейо, не мога да дишам!

Той ме дърпа към себе си и полагам глава на рамото му.

— Можеш, Пиа. В момента дишаш. Не усещаш ли?

— Не усещам нищо. Чувал ли си тази легенда и преди?

Той замълчава и после казва:

— Да.

— Означава ли това, което си мисля?

— Не знам. Това е просто легенда.

Вдигам глава и го поглеждам.

— Не искам да повярвам в нея. Не знам дали мога. Но чичо Антонио й вярва, нали? — Разбира се, че й вярва. Той казва, че го е виждал с очите си: Знам какво се случва в онези лаборатории.

— Ейо, трябва да се върна там.

— Какво? Защо? Папи ми каза, че ако чуеш историята, ще ми позволиш да те отведа.

Сядам, поемам дълбоко дъх и бавно издишвам.

— Трябва да разбера дали е истина, Ейо. Трябва да се върна и да го видя със собствените си очи. Както ти каза, може да е просто легенда. Но знам как ще разбера.

— Ще дойда с теб.

— Не, моля те, недей. Ако е истина… о, Ейо… ако е истина, тогава чичо Антонио е бил прав. За всичко. — Има зло в Литъл Кейм. — Стой тук. Моля те. Знам къде да те намеря.

Ейо се напряга, но накрая кимва.

— Ще се справиш ли?

— Не знам. — Изправям се и чакам, докато главата ми престане да се върти. — Наистина не знам.

Връщането към Литъл Кейм е кошмарно. Сякаш джунглата е направена от хартия, а аз съм кукла на конци, която се движи тромаво и неестествено през нея. Вървя бързо, защото не искам чичо Антонио да ме настигне. Надявам се, че ще остане по-дълго при Ай’оа.

Трябва да проверя историята на Калуакоа. Ако тази легенда, разказана край огньовете в джунглата от древния шаман, означава това, което си мисля, то най-ужасните страхове на чичо Антонио ще се сбъднат — истината ще ме унищожи. Вече усещам действието й, усещам как гризе като плъх всяка мисъл, която минава през главата ми.

Литъл Кейм е почти толкова тъмен, колкото и джунглата. Нося се през него като призрак, който се е завърнал, за да броди. Изглежда всички спят. Прозорците не светят, в сенките няма гласове. Сама съм, което е страшно. Предпочитам да съм заключена в някоя килия в Лаборатории Б, отколкото да съм заключена в главата си единствено със своя собствен глас за компания.

Обмислям дали да не се насоча право към спалнята си, да затворя вратата и да се пъхна в леглото. Да се скрия под завивките и никога повече да не се показвам. Просто да се заключа в стая, в която никой — чичовци, лели, Ейо, истината — да не може да ме открие. Но не постъпвам така. Заобикалям стъклената къща и отивам при хининовото дърво, където чичо Антонио ме намери да плача и където разбрах, че той е бащата на Ейо.

Тъмна нощ е, но моите елизиеви очи различават листата на дървото и стръковете трева, върху които коленича. Бавно прокарвам ръце по тревата, като опипвам внимателно с пръсти в случай че не успея да го видя с очите си. Ако изобщо е тук. Надявам се с всяка клетка на тялото си, че не е.

След като пили кръвта на старейшините, хората започнали да плачат и да жалеят в долината и от сълзите им поникнали още иреса.

Тревата е покрита с роса, която бързо навлажнява ръцете и дрехите ми. Всяко стръкче е меко, докато пръстите ми не докоснат върха му, който е остър като игла.

Плакал три дни и три нощи и когато вече не можел да плаче, се огледал и видял, че долината отново е изпълнена с иреса, пораснали от сълзите му.

Очите, а не ръцете ми го откриват точно преди да се откажа и да изпитам облекчение. Но няма да има облекчение за мен, не и тази нощ, защото ето го тук, точно на мястото, където падаха сълзите ми. В мрака изглежда сиво и неясно, но не може да бъде сбъркано. Колкото по-дълго се взирам, толкова повече цветове се появяват. Лилави венчелистчета със златни краища, структура, подобна на орхидея и спираща дъха красота. Не очаквах цвете. Очаквах младо стръкче, може би дори с пъпка, но не и напълно развит цвят.

Два дни. Пораснало е само за два дни.

Какво научно обяснение би могъл да даде чичо Паоло на това?

Спорите, от които елизиумът расте, се съдържат в сълзите на безсмъртните, в ДНК на хора, които имат елизиум в генетичния си код. В това има някаква логика, но налудничава и нечувана в науката. През цялото това време учените никога не са го проумели — а „невежите“ Ай’оа винаги са го знаели.

Връщам се в стаята си, лягам на леглото и държа цветето в ръцете си, като внимавам да не го наведа и да не излея нектара. Такава красота. Такъв ужас. И двете се съдържат в едно-единствено цвете.

Чувам леко почукване на вратата си, последвано от гласа на чичо Антонио.

— Може ли да вляза?

— Моля те — отговарям достатъчно силно, за да ме чуе, — върви си. Имам нужда от малко време.

— Пиа… — Усещам безсилието в гласа му. — Добре. Хубаво. Ще ти дам време. Но трябва да знаеш, че не ни е останало много.

— Знам.

След като си тръгва, отново разглеждам цветето и усещам кадифения му допир.

Катализаторът изобщо не е цвете. А човек или много хора. В легендата е описано всичко — един човек пие смъртоносния нектар на елизиума и умира, другите пият от кръвта му.

Кръвта течала от майка към дъщеря и от баща към син и във всяко поколение се раждал защитник.

Пет поколения. Отнема пет поколения на смърт, за да бъде произведен един „защитник“, един Тапумири. Ако цяло едно цяло село е под генетичното въздействие на елизиума, има логика по едно дете на всяко поколение да бъде безсмъртно.

Ягуар, богомолка, луна. Капукири видя знака в очите ми, във въртящите се цветове, забележими само на светлината на огън.

Сълзите на Миуа, които държа в ръката си, в това толкова прекрасно и смъртоносно цвете, изискват живота на много хора, за да дадат несвършващ живот на един-единствен човек.

Смес от елизиум и кръвта на пожертван човек.

Това е катализаторът. Това е Имортис. Това е тайната, която толкова жадувах да узная. Съдбата, на която бях готова да се отдам.

Това е моето наследство. Светът около мен се свива и разширява — чудовище, което досега е спяло, а сега се пробужда и е изгладняло. Изпускам цветето си на пода, без да ме е грижа дали нектарът ще се разлее и се свивам на топка върху завивките.

Тестовете на Уикам. Чичо Паоло винаги казваше, че един ден ще разбера нуждата от тях. Е, този ден дойде. Трябваше да убия Снизи, за да се уверят, че бих убила и човек. Всеки, който идва тук, трябва да докаже същото нещо. Не сме колония от учени. Ние сме колония от убийци.

Колко души са умрели, за да живея аз?

И кои са умрели, за да живея аз?

Трябва да е имало десетки обекти — не, не обекти. Жертви. Имортис трябва да е свеж за всяка инжекция. А е трябвало да направят толкова много инжекции…

Тридесет и двама първоначални прародители. Три инжекции за всеки преди създаването на потомство. Тридесет и двама раждат шестнайсет, шестнайсет раждат осем (минус двама, които са избягали и са се удавили, оставайки следващото поколение нечетен брой), раждат се двама и тези двама раждат мен. Три инжекции на всеки във всяко поколение…

Спри! — Сядам в леглото и се насилвам да изтрия числата от съзнанието си, защото нямам сили да продължа. Задъхвам се и съм покрита с пот.

Инжекцията е планирана за вдругиден. От мен се очаква да бъда част от всичко като новоназначения член на екипа Имортис. Ако историята на Капукири е изобщо вярна, някой трябва да бъде пожертван. Някой, който да предложи живота си на олтара на безсмъртието.

Трябва да помисля. Имам нужда да изчистя паниката, мъглата и ужаса, които парализират мислите ми. Изтичвам до банята, изливам нектара от цветето в мивката и пускам водата да тече, докато всяка капка от сияещата течност не изчезне. Повръща ми се, хващам се за мивката и започвам да се давя, но не изкарвам нищо.

Ужасена — никога в живота си не съм повръщала — се разхождам в кръг из стаята си, правя клякания и лицеви опори, тичам на място. Кръвта ми се раздвижва и отмива истерията. Насилвам се да преглътна останалото. Трябва да се овладея, за да не объркам още повече нещата.

Нужен ми е план. Нужен ми е и съюзник.

Накрая сядам на пода до прозореца и се обръщам с лице към джунглата, като правя всичко възможно да не допускам тъмнината. Тя се прокрадва в съзнанието ми и заплашва да ме погълне изцяло, ако не внимавам дори за секунда.

Докато чакам утрото, бавно накъсвам елизиума на малки парченца.