Произход

Глава 34

Първото, което забелязвам, когато изскачаме с трясък от Лаборатории А, е, че най-после е спряло да вали. Светът е толкова жив и контрастен, сякаш е пренарисуван в три пъти по-ярки тонове. Чувствам се уязвима и незащитена въпреки чичо Антонио и неговите автомати. Хората вече се събират. В Литъл Кейм новините се разнасят бързо.

Както очевидно и звукът на изстрелите.

— Назад! — изревава чичо Антонио и размахва автомата като меч. Ейо държи своя насочен към главата на Паоло. Изненадана съм как ръцете му не трепват въпреки отвращението му от това оръжие. Но имам чувството, че лъкът и стрелите не биха имали същия ефект върху затварящата се около нас тълпа.

Това е един от най-странните моменти в живота ми. Обградена съм от познати лица, но очите им са на чужди хора. Това са хората, които ме отгледаха, обучиха, храниха се заедно с мен и празнуваха рождените ми дни. Джонас, Жак и Сергей. Дори леля Бриджид и леля Ненин. Всички те ни гледат с ледени очи; някои са изгарящо студени, други са огнени, трети — изпълнени с объркване.

Кои сте вие, хора? Какво сте направили с моя Литъл Кейм?

Ако леля Хариет е сред тях, успява да се скрие от погледа ми. Което сигурно е добре, защото ако се появи, може да помоля чичо Антонио да я застреля.

И къде са родителите ми?

Внезапно чуваме тежки крачки и Тимоти и десетина от мъжете му си пробиват път през тълпата. Всички държат пушки — някои още по-големи от тези на чичо Антонио.

— Стой близо до мен, Ейо — прошепва той. — Не си устойчив на куршуми като Пиа.

Заставаме плътно един до друг — Паоло е пред нас, все така неподвижен.

— Махнете се от пътя ни — заповядва чичо Антонио.

— Антонио, приятелю — казва внимателно Тимоти. — Вярвам, че всичко това е някакво недоразумение. Спри всичко това. Защо се тревожиш за едно диво момче? Чуй какво ще ти кажа. Оставете оръжията и ще го пуснем да се върне в джунглата си. И после ще оправим всичко.

— Махнете. Се. От. Пътя. Ми! — Чичо Антонио насочва автомата към него.

Тимоти вдига ръце.

— Кротко, приятелю. Помниш ли колко услуги съм ти правил? Списанията, картите, радиоприемниците… От дълго време въртим бизнес, нали? Днес е същото. Остави оръжието, ще направим сделка.

— Ето ти една сделка — обаждам се за изненада и на двамата. Пристъпвам пред малката си група, защото все пак наистина съм устойчива на куршуми. — Какво ще кажеш вие да се махнете и ние да не ви убием?

— Какво правиш, Пиа, дете? — поклаща глава Тимоти. — Присъединяваш се към този луд човек? Никой ли не ти е казвал досега? Той не е с всичкия си от години.

— Ако той е луд, значи и аз съм луда. Пуснете ни да минем.

— Прави каквото ти казва Пиа, Тимоти. — Чичо Антонио стреля в земята пред ботушите на Тимоти и той отскача назад с изненадан вик. — Моля те — добавя чичо Антонио.

Те се раздвижват и в този момент Ейо без да иска натиска спусъка. Куршуми обсипват земята между нас и тълпата. Не знам кой е по-шокиран — чичо Тимоти или Ейо.

В тълпата избухва паника. Всички започват да крещят и да стрелят и съм пометена от паническия бяг на учените, които се опитват да се спасят от стрелбата. Чичо Антонио и Ейо бягат в обратна посока и по пътя изпускат чичо Паоло. Изглежда никой не забелязва, че съм повалена и лежа под един голям храст до вратата на Лаборатории А. Изпълзявам зад него и наблюдавам как всички невъоръжени хора напускат сцената, а чичо Антонио и Ейо се оттеглят зад електрическата станция. Чичо Тимоти нарежда на хората си да продължат да стрелят по тях и крещи:

— А къде отиде Пиа?

Някой посочва нанякъде и Тимоти и хората му бързо тръгват. Изправям се и се насочвам към чичо Антонио и Ейо, но после виждам, че Паоло идва към мен и в последната минута влизам в Лаборатории А и бягам по коридора. Вмъквам се в първата лаборатория, когато Паоло влиза в сградата. Уплашена, че ще ме види, затварям вратата, свивам се до стената и затаявам дъх.

Помещението е тъмно, но си спомням, че е лабораторията на чичо Уил. Чувам в мрака дращене, което сигурно идва от Бабо̀. Стъпките на Паоло отминават моето скривалище и продължават нататък, а аз си отдъхвам. Но после вратата се отваря и се подава глава… която ме вижда.

Леля Хариет.

Взираме се една в друга за един дълъг момент, първо изненадано, а после предпазливо. Под очите й има тъмни сенки. Изглежда е плакала, след като си тръгна от лабораторията.

— Пиа — казва тя предпазливо.

— Хариет. Ще ме издадеш? Отново?

Тя въздъхва и заключва вратата.

Заключва вратата. Идеално, Пиа. Не мога да повярвам, че ти самата изобщо не се сети за това!

— Защо го направи? — питам я. Нямам време за това, но изглежда сега моментът е подходящ. Може би ще ми каже истината.

Тя започва бавно, несигурно.

— Веднъж ме попита, Пиа, какъв тест е трябвало да издържа, за да получа тази работа.

Кимвам и чакам.

Тя си поема дълбоко дъх, преди да продължи.

— Беше кобила. Черна арабска кобила, най-великолепното създание, което съм виждала. Не знам откъде я бяха взели, нито откъде знаеха, че от всички създания на земята тези са ми любимите. Виктория Щраус ме заведе при нея, даде ми пистолет и ми каза, че щом натисна спусъка, получавам работата. — Тя оглежда ръцете си. — При други обстоятелства не бих го направила. Но… — Тя въздъхва и вади нещо от джоба си — снимката, над която я видях да плаче снощи.

— Излъгах те, Пиа. Иви не е бивш колега. Тя е малката ми сестра.

Момичето на снимката не е много по-голямо от мен. Седи на инвалидна количка и се усмихва, а Хариет стои до нея и я е обгърнала с ръце.

— Сестра ти — прошепвам.

Сестра й. Мъртва е — каза Щраус на Паоло. — Фийлдс не знае.

Дъхът ми секва. Не смея да погледна към леля Хариет.

— Иви има церебрална парализа — прошепва тя. — Щраус ме намери след диагнозата. Каза, че Корпуса разработва обещаващо ново лекарство, което може да помогне на Иви, ако й го дадат… при условие, че дойда тук за трийсет години. Болестта беше много напреднала и Иви се мъчеше ужасно, Пиа. Бях готова да опитам и да направя всичко! Дори… дори да издържа онзи ужасяващ тест. Но и при това положение не минава и ден, през който да не ми се иска да имаше друг начин, да имах избор… Толкова много ми напомняш на нея. Преди да се влоши, беше любопитна като теб. Затова исках да ти помогна. Беше почти като… почти като да видя каква би била Иви, ако не беше болестта й.

Сякаш са напъхали памук в гърлото ми. Не мога да й кажа, че сестра й е мъртва. Може би щях, ако не беше надеждата в очите й… тя е като нож в сърцето ми и просто не мога да обърна острието му към леля Хариет.

За първи път разбирам защо чичо Антонио се опита да скрие от мен истината за Имортис. Истината може да прониже и унищожи дори и най-неразрушимите от нас.

Внезапно чуваме стъпки по коридора, притискаме се към стената и затаяваме дъх. Който и да е, отминава бързо лабораторията и не отваря вратата — този път.

— Продължавай — казвам на леля Хариет. Знам, че нямаме много време, но трябва да чуя цялата история. Иначе може би никога няма да успея да й простя.

— Когато ти казаха, че си преминала своя финален тест — продължава леля Хариет, — видях себе си, изправена пред същото решение, жертваща душата си по същия начин и си помислих, че само ако можех да те спра, да те спася по някакъв начин от това да направиш същата грешка, бих изкупила греха си. И за момент си помислих, че съм успяла. Но после Паоло сглоби пъзела. Досети се, че аз съм била тази, която ти е помагала да се измъкваш навън и заяви… заплаши, че ще каже на Щраус. И тогава Иви нямаше да бъде лекувана и… все още имах този коз, Пиа и знаех, че с него мога да им докажа, че продължавам да съм отборен играч. Че продължавам да съм аморалният им учен. И го направих. Дадох им каквото искаха. Върнах си доверието им и спечелих живота на сестра си. И унищожих малкото човечност, която бях успяла да си възвърна късче по късче. А ти, мила Пиа, ти попадна под кръстосания огън. Съжалявам. Наистина, ужасно съжалявам. Но ако имах шанса да се върна назад…

Съсипана, гледам как започва да плаче.

— Щеше да постъпиш по същия начин. Знам. Сега разбирам, лельо Хариет. — Връщам й снимката с надеждата Щраус да бъде изядена от анаконда. — Чичо Антонио и Ейо са притиснати от хората на Тимоти. Трябва да стигна до тях и да излезем от Литъл Кейм. Ще ми помогнеш ли?

Тя се вторачва в мен, подсмърчайки, а червената й коса й придава вид сякаш главата й е експлодирала. Кимва.

— Ще видя дали хоризонтът е чист и ще ти дам сигнал.

Не ме поглежда в очите, а мига и ги бърше. После излиза.

След по-малко от секунда вратата се отваря и тя влиза обратно с насочена към главата пушка.

Тимоти. С подкрепление от десетина въоръжени мъже. Сред тях са Джейкъб, Сергей и дори баща ми. Чичо Уил държи пушката си така, сякаш е змия, която се кани да го ухапе и ме гледа с големи уплашени очи.

— Достатъчно, Пиа — казва Тимоти и включва осветлението. — Хайде ела с нас. Нека разрешим този спор.

Поглеждам към него, поглеждам и към другите, към намръщения Джейкъб и гневния Сергей, и си мисля само за едно нещо.

Мравки.

Терариумът е точно зад гърба ми, а до мен има стол. Плъзвам поглед от стола през терариума до чичо Уил. Той явно разбира какво си мисля, защото става много, много блед.

— Пиа, не!

Но аз вдигам стола, завъртам го и чупя стъклото. Мравките се изливат като черна вода. Поглеждам право към Тимоти и се усмихвам.

Чичо Уил изтичва при алармата и я задейства, но не успява да стигне до спрейовете срещу насекоми. Мравките пълзят навсякъде. Чудя се дали останалите знаят какво съм освободила.

Знаят. Възрастните мъже закрещяват като обградени маймуни, захвърлят в бързината пушките си и напускат помещението. Тимоти се опитва да поддържа ред, но е понесен от вълната. Уплашената леля Хариет също не чака. Следвам я по петите.

В Литъл Кейм настава масова истерия. Има хора, които надават писъци, без да е възможно вече да знаят какво се е случило. Може би ги плашат оглушителните сирени. Поглеждам назад само веднъж и виждам някой — невъзможно е да определя кой — да изчезва под приливната вълна от мравки.

Впускам се към чичо Антонио и Ейо. Мъжете, които стреляха по тях, са напуснали поста си и бягат панически заедно с всички останали.

— Мравките на чичо Уил — казвам и чичо Антонио пребледнява.

— Мравки? Всички са толкова изплашени от някакви мравки? — пита Ейо.

— Това не са обикновени мравки… Няма време! Да вървим! — Грабвам ръката на Ейо и го дърпам. Вълната от месоядни насекоми е стигнала до центъра на Литъл Кейм и виждам как Харуто сваля покритата си с мравки риза. Всички са прекалено заети да се спасяват от малките чудовища и ни оставят да бягаме необезпокоявани към портата.

Точно преди да стигнем джиповете, ни пресрещат Тимоти, Паоло и Сергей, и тримата — въоръжени. Замръзваме.

И те замръзват. Никой не отклонява оръжието си.

— Спри тази лудост, Антонио — казва Паоло с най-спокойния си и убедителен глас. — Няма нужда да става така. Ще пусна момчето да си иде, кълна се. Не знаех, че ти е син. Трябваше да ни кажеш. Можехме да го подслоним тук. И може би все още можем. — Той бавно се навежда, оставя пушката си на земята и вдига ръце. — Виждаш ли? Не искам насилие.

Не мога да се сдържа. Избухвам в недоверчив смях.

— Не искаш насилие? Не искаш насилие? И колко души си убил?

— Пиа! — Той ме поглежда с укор. — Може би трябва да погледнеш зад себе си.

С Ейо се обръщаме. Чичо Антонио също понечва да го направи, но го спира опряната до врата му игла. Той замръзва, същото прави и сърцето ми.

— Майко — прошепвам, — недей.

Лицето й представлява ледена маска, а пръстите й, деликатно държащи спринцовката с елизиум, не трепват.

— Не мърдай, Антонио. Не ме принуждавай да го направя.

— Рано или късно някой ще бъде инжектиран днес — казва Паоло. — Тимоти?

Тимоти идва и взема пушките на чичо Антонио и Ейо, като никой от тях не възразява.

— Силвия — прошепва чичо Антонио, — отраснахме заедно. Помниш ли? Ти, аз и Уил. Промъквахме се в лабораториите, смесвахме разни химикали и правехме експлозии. Крадяхме всички ножове от кухнята и ги криехме в шкафа на бавачката. Веднъж пуснахме всички животни от менажерията. Помниш ли този ден? Как старият Сато тичаше наоколо и се опитваше да хване онзи тапир…

— Млъкни, Тони — казва тя и се обръща към мен. — Трябваше да бъда аз — прошепва. — Делеше ме само едно поколение… Само като си помисля колко малко. И ето ме мен, затворена в това смъртно, умиращо тяло, и теб, неблагодарно, глезено момиченце, което дори не знае какво има. Трябваше да бъда аз. Аз нямаше да го разочаровам.

Може да има предвид единствено Паоло. Зяпвам я, зашеметена от отровата, която никога не съм подозирала, че таи в себе си.

— Ти си ми майка…

— Никога не съм искала да ти бъда — е нейният отговор и думите й сякаш разцепват земята между нас и създават пропаст, която никой мост не би могъл да преодолее.

— Е, изглежда всички стигнахме до съгласие. — Паоло прави знак на Тимоти и Сергей и те свалят оръжията си. — Ето. Така е по-добре. Все пак сме цивилизовани хора.

През рамото му, през стъблата на дърветата, засадени в центъра на алеята, виждам, че вратата се отваря. Не мога да разбера от кого. Поглеждам настрани и виждам, че чичо Антонио и Ейо също са забелязали това.

Но майка ми продължава да държи иглата, допряна до врата на чичо Антонио.

— Ако остана — питам внезапно — и се закълна да правя каквото ми кажете, ще пуснете ли на свобода чичо Антонио и Ейо?

Паоло ме поглежда замислено.

— Ами, да видим. Ако…

Прекъсва го оглушителен крясък. Поглеждаме нагоре и виждаме Мърморко, който прелита с великолепен скок над главите ни от покрива на Лаборатории А до дърветата и крещи по целия си път. Клоните шумолят, когато преминава по тях и той внезапно скача през пролуката между металните пръти и веригите — същата пролука, през която Ейми се измъкна тази сутрин. Мърморко изчезва в джунглата с див крясък.

Някой — вероятно чичо Джонас — е освободил всички животни, като сигурно е мислел, че мравките може да решат да ги изядат за десерт. Папагали крещят и летят над нас, Джинкс се изплъзва като сянка, група маймуни правят всичко по силите си да настигнат Мърморко. Последен, Алай бяга с големи скокове и хвърля един златен поглед към мен, преди да изчезне в джунглата.

Изглежда всички сме изпуснали нишката на разговора и чичо Антонио се обажда първи. Той завърта глава достатъчно, за да ме погледне. Ужасена съм от това, което виждам в очите му.

— Помни, Пиа — прошепва той. — Перфектен е този, който постъпва перфектно.

Той пристъпва назад и иглата се забива във врата му. Шокирана, майка ми изпуска спринцовката и тя пада на земята, но не и преди половината от съдържанието да се влее право в кръвта на чичо Антонио. Той пада в краката на майка ми като смачкан лист хартия.