Произход

Глава 3

Чичо Антонио се мъчи едновременно да бяга на пътеката и да чете от списъка с въпросите. Това не е добра идея, но си замълчавам. В гимнастическия салон сме и имаме урок по микробиология. Освен нас двамата, тук няма никой друг, което е странно за ранния следобед, но се досещам къде са другите — помагат на Хариет Фийлдс да се нанесе. Вчера на вечеря всички говореха за нея, а масата й беше пренаселена от учени, надпреварващи се да я впечатлят с интелекта си. Двете с майка ми седяхме в ъгъла и мрачно наблюдавахме ставащото иззад салатите си с риба тон. Струва ми се, че мама харесва доктор Непохватна точно толкова, колкото и аз.

Чичо Антонио се е задъхал от бягането:

— Петнистият тиф се пренася от…

— Rickettsia prowazekii — довършвам аз.

Чичо Антонио натиска стоп-бутона на своята пътека и продължава да тича, докато тя спре напълно. Доста е задъхан и по синята му тениска има повече петна от пот, отколкото сухи места. Накрая успява да си поеме дъх и казва:

— Не това беше въпросът, Катеричке. Щях да те попитам не коя бактерия, а кое животно пренася…

— Въшки. Pediculus humanus. — Увеличавам скоростта на моята бягаща пътека с една степен и влизам в новото темпо.

— Хей, кой е преподавателят тук — ти или аз? — Чичо Антонио застава пред пътеката ми и се обляга на парапета. С другата си ръка хваща бутилката вода така, сякаш животът му зависи от нея. Поглежда към дисплея на машината и поклаща глава: — Ти си друга категория, дете.

— Защо всички са толкова развълнувани от новата жена? — питам с малко рязък тон. — Какво й е специалното?

Той повдига въпросително вежди.

— Защо, Катеричке, да не би да ревнуваш?

— Не!

Веселото пламъче в очите му ме дразни още повече.

— Според мен ревнуваш, че получава толкова много внимание.

— Не е вярно — отговарям. — Не искам по цял ден всички да се въртят около мен.

— Нима? — Той сяда на пейката за вдигане на тежести, която никой не използва. — Защото на мен ми се струва, че обикновено е точно така.

Гледам гневно, но той само се смее.

— Тя е нова и различна, Пиа. Това е всичко. След няколко месеца ще стане една от нас, поредното лице, с което всички ще са свикнали. Но ти винаги ще си бъдеш ти — безсмъртна и специална. Така че не се тревожи. Никой няма да заеме мястото ти.

— Все едно, не виждам защо ни е нужна. Скоро ще бъда част от екипа Имортис и тогава ще създадем още безсмъртни. За какво ни е Хариет Фийлдс?

Усмивката напуска лицето му, заменена от странно, мрачно изражение.

— Не знам.

— Мислиш ли, че ще спрат да водят нови учени, когато стана пълноправен член на екипа?

— Не знам.

Продължава да ме гледа с този неприветлив поглед. Може би се занимавам прекалено много с доктор Непохватка.

— Грешиш — казвам. — Не ревнувам, защото всички й отделят толкова много внимание. Но мислиш ли… мислиш ли, че е тук, защото чичо Паоло не вярва, че съм готова? Дали не смята, че имаме нужда от подкрепление в случай, че не издържа следващия тест на Уикам?

Чичо Антонио се взира в мен.

— Не — отговаря тихо той, но се чудя дали не го казва, само защото искам да го чуя.

— Е, откъде мислиш, че е тя? — питам аз като се опитвам да разведря разговора.

— Доктор Фийлдс? — свива рамене той. — Няма значение.

— О, хайде, чичо Антонио! — Спирам пътеката, за да си вържа отново косата на опашка, понеже се е разхлабила от тичането. — Ти си точно толкова запленен, колкото и останалите. Видях те снощи как цяла вечер се въртеше около нея.

— Не се въртях.

— Въртеше се.

По лицето му заиграва усмивка.

— Добре, може би малко.

— Не е ли чудно? Тези нови учени, които идват тук… те имат свой живот извън Литъл Кейм. Замислял ли си се някога за това? Например откъде идват? Какви са били преди да дойдат в джунглата?

Той ме поглежда предпазливо.

— Защо? Ти замисляла ли си се?

— Това е естествен въпрос. А аз съм учен. Моята работа е да задавам въпроси. Чичо Антонио — казвам аз, сядам до него и прехапвам устни за момент, — ти някога… нали знаеш… чудил ли си се какво би било там? Отвъд?

Чичо Антонио се взира в ръцете си.

— Отвъд?

— Знаеш какво имам предвид. Отвъд… оградата.

Когато погледите ни най-после се срещат, устните му са се превърнали в тънка стегната линия.

— Не, не съм се чудил.

Без нито дума повече, той става и излиза.

Вратата се затваря, а аз дълго гледам след него. Не му вярвам.

Нито за миг.

Следобед отивам в лабораторията за седмичния си преглед и срещам в коридора Хариет Фийлдс. Тя ме поздравява и ми махва с ръка, а аз й отвръщам с леко потрепване на брадичката. Докато преминавам покрай нея, усещам очите й върху гърба си.

Наричам я „моята лаборатория“, защото е предназначена само за мен. Тя ми е нещо като втора спалня и съм много горда с нея. Държа редица саксии с орхидеи на первазите на прозореца, а стените са покрити с мои снимки. Те са скучни и са направени, за да документират неща като развитието на лицевите ми кости, но както и да е.

Чичо Паоло ме чака както винаги. Той е седнал на металната маса за прегледи и разглежда таблицата с предишните резултати.

— Добро утро — казвам му аз и поглеждам към стъклената клетка в ъгъла. Дебелият сънлив плъх вътре вдига нос към мен. — Добро утро, Рузвелт.

— Добро утро, Пиа — усмихва се Чичо Паоло и аз заемам мястото си на масата. — Откри ли нещо хубаво в доставката?

— „Скитълс“. — Залюлявам крака напред-назад и го наблюдавам, докато той си води бележки.

— А, да. — Той изважда стетоскоп и започва да ми мери пулса. — Не съм ял „Скитълс“ от години. Ще трябва да си взема.

— Късно е. Вече си ги заплюх — те са за партито ми.

— Партито — повтаря чичо Паоло. — Все още замисляш своя приказен бал, а? Отвори.

Отварям уста и той я попива с памучен тампон.

— Не е приказен бал, а истинско парти, като тези, които се правят в градовете.

— А ти какво знаеш за градовете?

— Четох за тях в речника — „урбанизирана площ, където живеят и работят голям брой хора“ — цитирам. Той само изсумтява, докато слага пробата от слюнката ми на стъклото на микроскопа. После, само за да видя как ще реагира, допълвам: — Знам, че Манаус е град.

Чичо Паоло изпуска памучния тампон.

— По дяволите. Отвори отново, трябва да взема друга проба.

Чудя се дали това „по дяволите“ е заради изгубената проба от слюнката ми или заради точното ми предположение.

— Значи е град!

— Пиа… — Той слага втората проба върху метална табличка и започва да си сваля скърцащите латексови ръкавици. — Никога не споменавай Манаус отново, ясно?

— Защо?

Ръцете му замръзват с наполовина свалени ръкавици и той няколко пъти си поема дъх отсечено, преди да ми отговори.

— Казвал съм ти много пъти, Пиа. Навън е опасно. Онези хора няма да те разберат. Ще ги уплашиш с това, което притежаваш, и те бързо ще започнат да ревнуват. Не можеш да умреш, но това не означава, че те не могат да ти сторят нещо лошо.

— Онези хора… — повтарям бавно.

— Да, онези навън. Те не виждат нещата като нас, Пиа. Те ще те затворят в кутия и никога няма да те пуснат, разбираш ли?

Кимам, като си мисля за врабчето в наелектризираната клетка и си представям, че съм на негово място. Потръпвам.

— Не споменавай Манаус повече — набляга той с тона, който обикновено пази за дните на тестовете, но лицето му омеква. Той хваща ръката ми. — Тук си в безопасност. Засега това е твоето място. Един ден, Пиа, ти ще видиш света. Не се съмнявай в това. Но докато светът не е готов да види теб, се опасявам, че трябва да се задоволиш с Литъл Кейм.

— Добре — отвръщам покорно.

Той се усмихва и стисва ръката ми.

— Аз бях тук в деня, когато се роди, нали знаеш. Бях първият, който те държа в ръце. Аз избрах името ти.

— Така ли? — Никога досега не го беше споменавал.

— Да. Пиа, защото означава благоговейна и точно това изпитах, когато те видях.

Очите му, приковани в моите, са топли и сериозни. Осъзнавам, че се усмихвам.

Останалата част от прегледа минава както винаги. Не отнема много време. Толкова съм свикнала с прегледа, че мога да го правя и сама. Сърдечен пулс, проба от слюнката, очи, уши и нос, проверка, проверка, проверка и готово.

Чичо Паоло се отказа от кръвните проби преди години — независимо от какъв материал са направени иглите и независимо колко силно натиска с тях, просто нищо не може да пробие кожата ми.

— Приключихме, Пиа. Отивай да работиш върху партито си или каквото имаш да правиш.

— Трябва да си полея орхидеите.

Той кима и свършва още няколко дреболии из лабораторията, преди да си тръгне.

Едва съм поляла първото цвете, когато чувам стъпки и се обръщам да видя какво е забравил чичо Паоло. Но не е той. Доктор Непохватка е.

— Ти какво искаш? — питам я.

Тя вдига изненадано вежди. Червени са като косата й.

— Защо не се успокоиш? Искам само да си поприказваме. Така и не се запознахме като хората онзи ден.

Прекрасно. Обръщам се отново към орхидеите си.

— Здравей. Приятно ми е да се запознаем.

— „Приятно ми е да се запознаем“ — отвръща ми тя със същия равен тон. — Небеса, дете, поне ми дай шанс, преди да решиш, че съм ти враг. Хайде, дай да ти помогна.

Тя се опитва да ми вземе лейката, при което я преобръща и намокря целите ми обувки.

— Опа! — казва тя, докато аз гледам надолу, а доктор Непохватка търси кърпа и ми я подава. Попивам водата и прехапвам език, за да не кажа нещо обидно, за което после ще съжалявам. Доктор Непохватка сяда върху масата за опити и се оглежда наоколо.

— Ужасни снимки — казва тя, докато разглежда портретите ми по стените.

— Те са перфектни. — Обикновено не бих го изтърсила така пред някого, но не мога да се сдържа. Тази жена просто успява да ме раздразни.

— Правилно — отвръща тя и замислено ме наблюдава. — Не успях дори да измия от лицето си праха от пътя, преди твоят доктор Паоло Алвес да ме прикове в ъгъла и да ми изнесе цялата лекция за Пиа.

— Лекция за Пиа? — Любопитството за момент надвива ината ми и се приближавам към нея. — Какво е това?

— Да не би да не си я слушала? — Тя вади кутия цигари от джоба си и запалва една. Мразя цигарите. Те са единственото нещо на света, от което ми прилошава, макар майка ми да казва, че просто не харесвам миризмата и всъщност ми няма нищо. — Да, Алвес ме притисна в ъгъла и направо ми дишаше в деколтето, докато ми обясняваше за поверителността, как съм подписала договор, какви са последиците и всякакви други страхотии. И в центъра на всичко това… — Тя пое дълбоко и издиша към мен облак отвратителен дим: — … беше ти.

— Ами — отговорих й сковано, — нали аз съм причината за съществуването на това място.

— Трябва да призная, че нямах представа в какво се забърквам, когато приех тази работа. Мислех, че идвам само да изследвам клетъчния строеж на комарите и може би да клонирам няколко плъха. Казаха ми, че това е изследователски център, насочен към лечението на най-тежките болести — рак, сърдечни заболявания… — Лицето й внезапно застина, сякаш виждаше нещо в далечината. — … церебрална парализа. Наистина си помислих, че е странно да подпиша договор за минимум трийсет години, но… — Тя явно е забравила за цигарата между показалеца и средния й пръст. Тънката струя дим се къдри около лицето й. — Е, нека просто да кажем, че сделката, която ми предложиха, беше много убедителна.

Тя отново насочва поглед към мен и свива очи подозрително.

— И после, по пътя насам, изживях цялата тази шпионска история. Този Тимоти, който има телосложение на лос, не искаше да ми каже нищо. И знаеш ли какво — първото нещо, което ме попита, беше дали мога да купя рокля за седемнайсетгодишно момиче!? — Тя поклаща глава и за първи път забелязвам, че непокорните й червени къдрици сега са сплетени на плитка през рамото й. С поставена под някакъв контрол коса тя е доста красива и по-млада, отколкото си помислих в началото.

— Роклята не е лоша — казвам и свивам рамене. Няма нужда да добавям, че веднага се влюбих в тази рокля. Не искам да си помисли, че сме приятелки или нещо подобно.

— Странно е да се прави официално парти насред джунглата.

— Приказваш си каквото ти дойде наум, нали?

— Винаги. Без съмнение. Само по този начин съм сигурна, че съм наистина оригинална.

— Защо дойде в Литъл Кейм?

— Не ме ли чу? За да изучавам тапири и трипръсти ленивци.

— Какво ти каза чичо Паоло за мен?

— Че си безсмъртна.

По начина, по който цигарата потрепва между устните й, познавам, че не го вярва.

— Такава съм.

— Ха. Каза също, че си перфектна.

— И това е така.

— Пфу! Разбира се, мила.

— Наистина! — Настръхвам като Алай. — Гледай!

Взимам един скалпел от масичката с инструменти на чичо Паоло. Очите на доктор Непохватка се разширяват.

— Пиа…

— Само гледай! — Прокарвам го по ръката си и натискам с всичка сила. Боде ме, но само малко. Усещам болка, но не толкова силно, колкото другите хора. Едва забележимата бяла резка е единственото доказателство за допира на острието, но и тя изчезва след секунди.

Доктор Непохватка зяпа с ококорени очи, напълно забравила за цигарата между пръстите си.

— Леле, ти ме разби!

Това може би звучи странно, но съм необикновено доволна от реакцията й. Оставям скалпела, отивам до чекмеджето, изваждам навита карта и я разтварям на масата за прегледи пред нея. Тя наблюдава всяко мое движение с изострено внимание.

— Какво е това?

— Това — обявявам с немалка гордост — е моето родословно дърво. Чичо Паоло разказа ли ти историята на Литъл Кейм, моята история, всичко това?

— Каза, че ще го включи в инструктажа ми довечера, но…

— Тя се навежда напред и прошепва: — Аз съм доста нетърпелива жена. Затова давай, разкажи ми.

— Добре — започвам, развълнувана, че си имам слушател. Никога досега не съм имала възможността да разкажа на някого историята си, не и по този начин. — Всичко започнало преди 100 години, през 1902 година. Група учени пристигнали в джунглата, за да търсят нови растения, които да използват за лекарства. Те навлезли доста по-навътре от предшествениците си и срещнали туземци, които никога до този момент не били виждали хора с бяла кожа и мустаци. Експедицията била водена от биолог и ботаник на име Хайнрих Фолк. Той чул за растение в самото сърце на джунглата, което удължавало човешкия живот. Всички други смятали това за мит. Подобни истории били по-многобройни от листата на памуково дърво и никоя от тях не била доказана. Но доктор Фолк го открил. Epidendrum elysius. Нарекъл го елизиум. В цялата дъждовна гора и в целия свят то се среща само на едно-единствено място. Долината на Фолк. Казват, че не е далеч оттук, но самата аз никога да не съм ходила там.

— И какво направили после с това вълшебно цвете? — пита тя. Усещам как скептицизмът й се завръща. Това е хубаво. Все още не съм завършила историята си.

— Не е вълшебно. Това е наука. И те убива за минути, ако го изядеш или изпиеш нектара, който се събира в цветовете му.

Никога не съм виждала долината на Фолк, но съм виждала елизиум. Чичо Антонио веднъж ми донесе стрък от безценното растение, залегнало в основата на моето съществуване. То е тъмнолилаво и върховете на цветовете са златисти. Не изглежда много по-различно от някои от моите орхидеи на прозореца. Пробвах да го пресадя, но то умря. Не бях първата, която опитва. Една от най-големите надежди на учените на Литъл Кейм е да разберат как да разсаждат елизиум. Засега — без успех. Нямаше да е такъв проблем, ако знаехме как се възпроизвежда, но това е друга мистерия. Цветята, които сега растат в долината на Фолк, са съвсем същите, които Фолк и екипът му открили. Елизиумът не показва жизнен цикъл и доколкото ни е известно, не се възпроизвежда.

Доктор Непохватка изсумтява и си спомня за цигарата си. Преди обаче да дръпне пак, казва:

— Прилича ми на измислица. Значи това се е случило навремето с Фолк? Появява се самоуверено, дава име на растението, кръщава мястото на свое име, на бърза ръка изяжда тъпото цвете и пада мъртъв.

— Не, изобщо не се е случило така. Те устроили лагер и започнали да експериментират с плъхове, това направили. Местели лагера напред-назад и най-накрая се установили за постоянно тук, където сме сега. Мисля, че Уикам — наследникът на доктор Фолк — го нарекъл Литъл Кеймбридж.

Същият, който разработил тестовете на Уикам с цел да оценяват новите учени, преди да ги включат в проекта. Чудя се какъв е бил тестът на Уикам за доктор Непохватка.

— Е, каква е тази карта?

— Ще стигна и до това. Малко търпение. — Прибирам косата си зад ушите и поемам дълбоко дъх. — И така, експериментирали с плъхове. Открили как да добавят нектар от друго цвете към елизиума и да неутрализират смъртоносния ефект, за да го инжектират безопасно на плъхове и хора. Никога не съм виждала другото цвете, но чичо Паоло ми казва, че то се нарича само катализатор. Трябва да е рядко, защото не го намирам в никоя енциклопедия, нито в базите данни. Все едно, започнали да инжектират плъхове, но нищо не се случило — те живеели, колкото обикновено живеят плъховете, и умирали, когато остареят. Край на историята.

— Това ли е всичко?

— Кое?

— Това ли е краят на историята?

— Разбира се, че не! — Тази жена може и да е инженер биомедик, но започвам да си мисля, че май е и освидетелстван идиот. — Защото се случило нещо, което никой не очаквал. Учените инжектирали поколението на плъховете и следващото поколение с Имортис — не смъртоносната форма на елизиум, получена с помощта на катализатора, — без да се надяват, че от това ще излезе нещо. Плъховете живеели, после умирали и не давали признаци за нищо необикновено. До… — Прекосявам стаята, вдигам капака на стъклената клетка и изваждам плъха от нея. — До Рузвелт.

Подавам го на доктор Непохватка с надеждата, че макар и доктор по биология, ще изпищи и ще се дръпне. Вместо това тя поема Рузвелт от ръцете ми и започва да му гука, сякаш е котенце.

— Рузвелт е роден през 1904 година — продължавам аз.

Тя едва не го изпуска и той изцвърчава възмутено.

— Лъжеш!

— Разбира се, че не лъжа. Рузвелт е на над сто години. Плъховете живеят най-много две-три години.

Доктор Непохватка се втренчва в Рузвелт, а после в мен.

— И какво се случило после?

Аха. Сега пак й става интересно и този път знам, че иска да научи всичко.

— Ами, Рузвелт поднесъл още няколко изненади. Той бил роден сам в котилото си, което само по себе си е необикновено. Когато доктор Фолк пробвал да го инжектира с Имортис, иглата на спринцовката се счупила. Това се случило и със следващите десетина игли, които опитал да използва. Да, кожата на Рузвелт е дебела като моята. С други думи, напълно непробиваема. А освен това той е по-бърз и по-подвижен от всеки друг плъх. Да-да. — Тя ме поглежда въпросително и аз кимам: — Също като мен. И най-важното, минават три, четири, двайсет години, а Рузвелт продължава да си живее все така доволен и здрав, колкото е възможно за един плъх. Разбира се, доктор Фолк експериментира със стотици плъхове и разкрива тайната.

Правя пауза, за да се насладя на начина, по който доктор Непохватка попива всяка моя дума. Накрая казвам:

— Предава се по наследство чрез постепенно изменение на генома на човека или плъха. Необходими са пет поколения — нито повече, нито по-малко, — които да се инжектират периодично с Имортис, за да може безсмъртният ген на цветето да се усвои в генетичния код на плъха или човека. Доктор Фолк се завърнал във външния свят и намерил трийсет и двамата възможно най-здрави, атлетични, блестящи и красиви млади хора, които обществото можело да предложи. Довел ги в Литъл Кейм — от този момент мястото започнало наистина да процъфтява — и започнал да ги инжектира. Те имали деца, децата им имали деца и аз съм тяхно дете.

Поемам Рузвелт в ръцете си, галя меката му козина и усещам как сърцето му бие в дланта ми.

— И точно както всички се надявали през тези сто години на изследвания, експерименти и селективно размножаване… аз съм безсмъртна.