Първите утринни лъчи

Тази сутрин, веднага щом отидох в офиса, отворих чекмеджето, за да проверя дали се е случило наистина: бележката още беше там. Постоянно я поглеждах и после я прибирах. През деня чувствах все едно там вътре, заключено, се намира нещо живо.

Допада ми фактът, че бележката е написана на ръка, а не е предварително напечатана визитка със задраскана фамилия, каквато е обичайната практика в подобни случаи.

Никога няма да набера този номер. Сигурна съм. Нещо повече — от първия миг бях сигурна в това. И все пак не успях да я скъсам… Още е там, в чекмеджето.

Не споделих с никого, дори с Федерика. Не знам защо се държах така. Чувствах се виновна пред нея.

Казах само на Паоло. Докато вечеряхме, му разказах всичко, обаче споменах, че се е случило на Федерика.

— Сигурно е някой от онези мъже, които винаги правят така, като брат ми: ако доловят, че съществува и минимална възможност, веднага се пробват. Нахалникът не се е захванал с теб, вероятно е видял, че носиш халка.

Думите му оставиха неприятно впечатление в мен. Не толкова, защото Паоло мисли така, а поради факта, че може би този мъж ме е възприел като лесна.

Нямам търпение да дойде понеделник, за да отида в офиса и да накъсам бележката.