Първите утринни лъчи

31 март

Още чувам звука на стъпките си в коридора. Докато вървях, мислех за последните думи в бележката: „Виждам те“.

Срамувах се да се съблека и известно време постоях неподвижна, за да събера смелост. Знаех, че това беше сетната ми възможност да избягам, да се върна назад и всичко да приключи.

Реших да се съблека. Съзнавах, че се възбуждам от мисълта за това как той стои някъде скрит и ме наблюдава, представях си как ме гледа, гол. Бикините се плъзнаха по краката ми и паднаха на пода. Прекрачих напред и тръгнах към стаята. Видях отражението си в огледалото в коридора и там, в полумрака, открих, че вече не изпитвам никакъв свян. Влязох, а на масата имаше свещ, комбинезон от черна коприна, същата на цвят превръзка за очи и бележка: „Облечи го, завържи си очите и се наведи напред. Не говори. Докосвай се, все едно ме няма. Когато настъпи правилният момент и си готова, ще дойда при теб“.

Направих това, което искаше от мен. Подчиних се на волята му. Наведох се напред — бузата ми, допряна до масата. Беше студена. Плъзнах ръката си надолу, под корема, и започнах да се галя.

Всичко беше потънало в тишина, през цялото време усещах погледа му върху себе си и това ме възбуждаше повече от пръстите ми. Съсредоточих се, за да съумея да чуя и най-лекия звук, исках да разбера, когато се приближи. След няколко минути долових как паркетът проскърцва. Идваше, чаках го. Желаех тялото му, ръцете му, устните му. Миг след това почувствах диханието му, а после и устата му. Целуваше ме, ближеше краката ми, ръцете му се плъзгаха по комбинезона, усещах ги по дупето и по гърба си. Продължавах да се докосвам, но разбрах, че ще избухна, и спрях. Не исках да свършвам така бързо. Отдръпнах ръката си и я протегнах напред.

— Продължавай, не спирай — прошепна в ухото ми.

Топлият му глас проникна надълбоко в мен — там, където пръстите ми не можеха да достигнат. Отново започнах да се докосвам, а той постави ръката си върху моята и продължихме заедно.

— Искаш ли го? — попита ме.

Не отговорих, срамувах се.

Потърка леко члена си в мен.

— Кажи ми, че го искаш.

Потвърдих с кимане и със слаб стон.

— Не чух добре — каза той.

— Да…

Не вярвах, че ще смогна да го сторя, ала промълвих:

— Да…

Бях полудяла от желание, но успях да изписукам само едно слабичко „да“. Той проникна в мен, до дъно. Стискаше ме за бедрата и усещах как дишането му, стоновете му, желанието му се усилват. Бях изцяло в ръцете му. Без да излезе от мен, ме завъртя с лицето нагоре. Не го виждах, превръзката стоеше, но чувствах как ускорява все повече темпото. Свърших — дори не знам колко пъти. Аз, която дотогава го смятах за невъзможно.

В един миг повдигна комбинезона ми до над гърдите, сграбчи едната и силно я стисна. Изведнъж излезе от мен и почувствах как удоволствието му се лее по корема ми. Отпусна се върху ми. Дишането му постепенно се успокои. Постояхме няколко минути, обвити в тишина, после той стана, притегли главата ми и ме целуна по устните.

— Стой така, не мърдай… И недей все още да махаш превръзката — прошепна ми и се отдалечи.

Когато се върна, започна да ме почиства с нещо топло и влажно. Влажната топлина беше прекрасна. Движенията му бяха внимателни. Грижеше се за мен. Обсипа ме с целувки, след това ме сложи да седна на стол. Все още бях с превръзката. Помоли ме да не се движа. Чух звука от пишеща химикалка, после откъсване на лист. Каза ми:

— Време е да те облека.

Едва-що ме беше измил с топла кърпа, целувал, милвал, а сега ме обличаше. С разтърсваща ме нежност. Никой мъж не го бе правил преди това, никой мъж не ме беше обличал, откакто бях пораснала. Чувствах се защитена и обичана, благодарение на него за миг отново се бях превърнала в момиченце.

Помогна ми да стана, за да привърши с обличането ми, мушна ръката си зад тила ми и измъкна косата ми изпод яката на ризата. Целуна ме по устата и ме изпрати до вратата, отвори я със заръката да държа очите си затворени и ми махна превръзката. Не разбирах какво искаше да направи. Излязохме от апартамента, сложи листче хартия в ръката ми и ми каза:

— Брой до десет и после отвори очи.

Затвори вратата. Преброих до десет и отворих очите си. Прочетох бележката: „Дали наистина се е случило, или все още ти предстои да влезеш?“.

Виеше ми се свят. Исках да почукам на вратата, за да го целуна поне веднъж, впила поглед в очите му, но разбирах играта.

В колата се зачудих дали наистина се е случило. Не бях видяла нищо. Всичко, което бях изживяла, може би беше само плод на въображението ми.

Отново прочетох написаното на листчето: „Дали наистина се е случило, или все още ти предстои да влезеш?“…

Как само исках и двата отговора да са верни.