Първите утринни лъчи

Сгреших, че не отворих този козметичен несесер, поне сега щях да знам какво има вътре. Има ли други жени в живота му? Този въпрос ме измъчва. Защо ме боли така силно? Аз съм омъжената, нямам никакво право да претендирам да бъда единствената жена в живота му, никога не съм била и продължавам да не съм в положение да се ровя. Въпреки това любопитството ми набъбва с всяка изминала минута. Все едно губя контрола, уравновесеността, която смятах, че съм придобила. Ако има други жени, искам да науча какви са отношенията му с тях. С всички ли се люби така, както го прави с мен? С всички ли играе така? Вижда ли се с тези жени, отпреди да ме познава, или ги е срещнал след това?

Часът е два през нощта, а не успявам да заспя. Дойдох в кухнята, за да пиша. Страх ме е, страх ме е да не свърши всичко, боя се, че той не е такъв, какъвто винаги съм си го представяла. Страх ме е, че ще се обвърже с друга жена и ще я предпочете пред мен.

Паоло току-що ходи до тоалетната и преди да се върне в леглото, мина през кухнята. Промърмори нещо във връзка с това, че пиша дневник като девойче, напомни ми да изгася светлината и отиде да си легне.

Иска ми се да го спра, да му кажа да седне и да му призная всичко. Да му обясня къде ходя, когато закъснявам за вечеря. Да му разкажа къде прекарвам обедните почивки, къде тичам, когато си тръгвам по-рано от офиса. Иска ми се да му покажа жената, която стои насреща му. Иска ми се да го погледна в очите и да го попитам защо ме остави сама през всички тези години, да запратя в лицето му думите: „Виж само докъде се докарах“.