Първите утринни лъчи

Струва ми се странно да пиша в дневника си сутрин. Обаче съм будна от шест. Слязох в кухнята и си направих кафе. Карла спи. Сега всичко е съвършено спокойно и тихо, а през прозореца влиза красива светлина. Кухнята ми харесва. Има много цветни чаши и купички. Харесва ми окачената на стената картина, часовникът над прозореца. Разговорът с Карла ми се отрази чудесно и събуди в мен разнообразни мисли. Тя е най-добрата ми приятелка още от гимназията и мисля, че винаги ще бъде такава. Тя е невероятен, специален, рядък човек. Това, което винаги съм харесвала у нея, е умението й да изгражда отношения на доверие със света, с живота, с хората. Завиждам й за много неща: за смелостта, за силата, за способността да слуша и да казва искрено онова, което мисли. Завиждам й и за дарбата й на готвач и най-вече за таланта й да свири на пиано. Като момиче и аз също ходех на уроци, защото свиренето й ме изпълваше с очарование, но после спрях.

Снощи, като се прибрахме, ми посвири малко. Карла е красива жена, въпреки че напоследък не се грижи много за външния си вид, а когато свири на пиано, лицето й се променя. Става още по-красива.

Помня, веднъж ми каза, че музиката е сред най-важните неща в живота й и винаги й е помагала в трудни моменти. Давала й сила, защитавала я.

— От какво? — попитах я.

— Не знам… Но тя знае — отговори ми.

Тази сутрин, едва-що отворила очи, хиляди мисли започнаха да кръжат в ума ми. Струва ми се, че не съм наистина такава, каквато казвам, че съм, все едно не съм имала смелостта да реша каква да бъда. Понякога изпитвам усещането, че моята неувереност не ми позволява да чуя най-истинската част от себе си.

Първото нещо, за което си помислих обаче веднага щом се събудих, не беше това. Първата ми мисъл беше той. Стълбите, които изкачих наполовина, закуската ни заедно в Лондон и мигът, в който разговаряхме в коридора на хотела.

Не мислех за съпруга си, а за друг мъж. Не ми се беше случвало преди. Чудя се само защо този мъж така често обитава моето съзнание.

В мислите си не преживявам отново единствено случилото се, имам и фантазии. Никога не съм писала за това, защото усещам страх дори само при мисълта как той ме докосва и целува. Този мъж пропуква моята увереност, понеже изпитвам едно неопределено чувство, което не познавам. Преди малко, докато слагах кафето в кафеварката, се запитах дали с Паоло някога сме се обичали истински. Караме се малко, между нас никога не са възниквали сериозни спорове. Паоло не е ревнив, никога не е бил, а може би бих предпочела да е, поне в това бих открила някакъв живец, някакво живо чувство.

Навярно би трябвало да си задам въпроса как сме се обичали.

Всъщност все едно сме обичали повече някаква идея, стил на живот, който другият би могъл да осигури. Може би сме разменили любовта с нежността. Никога не съм се чувствала желана от Паоло, нито аз самата истински съм го желала някога.

Може би поради това се омъжих за него. Можех да остана каквато бях, без да поемам риска да разкрия своята неспособност, своята безпомощност.

Но любовта, бракът — такива ли са те за всички? Наистина ли всичко се заключава в това? Понякога ми се струва малко. Откога не сме се вълнували от нещо, което да сме направили заедно? Защо тези въпроси се родиха в мен?

Те в действителност присъстват от дълго време в главата ми, ала едва отскоро придобих смелостта да ги напиша.

Какво всъщност ми липсва?