Първите утринни лъчи

Доволна съм, повериха ми нов проект, над който ще работим с Федерика.

Скъсах бележката с телефонния му номер. Трябва да призная, че помислих малко, преди да го сторя, но после осъзнах, че така е правилно. Не ми се говори повече по въпроса.

Обаче искам да пиша за Паоло. От два-три дни е различен. Тази вечер, когато се прибра от работа, дори ме целуна. Никога не го прави. Дотолкова се изненадах, че го погледнах, като че ли го питах: какво става? Ала той вече се беше отдалечил и главата му бе завряна в хладилника. На вечерята беше странен, изглеждаше разсеян, но се държеше по-нежно от обичайното. Изплаших се да не би да е чел дневника. След това си казах, че е невъзможно. Никога не би дръзнал.

Когато се оплаквам от Паоло на тези страници, после винаги се чувствам виновна. Често ми се иска да залича всичко, да отворя дневника и да откъсна страниците, но в дневниците нито може да се трие, нито да се къса. Това е мое правило: през годините открих, че нещата, които съм се изкушавала да изтрия, с времето са се оказвали най-верните. Ужасява ме идеята, че може да попадне в нечии ръце. В тези на Паоло, на чистачката, на някой крадец. Нито един предмет в къщата не е с толкова висока стойност, колкото тези страници.