Първите утринни лъчи

14 април

Тези мои мисли не отслабваха любопитството ми към него и към живота му извън нашите срещи. За мен през онези дни не беше естествено да изляза от дома му и да се налага да се държа така, все едно не съществува. Затова понякога се отдавах на фантазии за нас двамата извън онзи апартамент. Представях си, че мога да споделя с него нещо по-ежедневно като разходка, вечеря, кино. Мисля, че за мен беше нормално да се опитвам да вкарам в границите на нормалното една така абсурдна връзка. Да й придам по-позната за мен форма. Затова един ден, най-неочаквано, без дори да се замисля, го попитах:

— Откога не си имал връзка?

— В какъв смисъл?

— Откога не си имал сериозна приятелка…

— „Сериозна“ или „просто така“?

— Каква е разликата?

— Сериозната е онази, която представяш на приятелите си като „своята приятелка“, а тази „просто така“ не представяш почти на никого, но ако случайно стане дума, казваш: „Тя ми е приятелка“. Тъй или иначе, сериозни — малко, а „просто така“ — малко повече.

— И защо така?

— Никога не съм бил добър в „сериозните“ връзки.

— Защо? Струва ми се, че разбираш добре жените, знаеш как да се отнасяш с тях, поне с мен е така. Не знам дали си същият и с останалите…

Когато замълчах, се надявах да каже: „Не, с теб е различно, никога не ми се е случвало нещо подобно с друга жена“.

Но той каза:

— Не помня какъв съм бил с другите, от толкова време не съм имал нито сериозна приятелка, нито някоя „просто така“…

— Страдал ли си заради жена?

— Колкото е нужно, нищо действително сериозно. Смятам обаче, че и болката има своята роля.

— Страх ли те е от болката?

— Да, но не толкова от тази, която може да изпитам. Ужасявам се от огромната болка, която може да причиниш на човек, който се е привързал към теб. Усещането за власт, когато разбереш, че би могъл да унищожиш този, който те обича. Това е отговорност, която все още не съм успял да приема.

— Рискът съществува, но не го ли поемеш, няма да можеш и да изпиташ прекрасните неща, които ще изживееш само ако се осмелиш да го направиш.

Той се понадигна, облегна се на таблата на леглото и каза:

— Знам това.

Когато говореше за чувства, изражението му ставаше срамежливо. Беше така уверен и господар на себе си в други ситуации, ала опреше ли до подобни теми, показваше неочаквана уязвимост.

— Ако не бях омъжена, каква щях да бъда за теб — сериозна или „просто така“?

След пауза от няколко секунди той ми отговори:

— Не знам какво определение да ти дам. Чувствам се много добре с теб, всеки път, когато си тръгнеш, нямам търпение да те видя как идваш отново, но не знам по какъв начин да определя нашата връзка. Случващото се с нас ми изглежда идеално точно каквото е. Не бих променил нищо.

Последните му думи съвсем неочаквано ме нараниха.

— А не си ли любопитен по отношение на мен? На моя живот? Не разбирам дали си тактичен, или това просто е маловажно за теб.

— Не съм от тези, които разпитват.

— Как само преувеличаваш, говоря ти за обикновено любопитство. Аз например съм любопитна по отношение на теб.

— Какво искаш да научиш?

— Ако поставяш нещата по този начин, наистина прилича на разпит…

— Задай ми въпроси и ще ти отговоря.

— Може би е по-добре да спрем дотук.

Без да си давам сметка, тонът на гласа ми беше станал твърд.

Последва дълго мълчание. Долавях у него съпротива, затваряне. Заболя ме и той явно го забеляза, защото се плъзна до мен, погали ме по лицето и започна да разказва.

— Вече знаеш какво работя, никога не съм се женил и нямам деца… Поне така си мисля. Ако умираш от желание да ми купиш чифт обувки, нося четирийсет и четвърти номер…

Избухнах в смях, напрежението изчезна и той продължи да ми говори за себе си. Разказа ми, че ходи често в Тоскана при брат си, защото заедно ремонтират старата къща, принадлежала навремето на родителите им.

— С брат ми бяхме решили да продадем всичко след смъртта на нашите, после нещата при него не потръгнаха и си промени мнението.

— В какъв смисъл не са потръгнали?

— Раздели се със съпругата си и страдаше много заради това. Напълно се промени и реши, че иска да отиде да живее там и да превърне къщата в място за селски туризъм. От три години сме се захванали с ремонта и вече сме доста напреднали. Сигурно някой ден ще зарежа всичко и ще отида при него.

— Брат ти има ли деца?

— Две. Матео и Марта.

— Как се разбирате?

— Нали знаеш, аз съм чичото, не е трудно да бъда обичан. Миналата седмица момиченцето е казало на брат ми, че ме обича и като порасне, иска да се омъжи за чичо си.

— Стана ли ти приятно?

— Че ме обича — да, но й обясних, че не може да се омъжиш за чичо си.

— А не искаш ли свои деца?

— Засега повече ми харесва да бъда чичо. Не знам за в бъдеще. А ти?

За пръв път ми задаваше толкова прям въпрос за живота ми.

— Опитвахме се, но не се получи.

— Съжалявам, надявам се, че не съм докоснал болезнено място.

— Не, спокойно. В крайна сметка така е по-добре, само че не ми се говори за това, когато съм в леглото с теб.

Имаше период, през който аз и Паоло се опитвахме да си направим дете, по онова време мислех, че може да запълни разстоянието помежду ни. Ала дете все не идваше. Подложихме се на необходимите проверки: изследванията и на двамата показваха, че всичко е наред. Нямаше никаква физиологична пречка. Така и не се разбра причината защо не се получава. Едва по-късно осъзнах, че може би тялото ми не го е искало. Дори когато не го слушах, дори когато го пренебрегвах, то никога не ме е предавало, никога не ме е лъгало. Може би за него беше важно, преди да стана майка, да бъда щастлива.

Помня как, след като си поговорихме през онзи ден, докато се прибирах към дома си с колата, мислех за онова, дето ми беше казал във връзка с количеството болка, което може да причиним на хората, които ни обичат. Мислех си за Паоло и за това колко щеше да страда, ако откриеше какво изживявам. Въпреки това не успявах да се откажа от срещите ни. Красотата на изпитваното от мен беше така изненадваща и притежаваше силата да запрати в небитието всеки страх и всяко чувство за вина. Направо бях смаяна, защото това, което правех, никак не отговаряше на представата, която имах за себе си.