Първите утринни лъчи

Днес не беше хубав ден. Вчера, след като излязох от апартамента му, постоянни вибрации разтрисаха тялото ми. Чувствах се като във въздушен мехур, откъсната от реалността. Едва докосвах света с връхчетата на стъпалата си и търсех нещо ежедневно, нормално, обичайно, за да остана на земята. Вкопчвах се в познатите движения и действия. Но това усещане продължи за кратко. Колкото повече минаваше времето, колкото повече се изнизваха часовете, толкова по-странно се чувствах. Това, че изпитах такава наслада, ме караше да се чувствам виновна. През нощта, в леглото, не успях да намеря покой. Разбрах, че не мога да се справя в подобна ситуация, че не съм аз, не съм типът жена, която може да има тайна връзка. Ще пазя вечно тайната за случилото се и съм уверена, че няма да се повтори никога, защото не искам това да става. Насладата от преживяното не си заслужава тревогата и неудобството, които ме изпълват в момента. Само да беше възможно да говоря с него, да се чуем по телефона, може би щях да изпитам облекчение, но той сякаш изчезна. Не изпраща съобщения, не се обажда.

Излязох от дома му, без да ми каже, че ще се видим пак. Може би е било само еднократно, нищо повече. Така е по-добре. Въпреки това вчера ми беше толкова хубаво в прегръдките му. Как може нещо така красиво да поражда такова объркване?