Първите утринни лъчи

19 юли

Качих се на магистралата и през цялото време пътувах в третата лента. Когато пристигнах на площада в селото, не знаех накъде да поема. Обадих му се, но не ми отговори. Влязох в кафенето и си взех кафе. Написах му: „Тук съм“.

След няма и пет минути ми позвъни:

— Къде тук?

— Тук, в кафене „Рим“, пия кафе.

Тишина.

— Не го ли очакваше?

— Не. Идвам да те взема, дай ми пет минути.

Отидох за малко в тоалетната, пооправих се и се върнах в колата, за да го изчакам. Не знаех дори каква кола има, усещах как безпокойството ми нараства. Може би наистина бях забъркала голяма глупост, може би Карла беше права.

Една кола се приближи и даде сигнал с клаксона. Тъкмо щях да сляза, но той ми направи знак да го последвам и потегли. Бях си представяла различен поздрав, мислех да го прегърна и да го целуна, нашата първа целувка на открито. Последвах го насред полето. Никога не бих успяла да намеря къщата. Пристигнахме след четвърт час, влязохме през отворена дворна врата и минахме по алея, покрита с чакъл, която водеше към къщата. Излезе от колата и пристъпи към мен.

Слязох с усмивка на лицето.

— Работата приключи ли вече? Не виждам никого.

— Брат ми отиде в Болоня при децата, а в неделя работниците си почиват.

Стояхме един срещу друг и се гледахме мълчаливо. Лицето му имаше хладно изражение, което не познавах, а аз се оглеждах наоколо, за да скрия неудобството си.

— Ще ми покажеш ли как се получава къщата?

Продължаваше да се взира в мен със същото изражение на лицето, а след това каза:

— Защо дойде?

Въпросът ме улучи право в гърдите. Реших да бъда честна.

— Много исках да те видя.

— Защо не ме предупреди, преди да тръгнеш?

— Смятах да те изненадам.

Останахме така, обвити в мълчание. Искаше ми се да изчезна, искаше ми се изобщо да не бях идвала, желаех само да се кача в колата и да избягам от там.

— Виж сега, ако има някакъв проблем, мога да си тръгна веднага.

— Не ти казвам да си тръгваш.

— Тогава какво ми казваш?

— Искам да разбера какво те подтикна да дойдеш.

— Желаех да те видя, толкова е просто. Какво има за разбиране?

— Нищо, не съм сигурен дали това е истината.

— В какъв смисъл? Каква може да бъде истината?

— Истината е, че напоследък се държиш странно.

— Не разбирам за какво говориш.

— Вече не успяваш да видиш контекста.

— Какво означава това? Какъв контекст?

— Като изникваш в живота ми така внезапно и без да предупредиш, извън контекста, в който сме се виждали винаги, ти преместваш границата на срещите ни.

— Извинявай, каква граница? За какво говориш? Може би не съм толкова интелигентна като теб и не схващам.

— Това, което се опитвам да ти кажа, е, че твоето решение да дойдеш променя нещата.

— Какво променя? Че те виждам на дневна светлина ли?

— Нарушава правила.

— Извинявай, какви са тези правила? Че може да те виждам само като идвам у вас да се чукаме ли?

— Хайде, стига вече, разбра прекрасно за какво ти говоря.

— Не, не разбрах.

— Други правила означават друга игра, а аз не съм сигурен дали искам това.

— Ти си напълно луд, за каква игра говориш? Не ти предлагам никаква игра, исках само да те видя и мислех, че и ти го искаш.

— Опитай се да ме разбереш.

— Не, не те разбирам. Не спираш да говориш за игра, за правила, за граници, за контекст… да не би за теб всичко да е било само игра? — Сега аз го гледах право в очите. Отвърна поглед и разбрах, че търси нещо, за което да се вкопчи. — От какво си така уплашен? — попитах го.

— Страх ме е, че искаш да превърнеш тази връзка в нещо различно, а аз не съм уверен дали го желая.

— Значи, ако остане на теб, ще продължаваме все така? Ще идвам у вас да се поизчукаме и после ще се връщам вкъщи, а? Това ли искаш?

— Знаеш прекрасно, че не става дума и никога не е ставало дума само за изчукване.

— А за какво става дума?

— Нямам дума, с която да го опиша. Това, което изживяхме, го изживяхме заедно и ти също знаеш какво беше.

— Кажи ми тогава какво искаш сега?

— Съвсем същото като онова, което имахме до днес. — Отговорът му все едно ме прониза с кинжал в гърдите.

— Нещата се променят, развиват се — и този техен ход ми се струва естествен.

— Не че не искам, просто не мисля, че съм способен. Със сигурност не в момента. — Изражението му се беше променило. След мълчание, което изглеждаше безкрайно, добави: — Не съм способен да ти дам това, което желаеш. В онзи апартамент, в онази мярка знам какво да правя, знам какво искам, знам да се отдавам, знам да вземам. Извън онова измерение се губя. Възможно е някой ден да се науча, но е възможно и да не се науча никога.

Усещах как гневът се надига в мен.

— Ти просто се криеш зад тези думи, казваш, че не си способен да обичаш и толкова. „Такъв съм — вземаш или оставяш…“ — Не ми отговори нищо. — Кажи ми по-добре, че не съм на необходимата висота, че не съм ти достатъчна, за да се промениш!

Гледаше ме мълчаливо, страхувах се от отговора му.

— Проблемът не си ти. Единствено аз, понеже знам докъде мога да стигна. Всеки трябва да живее, както може, въз основа на собствените си способности и собствените си ограничения.

— Едно е да кажеш: „Не съм способен“, съвсем друго е: „Искам, но ми е нужно време“.

— Сега не съм готов и може би няма да бъда готов никога.

— Ако не се опиташ, откъде ще знаеш? Оставаш си на същото място, закотвен за представата, която имаш за себе си, и не си даваш никаква възможност да се промениш, да изживееш нещо различно.

— Сега не съм готов.

Светът се стовари върху ми, но останах на крака. Изиграх последната си карта.

— Тогава нека да се престорим, че този разговор никога не се е състоял.

Опитах се да се приближа, за да го целуна, ала той ме спря.

— Почакай, по-добре да го довършим. Не искам да го оставя до средата, защото не желая да го подхващам отново.

Постояхме още малко, без да говорим. Гледаше ме втренчено, а аз заразглеждах фасадата на къщата.

— Елена, сега, като говорихме за всичко това, ще бъде трудно да се върнем назад и да продължим връзката си както преди.

Отвърнах поглед от къщата и се взрях в очите му ужасена.

— Какво искаш да кажеш?

— Нещата се промениха, сложихме картите на масата.

— Искаш да си вървя ли?

Не ми отговаряше, чувствах го все по-далечен, а изражението на лицето му беше празно.

— Не съм искал от теб да идваш, не искай от мен да ти кажа да си вървиш.

Изрече тези думи с поглед, прикован някъде в далечината. Тогава не успях да сдържа гнева си.

— Ти си грубиян. А аз — глупачка. Кой, по дяволите, смяташ, че си, за да си позволяваш да се държиш така с хората?

— Не се държа зле с теб, само ти казвам това, което мисля.

— Върви на майната си! Какво съм аз за теб, мамка му? Някакъв експеримент ли? Съжали ли ме? Горкичката омъжена жена, има си брачни проблеми: да видим какво ли ще направи, ако мъничко я поизчукам… Да видим дали ще се влюби. Какво искаше да откриеш? Какво искаше да покажеш? Какво искаше да постигнеш?

— Елена, престани.

Прегърна ме.

— Не ме пипай, дръпни си ръцете.

— Не викай, успокой се.

— Не, няма да се успокоя, ти си грубиян.

Изведнъж гневът ми се превърна в сълзи и се разплаках. Притискаше ме силно, опитах се да се освободя от прегръдката му, но после се предадох. Спрях да плача. Останахме така, в тишина.

— Ела, влез вътре… Ще ти дам чаша вода.

Влязохме в кухнята. Седнах на един стол и пих вода, лицето ми беше зачервено, а очите — подути. Той стоеше прав, облегнат на мивката. Гледах навън през прозореца и мислех за много неща: за Паоло, за факта, че няма и най-бегла представа къде съм и какво преживявам. Мислех за това, което би ми казала Карла. Мислех за баба си… Навярно миризмата на тази кухня приличаше на онази в нейната или пък миналото беше единственото убежище, където можех да се приютя и да се почувствам на сигурно място в този момент. В ума ми изникна картината как, като дете, стоях с нея в кухнята на колене върху стола и чистехме зелен боб, хвърляйки опашниците върху лист от вестник, постлан в средата на масата. После умът ми се върна в тази кухня и разбрах, че не искам да го губя. Помолих го да ме извини.

— Няма защо да се извиняваш — каза ми той.

Постояхме така още известно време, потънали в мълчание, въпреки че исках да стопя разстоянието между нас. Нуждаех се да ме целуват, да ме милват. Исках целувка по устните — бавна, нежна, дълга. Исках да почувствам мириса му, топлината на кожата му, исках да ме вземе на ръце и да ме занесе в леглото. Чувствах се изтощена. Не продумвах, за да му оставя възможността и времето да ме помоли да остана. Но той продължаваше да мълчи.

— Не може ли да се преструваме, че не се е случило?

Не ми отговори. Мъжът, в когото бях влюбена, единственият, който беше успял да ме види наистина, вече не беше там. В онази кухня имаше друг човек, когото не познавах и който, изглежда, не разбираше нито мен, нито това, от което се нуждаех в момента. А щеше да бъде достатъчно да протегне ръка, да ми се усмихне и аз веднага щях да усетя, че все още сме там един за друг. Ала ръцете му оставаха вкопчени в ръба на мивката.

— По-добре да си вървя — пророних.

Очаквах някаква реакция от негова страна, очаквах да ми каже: „Не, не си тръгвай, остани“. Не каза нищо.

— Държиш се абсурдно, не мога да те позная. Как може да си толкова дистанциран, студен, безразличен?

Изправих се, оставих чашата на масата и тръгнах да си вървя.

Преди да изляза от кухнята, се обърнах и му казах:

— Ако не ме спреш сега, ще ме изгубиш завинаги.

Докато се качвах в колата, вече съжалявах за тези си думи. Направих маневра, виждах как стои на прага на къщата, подпрян с една ръка на стената. Погледнахме се. Останах неподвижна за няколко секунди. Дадох газ, чакълът на алеята се разлетя под гумите на колата, погледнах го в огледалото за обратно виждане и помолих Бог да ме спре. Карах бавно и в един момент видях как направи крачка напред и си помислих, че е решил да ме спре, но той се обърна и влезе обратно в къщата. Стомахът силно ме заболя, усещах, че аха-аха и ще повърна. Преминах през отворената дворна врата и колата ме върна обратно вкъщи.