Първите утринни лъчи

— Изморена съм, писна ми, отегчавам се, трябва да направим нещо — повтарям непрестанно аз.

А той — нищо. Държи се, все едно не се е случило нищо, все едно всичко е спокойно и нормално. Единствената разлика е, че вече не се опитва да се люби с мен: знае, че ще го отблъсна, и — за да не бъде отблъснат — не го и поисква.

Как може да желаеш и да обичаш мъж, който не се опълчва срещу нищо? Навремето се държеше по различен начин: приближаваше се и ме питаше дали искам да се любя с него. В паметта ми се е запечатал онзи път, когато, докато миех чиниите, ми каза:

— Съгласна ли си да отидем оттатък и да се любим?

При така зададен на глас въпрос, дори и да имах някакво половинчато желание, то щеше да ми премине. Колкото повече се унижава и е вежлив и покорен, толкова повече реагирам с раздразнение и гняв.

Напоследък ми е все по-трудно да се любя с него. Преди ми тежеше по-малко да го направя, отколкото да обяснявам отказа си. А и всичко свършваше за броени минути. Повтарям си, че да се любим, не е най-важното, защото отношенията ни, след толкова години, могат да почиват на други неща: привързаност, единомислие и факта, че се познаваме така, както никога никого не сме познавали.