Първите утринни лъчи

17 юни

Написах тези думи, след като той се отпусна и сподели с мен някои неща — не го беше правил никога дотогава. Вземахме си вана заедно, а преди това бяхме изпили цяла бутилка вино. Водата ни помагаше да се отпуснем още повече. На ръба на ваната стояха слънчеви очила.

— Какво правиш с тях? — попитах го аз.

— Обичам да се къпя със слънчеви очила, от години имам този навик. Пробвай ги.

Сложих си очилата му.

— Добре ти стоят — каза ми той, смеейки се.

— Вземи ги, твои са, сложи си ги.

Послуша ме, но веднага ги махна.

— Срамувам се, когато не съм сам.

— Защо? Често ли се къпеш в компания?

Той се засмя.

— Отговори ми, колко жени са били в тази вана преди мен?

— Не много, скоро ремонтирах банята…

— Колко си безочлив!

— Това е истината, тази вана е от два месеца и ти си първата.

— Да говорим сериозно, кога приключи последната ти връзка?

— Дори не знам дали да я определя като връзка, така или иначе, вече мина повече от година.

— Но някога влюбвал ли си се истински?

— Разбира се, че съм се влюбвал, да не съм извънземно?

— И какво се случи?

— Нищо, връзките приключват.

— Колко време продължи?

— Две години.

— Оттогава не ти се е случвало повече да изпиташ необходимост да имаш истинска близост с жена, така ли? Не се чувстваш никога самотен? Не се боиш да остарееш сам?

— Вече съм стар — каза той и се разсмя.

— Ти си само с три години по-възрастен от мен, да не би да искаш да ми кажеш, че съм стара?

— Три години са много.

— Как си се представяш след няколко години? Все така сам или с жена?

„Кажи, че в мислите си и след няколко години си още с мен“, молех се аз.

— Имам много мечти за себе си с жена, красиви моменти, които да изживеем заедно, но знам, че не съм способен на това. В главата ми те са прекрасни като всички мечти, само че в истинския живот никога не става по този начин и знам, че вината е моя. Обичам да си представям красива любовна история, но когато ми се случи, изваждам на показ най-лошото от себе си. Отношенията в двойка ме правят по-лош.

— Може би представата за двойка, която имаш в главата си, е погрешна, може би поради някаква причина не я свързваш с щастието. Родителите ти обичаха ли се?

— Така ми се струва. Баща ми постоянно пътуваше заради работата си, виждах го рядко, като бях малък. С брат ми се страхувахме от него. Смятам, че родителите ми се обичаха по някакъв техен си начин. Майка ми нямаше търпение той да се прибере, а когато си беше вкъщи, изглеждаше, че единственото й желание е отново да потегли на път. Променяше се в негово присъствие. Баща ми ми липсваше, но ми беше по-приятно, когато тримата бяхме сами у дома. Играехме си повече, всички бяхме по-спокойни. Все пак мисля, че това няма нищо общо с връзките ми, смятам само, че съм неспособен да изживея любовна история на висотата на моите фантазии. Междувременно съжителствам с мечтите си.

— И какви са те?

— Същите като на останалите, мисля.

— Хайде, стига с тази срамежлива и притеснена физиономия — без това не й вярвам, и сподели с мен някоя от тях.

Той пак си сложи слънчевите очила.

— Нищо оригинално. Мисля си колко е невероятно как всичко се променя, щом срещнеш човека, когото обичаш, невероятно е колко бързо този човек може да ти стане напълно достатъчен. Усещаш как мисълта за нея те обгръща и затопля, всичко е по-леко, дори ако си на работа и часът е четири и двайсет следобед, а навън вали. Ти си в колата си на магистралата, изморен си, чувстваш се неудобно в дрехите си, но мислиш за нея и се усмихваш самичък, а после се поглеждаш в огледалцето, за да провериш дали си достатъчно хубав за нея. Изпращаш съобщения и ако не ти отговори веднага, то е, защото е в работна среща или пък не е чула, със сигурност не защото няма желание да го направи. А в петък вечер я виждаш и си мислиш какъв късметлия си, понеже цели два дни ще бъде само твоя. Твоя на закуска, твоя след обяда в леглото, докато търсиш филм за гледане. Казва ти, че във вторник вечерта иска да сготви за теб и че ще те чака в дома си към девет, а ти в осем и четирийсет и пет изкачваш стъпалата на къщата й две по две, с леко сърце и влюбен, защото гориш от желание да я целунеш и да усетиш аромата й. Като влезеш у тях, вече се носи приятна миризма и не съумяваш да намериш думи, за да кажеш на самия себе си колко си щастлив, и когато си сам в банята, се поглеждаш в огледалото и се поздравяваш за това колко е красива тя.

— Не си нормален. Мисля, че после действителността те разочарова.

— Причината не се крие в това, че нещата не са такива, каквито съм си ги представял, а в това, че аз не съм толкова безгрижен и влюбен, докато се качвам по тези стълби. Представям си мъж, способен да обича и да бъде обичан, но аз не съм такъв.

— Ако обичаш, се научаваш да обичаш — така си мисля.

— Аз не се научавам, знаеш ли, или поне още не съм се научил.

— Когато обикнеш истински, ще се случи.

— Сигурно.

Напръска ме с вода.

— Искаш ли да чуеш още фантазии?

Отговорих, че искам, защото ми изглеждаше леко притеснен и не желаех да го карам да се чувства неудобно.

— Почти всичките ми фантазии за връзка с жена се развиват между края на септември и началото на ноември.

— Защо?

— Не знам, но е така. Октомври… Виждам се в пуловер и яке как вървя по улиците, хванал я за ръка. В неделя отиваме да хапнем равиоли с тиква в Мантова или талиатели в Болоня — в ресторант, който знам от години. После, вечерта, се връщаме към къщи с колата, а някъде около Модена започва да вали и се мержелеят светлините на фаровете на колите пред нас, които изглеждат размазани по стъклото заради дъжда. В колата е тъмно, свети само плейърът, на който върви прекрасен компактдиск. Шофирам с лявата ръка, защото с дясната държа нейната, и ми се иска да намаля малко силата на звука, но не желая да пусна ръката й. През уикендите се виждам в различни европейски столици в бутикови хотели: сауна, парна баня, спа, салони за красота, а към пет часа влизаме в някое кафене, за да изядем по едно парче ябълкова торта с канела и да пием горещ чай. Виждам как отпиваме вино пред камината, как сме заедно дори без да се любим, защото понякога ни е добре просто така, виждам как готвим заедно вкъщи и гледаме филм или как всеки чете своята книга на дивана.

Всички тези фантазии ми харесват. Но когато ми се е случвало да бъда с жена, не съм съумявал да ги осъществя. Когато съм с жена, след известно време започвам да мечтая да отида сам в Калифорния, да наема кола и да карам часове наред, придружен само от вятъра в косите.

Когато съм с жена, мечтая за свобода, когато съм свободен, мечтая за любов. Докато не се науча да се чувствам свободен в рамките на връзката, за мен ще бъде трудно. Винаги съм смятал, че някой ден всичко ще се промени за миг. Знам, че нещата, дето изрекох, са напълно безстойностни, не са нищо повече от извинения, временни отговори, които няма да просъществуват дълго. Някой ден ще бъдат недостатъчни и тогава ще реша дали да си намеря нови, или да се предам. Има нещо недовършено, което не ми позволява да живея спокойно там, където съм. Непрестанно се люшкам между спомените от миналото и бъдещето, което си представям. Присъствам само като се любя, единствено тогава изживявам мига. Знам, банален съм, но засега този апартамент ми е по мярка. Когато влезеш през тази врата, аз съм тук, присъствам действително и съм способен да обичам. Навън не съумявам.

— Какво имаш предвид?

— Струва ми се прекрасно, когато двама души успяват да се чувстват добре заедно, без да се влюбват. А щом се влюбят или започнат да казват един другиму, че се обичат, или да произнасят думи от рода на „завинаги“, като че ли в същия момент започва приземяването. Все едно думи като „обичам те“ са началото на края. Може би преувеличавам… това е тема, във връзка с която напоследък се чувствам много объркан.

Докато изричаше тези неща, беше мил, раним и възхитителен в честността си.

— Усмихваш се, защото дори и ти не вярваш в последното, което каза, нали? — беше моят коментар.

— Може би не.

— А тогава защо го каза?

— За да ме обориш с умна забележка и да ме успокоиш.

— Нямам никакво намерение да те успокоявам, оправяй се. — Този път аз бях тази, която се усмихваше.

— Тогава ще се удавя във ваната.

— Виждаш ли? Накрая обръщаш всичко на шега и се спасяваш.

— Един ден ще спра да се измъквам и иронията ми ще престане да бъде самозащита. Ще е само качество, понеже, обективно погледнато, съм много симпатичен — беше неговият отговор, опакован в широка усмивка.

Засмях се и аз.

— А за нас имал ли си фантазии?

— От мига, в който те видях.

— И какви бяха фантазиите ти?

— Тези, които изживяваме заедно.

— А с колежките ми?

— Не, с тях не.

— Те са по-красиви от мен.

— Не съм съгласен, освен това им липсва нещо, което ти имаш.

— Какво нямат, а аз притежавам? Да чуем.

— Нещо необяснимо, но доловимо. Нещо, което те прави жена, все едно несъзнателно излъчваш съблазнителния аромат на първородния грях. За жена като теб бих откъснал всички ябълки от дървото, въпреки че Бог не би ми го простил. Напомняш ми кръгчетата с колело, които правех като дете около къщата.

— Досега не са ми казвали това.

— И аз го чувствам за пръв път. Но онова, което исках да кажа, е, че още не съм се научил да обичам мирно и тихо и, разбира се, съвсем не се хваля с този факт.

— Ще видиш, че ще се случи в подходящия момент.

След като изрекох тези думи, осъзнах, че мисля за двама ни. В този момент се запитах как така мъж като него, несъмнено способен да говори на жена, да обсъжда спокойно собствените си граници и противоречия, не съумява да изгради стабилна връзка.

Беше облегнал главата си на ръба на ваната и все още с очилата, гледаше тавана. Изпитах порив да го прегърна здраво и никога повече да не го пускам, но не го сторих от страх да не започне да мечтае за Калифорния.