Рейн-сан: Последният убиец

15.

В петък привечер Дилайла се събуди от дрямка в хотел „Мърсър“ в Сохо. По време на полета изобщо не бе мигнала, но в хотела заспа веднага след като си разопакова багажа. По това време в Париж бе ранно утро и сега тялото й се чувстваше готово за действие.

Тя дръпна завесите и погледна към онова, което управата на хотела наричаше „изглед към двора“. Всъщност гледката не беше лоша. Наистина имаше двор, красив под лъчите на почти пълната луна, а тя предпочиташе по-скоро да гледа двор, отколкото шумна улица.

Хотелът й харесваше. Беше малко упадъчен — портиер с черно поло и физиономия на кандидат за киноактьор, безплатни презервативи в банята и тъй нататък — но все пак в Сохо тия неща изглеждаха нормални.

Тя се изкъпа, изсуши си косата и сложи съвсем малко грим — спирала, руж и едва забележима очна линия, за да внесе драматична нотка. После няколко капки от любимия си парфюм, изработван лично за нея в „Герлен“. Слагаше от него, когато имаше среща с Рейн. Знаеше, че той харесва парфюма, и тази мисъл й доставяше удоволствие.

Мина в спалнята, извади дрехите, които смяташе да облече, и ги огледа: тесни черни джинси, твърдо да. Любимите й махагоново кафяви ботуши с висок ток, определено да. А сега горната дреха. Хмм, може би коприненото сако на „Шанел“, което бе купила от „Трите стъпала на Катрин Б.“ на улица „Гизард“; то несъмнено беше разкошно. Но… не, може би мънистената украса щеше да изглежда прекалено разкошно за джаз бар в Сохо. Значи… да, по-добре да си сложи болерото „Санта Еулалия“. То беше пищно, с шоколадовокафяв цвят, който страхотно отиваше на косата й, а щеше да върви и с джинсите. Рейн й го бе купил на „Пасенг де Грасиа“ в Барселона… тази мисъл също щеше да й доставя удоволствие. А отдолу… да, тъмнокафявата копринена камизола „Сабия Роза“, сутиен в същия цвят и прашки — изглеждаха секси дори както лежаха на леглото. Добре.

Беше свикнала да се приготвя за мъже, а не за жени, но когато облече всичко и застана пред огледалото, установи, че всичко е точно както трябва. Изглеждаше секси, но не крещящо, сякаш се беше облякла за собствено удоволствие, а не за да впечатли някого.

Взе коженото палто „Джекел“, което беше донесла, и слезе с асансьора до фоайето. Някои от гостите я загледаха, навярно се питаха дали не е от знаменитостите, с които се славеше хотелът. Бе свикнала с подобна реакция и обикновено почти не й обръщаше внимание, но този път й стана приятно. Продължи напред, като се правеше, че не забелязва погледите им.

Според уебсайта на Мидори тази вечер беше последното от четирите й седмични изпълнения в близкия „Зинк Бар“. Значи имаше да убие малко повече от час до втората част на програмата. Точно колкото да похапне. На ъгъла на Западен Бродуей и Брум Стрийт Дилайла намери едно заведение, наречено „Къпинг Рум“ с точно подходящата тиха, спокойна атмосфера. Поръча си салата, мариновани агнешки котлети и чаша червено вино. Докато се хранеше, продължи да размишлява, но не стигна до никакви изводи.

Когато привърши, измина пеш няколкото пресечки до „Зинк“. Надникна вътре, но втората част още не бе започнала и Мидори навярно беше някъде отзад. Неволно очакваше да види Рейн. Не знаеше кога заминава за Токио. Е, ако се появеше, толкова по-зле, да се оправя сам. Тя имаше не по-малко право от него да бъде тук.

Заведението беше почти пълно, но отпред, близо до сцената имаше свободно място и тя го зае. Сърцето й биеше малко по-силно от обикновено и Дилайла осъзна, че е нервна. Едва не се разсмя. Беше изпълнявала задачи, в които най-малката грешка или просто някоя нещастна случайност можеше да й струва живота. А ето че в далеч по-безобидна ситуация трепереше като аматьорка. Смешно. Поръча си чаша червено вино.

Усещаше погледите на мъжете от съседните маси и знаеше, че някои от тях събират смелост да я заговорят. Винаги ставаше така, когато излизаше сама. Неизбежно се намираше кой да я заговори. Ако го харесаше, което се случваше рядко, приемаше неговата компания. В противен случай го отпращаше и след това останалите не смееха да си опитат късмета.

С крайчеца на окото си забеляза как някой става през две маси от нея. Онзи с изтърканото кожено яке, късата черна коса и наболата брада, предсказа тя. Беше го забелязала на влизане, докато оглеждаше залата за евентуални проблеми.

Оказа се права. Мъжът застана на почтително, но не прекалено голямо разстояние от нейната маса.

— Извинете — каза.

Дилайла го погледна и вдигна вежди.

— Вероятно чакате някого — продължи той с усмивка, — но ако не е така, аз и моят приятел бихме се радвали да ви поканим на нашата маса. Почитателка на Мидори ли сте?

Всъщност беше симпатичен. Якето й харесваше, чаровната хулиганска усмивка също. Но не тази вечер.

— Все още я опознавам — отвърна Дилайла. — И наистина чакам някого. Но беше мило от ваша страна. Благодаря.

Мъжът кимна.

— Е, ако по някаква причина човекът се побърка и не дойде, ние сме през две маси от вашата.

— Благодаря — повтори Дилайла.

Този път тонът й подсказваше, че разговорът е приключен. Мъжът се усмихна още веднъж и си тръгна.

След малко от една врата в дъното излязоха Мидори и двама младежи. Всички бяха облечени в черно, но за разлика от някои позьори, Мидори не изглеждаше претенциозно в този цвят. Божичко, дори напротив — изглеждаше фантастично с тази черна коса и бяла кожа. Мисълта „Тя има дете от него“ прониза Дилайла и тя се изненада от яростната ревност, която я обзе.

Мидори седна на пианото; двамата младежи поеха бас-китарата и барабаните. Светлините изгаснаха и тримата започнаха да свирят. Дилайла не познаваше джаза толкова добре като Рейн, но разпозна първата мелодия — „Остър завой отпред“ на Бил Еванс.

Така е, помисли си тя. Но за кого?

Сервитьорът й донесе поръчаното вино. Още към средата на чашата първоначалната й нервност почна да се изпарява. Внезапно осъзна защо е нервна: не се преструваше. По време на мисиите винаги работеше под прикритие. Прикритие, колко чудесна дума. Нещо, зад което да се прикриеш, нещо, което да те защити. Нещо, без което ще се чувстваш гол.

Беше дошла със съвсем смътна представа какво иска да направи. Да пропъди Мидори, да я сплаши, да каже или да стори нещо, което да отрови отношенията между нея и Рейн. Но това беше елементарен рефлекс. Егото й тъй отчаяно искаше да ги раздели, че оставаше сляпо за другите възможности.

Информация, това й трябваше. Много неща искаше да узнае. И нямаше да я получи, ако се прави на наранена, гневна, отмъстителна жена, каквато се чувстваше в момента. Не. Щеше да постигне целта си, ако тази вечер загърбеше бушуващите чувства и се превърнеше в друга личност. Личност, с която Мидори да се почувства приятно, да бъде привлечена от нея и да заговори открито.

Когато след час изпълнението свърши и ръкоплясканията затихнаха, нервността й отдавна бе изчезнала. Знаеше коя е тази вечер, знаеше какво иска, знаеше как да го получи.

Някои от посетителите чакаха да си поговорят с Мидори и нейните колеги. Неколцина си бяха купили дискове с нейна музика и молеха за автограф. Дилайла гледаше. Жената беше любезна и дружелюбна с почитателите си, но личеше, че това е просто професионална маска, зад която се криеше, докато си бъбреше с тях. Маската не беше съвсем фалшива, сърдечността изглеждаше искрена — но все пак това не бе истинската жена. Дилайла се усмихна леко. Познаването на маската щеше да й помогне да разбере кога е достигнала до истинската, живата личност, скрита отдолу.

Мъжът с коженото яке се приближи.

— Вашият познат май наистина се е побъркал. Да ви предложа ли едно питие? — попита той.

Дилайла се усмихна. Знаеше, че мъжът през цялото време я държи под око и е забелязал, че все още е сама. Хареса й, че дойде да я попита. Някой с по-малко кураж просто би пратил питието. Редовно го правеха, а тя ужасно мразеше това. Беше толкова жалко — опит да обвържеш някого от безопасно разстояние.

— Благодаря, че попитахте — отвърна Дилайла. — Но сега отивам да се срещна с него. Само искам да поговоря с Мидори преди това.

— Добре — каза мъжът и пак се усмихна чаровно. Все още се надяваше.

Дилайла отвърна на усмивката, за да покаже, че е поласкана — той го заслужаваше. Но същевременно кимна леко, за да даде знак, че отговорът е окончателен. Той любезно й пожела лека нощ и всичко приключи.

Когато групата около музикантите намаля, Дилайла стана и се приближи. Знаеше, че Мидори я е забелязала по време на изпълнението и след това. Сега японката се усмихна сърдечно и с леко извинение, че я е накарала да чака, но зад това се долавяше и любопитство коя може да бъде тази самотна и красива жена.

Дилайла също се усмихна и изрече с леко пресилен парижки акцент:

— Трябва да ви кажа, че свирите чудесно. Толкова се радвам, че попаднах в Ню Йорк точно когато имате изпълнения.

— Благодаря — поклони се леко Мидори. — Откъде сте?

— От Париж.

— Чували сте за мен във Франция? Поласкана съм.

Да, това беше правилният подход.

— Имам приятели по цял свят, които ми препоръчват музика — отвърна Дилайла. — Една приятелка от Токио ми каза, че вие ще ми харесате, затова потърсих по интернет и купих вашия диск „Друго време“. Наистина го харесах. Идвам в Манхатън по няколко пъти годишно, но за пръв път се засичаме.

Готово, няколко щрихи за запълване на картината. Приятели по цял свят — значи космополитна личност. Интерес към музиката — изтънчена. Чести пътувания в чужбина — богатство, положение, може би отговорна работа. А последното изречение деликатно намекваше, че вълнуващият международен живот на Дилайла може да обхване и Мидори.

И, разбира се, Дилайла както винаги бе проучила всички подробности: името на албума, продава ли се по интернет и така нататък. Дори беше готова да разкаже за приятелката си от Токио, но Мидори не прояви интерес към темата. Вместо това попита:

— Какво ви води в Манхатън от Париж?

— Аз съм нещо като разузнавач за парижките модни къщи. Пътувам и фотографирам местните стилове на облекло, изкуството… всичко, което може да вдъхнови френските дизайнери. Деловите срещи обикновено са в Ню Йорк, Милано…

Всъщност историята бе вярна. Дилайла наистина имаше връзки с някои парижки дизайнери и те наистина използваха нейни снимки. Едно прикритие не струва нищо, ако не е част от живота ти.

— Охо! — възкликна Мидори. — Струва ми се приказна професия.

— Не мога да се оплача. Но изглежда скучна в сравнение с вашата.

Мидори се разсмя.

— Не съм сигурна.

— Наистина. Бих си дала половината си живот за талант като вашия.

— Е, да, и аз не мога да се оплача.

— Къде се научихте да свирите? И защо джаз? Знаехте ли като дете, че… Извинявайте, сигурно все за такива неща ви разпитват разни като мен.

Да, бе. Разкошни, изтънчени, интересни жени да се интересуват повече от разговор за Мидори, отколкото да говорят за себе си? Не й се вярваше.

Мидори пак се разсмя.

— Не чак толкова често.

— Аз пък бих искала да чуя още. Вижте, знам, че е късно и вероятно редовно ви досаждат, но… има ли къде да седнем по на едно питие? Наистина ще ми е много приятно. Впрочем, името ми е Лора.

Мидори се поколеба, после каза:

— Разбира се, защо не. Чакайте първо да позвъня на бавачката, за да съм сигурна, че ще остане по-дълго.

Дилайла невинно повдигна вежди.

— О, вие имате деца?

Мидори кимна.

— Момченце. Изчакайте — тя извади мобилен телефон и се отдалечи на няколко крачки. След малко се върна. — Добре, всичко е наред. Какво ще кажете за „Ланголо“? Квартално заведение на две крачки оттук.

— Звучи чудесно.

— Тогава само ми дайте няколко минути.

Дилайла кимна. Мидори изчезна за момент през вратата в дъното, после се върна с късо черно кожено яке. Тръгнаха към изхода. Попътно още няколко клиенти благодариха на Мидори. Китаристът и барабанистът я прегърнаха. Барманът й махна с ръка, а пазачът на входа я целуна по европейски — по двете бузи. Очевидно тук я харесваха и се чувстваше в свои води. Това бе нейният свят.

Отидоха до бара, който бе предложила Мидори. Заведението беше старо и тъмно, с дивани и други тапицирани мебели, разположени на групички върху пода от бели плочки. Между звука на разговорите и музиката имаше приятен баланс. Тук човек можеше да разговаря, без да повишава глас.

Седнаха на една ъглова масичка. Дилайла се настани в края на дивана с гръб към стената; Мидори седна на съседното тапицирано кресло с гръб към витрината. Дилайла се вслуша в музиката, после подхвърли:

— Хубава песен. Ойстейн Севар. Един приятел от Осло ми разказа за него.

— Значи не се увличате само от джаза?

Дилайла се усмихна.

— О, не, харесвам всичко. — Тя взе менюто. — Е, какво ви се иска?

— О, не знам. Вероятно само чаша вино.

— Да попитаме ли за божоле? Младото божоле тъкмо излезе на пазара, а тази година качеството е много добро.

— Звучи чудесно.

Дилайла погледна менюто и с удоволствие видя, че имат „Домен Дюпьобл“, което смяташе за най-добро от новата реколта. Когато дойде сервитьорката, Дилайла поръча една бутилка. Може би Мидори не искаше чак толкова много, но не възрази.

— Как ви харесва Ню Йорк? — попита Дилайла. — Във вашия уебсайт се казва, че сте родом от Токио.

— Харесвам го. Повторно живея тук и го чувствам като свой втори дом.

— Какво ви върна?

— Най-вече възможностите за работа.

Отговорът прозвуча сравнително гладко, но Дилайла видя, че Мидори посърна за миг — явно си припомни обстоятелствата около това пътуване. Интересно.

Сервитьорката донесе виното и се отдалечи. Дилайла взе чашата си.

— Наздраве — каза тя. — Много ми е приятно, че се запознахме.

— И на мен — отвърна Мидори.

Чукнаха се и отпиха.

Дилайла знаеше, че трябва да започне отдалече. Тайната на съблазняването не е в привлекателността на съблазнителя. Важно е по-скоро какви чувства ще вдъхне на обекта. Да, външността и излъчването са важни, но само като основа. Трябва да ги следва усещането за удоволствие, ласкателната мисъл, че толкова привлекателно същество изпитва искрено влечение към мен. Да накараш някого да се чувства важен, достоен, център на вселената — нещо, което обикновено не смее и да си помисли… това е съблазняването.

Затова, докато пиеха първата, а после и втората чаша вино, Дилайла разпитваше главно за Мидори и джаза. В края на краищата бе нейна почитателка и въпросите звучаха нормално. Къде си се научила да свириш на пиано? Каква е връзката ти с Ню Йорк? Какво те привлече към джаза? Кой ти повлия най-силно? Какво е усещането да съчиниш песен?

За разлика от повечето хора Мидори не бе съвсем заслепена от вниманието на Дилайла. Тя също задаваше въпроси. Но Дилайла винаги успяваше да насочи разговора отново към нея.

Когато наляха последното вино от бутилката, Дилайла хвърли поглед към ръката на Мидори, сякаш за пръв път забелязваше, че тя не носи халка.

— Омъжена ли сте? — попита.

Мидори поклати глава.

— Не.

— Извинявайте. Споменахте за бебе и аз…

— Няма за какво да се извинявате. Бащата на бебето живее в Япония.

Дилайла остана с чувството, че отговорът е добре репетиран. Звучеше точно толкова преднамерено уклончив, колкото да предотврати по-нататъшни въпроси, без да засяга събеседника.

— Сигурно е трудно — подхвърли.

— Не. Всъщност така е по-добре.

Мидори не добави нищо повече и Дилайла разбра, че макар и замаяна от виното и поласкана от очевидния интерес на събеседничката си, тя не е склонна да говори на тази тема.

„Промени тактиката. Опитай да споделиш, да разкриеш нещо за себе си“ — нареди си Дилайла.

— Моята майка ме отгледа сама — премина тя към пълна импровизация. — Докато бях малка, изобщо не говореше за баща ми.

Мидори леко се приведе напред.

— Защо?

— Е, разбрах това много по-късно. Баща ми я изоставил бременна заради друга жена.

— А вие… поддържате ли връзка с него сега?

Хмм. Току-що Мидори бе скочила в разговора с две стъпки по-напред, отколкото очакваше Дилайла. Очевидно измислената история бе засегнала нещо в душата й.

— Срещнах се с него — каза Дилайла и замълча, за да види дали е разпалила любопитството на Мидори дотолкова, че да зададе въпрос.

Да, така беше.

— Как мина? — попита Мидори. — Ако въпросът не е твърде личен, разбира се.

Явно, темата определено я вълнуваше. Интересно. Дилайла поклати глава.

— Мина добре — каза. — Сега той иска да поддържаме връзка, но аз не съм сигурна. Израснах без него и никога не ми е липсвал. В момента не знам дали го искам в живота си.

Мидори кимна.

— Значи не ви липсваше, когато бяхте малка? Не желаехте ли… нали разбирате, двамата с майка ви пак да се съберат или нещо такова?

— Не. Мисля, че така беше по-добре. Някои неща не бива да се прощават.

— Дори и заради децата?

— Не, за децата всичко може да се направи. Но въпросът е кое би било по-добре за тях.

Мидори отпи глътка вино.

— Права сте. Там е въпросът.

Настана дълго мълчание. Накрая Дилайла го наруши.

— Имам чувството, че сте размишлявали на тази тема.

Мидори кимна.

— Съвсем наскоро бащата се появи ненадейно и дойде да ни посети.

Дилайла усети как сърцето й трепна, но лицето й не издаде нищо.

— Наистина ли? И как мина?

Мидори въздъхна.

— Объркващо. Мислех, че вече съм взела решение, но сега… не знам.

Тя отпи още глътка вино. Дилайла осъзна, че има шанс.

— След като той е бащата, защо не е в живота ви?

— Дълга история, а и не ми се говори за нея.

Добре, подходът не беше сполучлив. Трябваше да намери друг.

— Извинявайте.

— Не, няма нищо. Просто, знаете ли, когато той видя бебето, точно това ме накара да се разколебая. Разплака се. Никога не го бях виждала да плаче. Не е такъв. А две минути по-късно се целувахме, както не бих повярвала, че е възможно. Не знам как намерих сили да го помоля да си върви. Ако ме беше притиснал малко повече… не знам. Просто не знам.

Лицето на Дилайла пламна от гняв и ревност. Можеше само да се надява, че не се е изчервила. Винаги бе предполагала, че когато не са заедно, Рейн има и други жени. А и тя самата не се лишаваше от мъже. Виждаха се рядко и не можеше да се очаква да пазят целомъдрие през останалото време. Но една страстна целувка с бивша любовница звучеше като начало на нещо много по-голямо. Това бе съвсем различно. В края на краищата той бе казал, че идва в Ню Йорк да види детето си, а не да се чука с бившата си приятелка. А би го сторил, по всичко личеше, че точно това е искал, но Мидори го е прогонила.

Тя въздъхна тежко и отпи глътка вино.

— Изглежда, че връзката помежду ви е силна.

— Не знам каква е. Определено съществува силно привличане. И освен това преди време имахме… много напрегнати преживявания. Но сега за мен всъщност най-важно е бебето. Тревожа се, че ще расте без баща. Питам се какво ще му кажа.

Дилайла сви рамене.

— Не му казвайте нищо. Така постъпи майка ми.

— В общи линии и аз така смятах. Но сега не знам.

Сърцето на Дилайла се разтуптя още по-силно.

— Добре, докъде стигнахте, когато се видяхте? — попита.

— Не знам точно. Той живее в различен свят. Казах му, че ако някога напусне този свят, може да ме потърси. Но не вярвам да успее. Живее така много отдавна и всъщност мисля… не знам, не знам…

— Какво?

Мидори отпи отново глътка вино.

— Мисля, че му харесва. Разбирате ли, той казва, че иска да се измъкне, но ако наистина искаше, щеше да намери начин, нали? А има и причини да го стори. Бебето е само най-новата от тях.

Всяка частица информация, която Дилайла бе изкопчила досега, й носеше разочарование, дори болка. Все пак оставаше онова, за което се бе питала в Париж, и то можеше да надделее над всичко останало. Преди малко се беше опитала да подходи деликатно, но Мидори пресече тази линия. Е, деликатността бе само инструмент. Имаше и други инструменти. Усети прилив на адреналин в гърдите си, докато се готвеше да свали маската и да влезе в пряк сблъсък.

— Може би той се колебае, защото знае, че никога няма да се измъкне напълно — каза Дилайла, гледайки втренчено Мидори. — А ако се опита да живее като цивилен, с цивилна жена, винаги ще бъде заплаха за нея. И тя винаги ще бъде заплаха за него.

Мидори леко тръсна глава, като че се опитваше да я избистри.

— Какво?

— Знаете, че човек като Рейн има много врагове.

Мидори я гледаше. Минаха няколко безкрайни секунди мълчание.

— А дори и да се измъкне от занаята — продължи Дилайла, — враговете му няма да го оставят.

— Извинявайте. Вие… познавате ли го?

Дилайла кимна.

— Познавам го много добре.

— Вие… о, Боже мой.

— Слушайте. Ако му желаете доброто, ако желаете доброто на себе си и на детето, пазете се от него като от огън.

Мидори присви очи и лицето й пребледня.

— Слушай, кучко. Не знам коя си. Но ако още веднъж заплашиш сина ми, ще те намеря и ще те убия, по дяволите.

Дилайла вдигна ръце, осъзнавайки, че е допуснала груба грешка.

— Не заплашвам никого. Искам ти и детето да сте в безопасност. Просто твърдя, че Рейн може да бъде заплаха за хората около себе си. Не си ли го забелязала?

Отново дълго мълчание.

— Значи ти си част от неговия свят, така ли? — попита Мидори.

— Да.

— И… сте свързани по някакъв начин?

Дилайла сви рамене.

— Значи… Джун сигурно ти е казал за бебето, споделил е, че идва да ни види. И ти дойде тук, срещна се с мен и наприказва куп глупости, защото ревнуваш. Права ли съм?

— Дойдох тук тази вечер, защото не искам никой да пострада. Ако двамата с Рейн се съберете, значи сами си търсите белята. Извинявай, но докато идвахме насам, видях какво представляваш. Ти си напълно безпомощна. Нито веднъж не се озърна, не погледна автомобилите наоколо, нищо. Казах ти, че не съм заплаха. Ами ако бях? Какво щеше да сториш? И смяташ да живееш така с Рейн? Ако той води такъв живот, колко време ще оцелее според теб?

Мидори не каза нищо. Дилайла знаеше, че в момента мислите се въртят из главата й като снежна виелица. Точно това бе чакала.

— Освен това — добави Дилайла — какво бъдеще може да имаш с него след онова, което стори с баща ти?

Мидори трепна като ударена. За момент се вгледа в Дилайла, очите й бяха пълни с болка и потрес. После лицето й стана твърдо и тя се изправи.

— Сигурна съм, че нямаме повече какво да си кажем — отсече Мидори.

Завъртя се и се отдалечи.

Дилайла гледаше подир нея. Изведнъж се почувства в безтегловност. Може би заради внезапното й тръгване. Или заради нейното достойнство.

Но сега всичко ставаше ясно. Рейн бе убил бащата на Мидори и тя го знаеше. Погледът й го потвърждаваше по-ясно от клетвена декларация.

Точно това бе дошла да научи Дилайла. То подсказваше, че връзката на Рейн с тази жена отчасти се дължи на чувството за вина, а това я правеше уязвима. И подсказваше още, че каквото и взаимно привличане да изпитват Рейн и Мидори, има нещо голямо, което винаги ще ги разделя.

Новината беше добра. Дилайла допи виното и направи знак да й донесат сметката.

Добра новина, повтори си тя.

Тогава защо се чувстваше тъй ужасно?

Мидори крачеше напред-назад из хола. Дине си беше тръгнала. Коичиро спеше спокойно.

Чувстваше се като изнасилена. Как бе възможно онази жена да знае за баща й? Дали беше замесена в неговото убийство? Не, едва ли — такава блондинка щеше да бие на очи в Токио, а освен това Мидори имаше усещането, че връзката й с Рейн е по-скорошна. Тогава откъде знаеше? Не се сещаше за друга възможност, освен Рейн да й е казал. Боже мой, това ли беше неговата представа за споделяне? Дали си говореха за това в леглото?

Тя седна и започна да диша дълбоко, опитвайки да прогони надигащото се гадене. Мисълта, че подсъзнателно е търсила начин да прости на Рейн, изведнъж я изпълни със срам. Излизаше, че той е обсъждал източника на нейния срам с новата си любовница. Как е могъл? Как е могъл?

Опита да се съсредоточи върху дишането, но не можеше да се успокои. Защо беше дошла тази жена? За да прогони Мидори, това бе ясно. За да й каже, че Рейн винаги ще бъде заплаха за нея и Коичиро. Дори нещо повече за да го докаже. Колко време бе минало откакто Рейн се появи отново в живота й? Четирийсет и осем часа? А неговият свят вече връхлиташе по дирите му като някакъв зловонен ураган.

А защо жената бе разкрила, че знае за баща й? За да я тласне точно към такава реакция, помисли си Мидори.

Но това разбиране не променяше факта, че Рейн е обсъждал най-интимния факт, който Мидори можеше да си представи, обсъждал го е сякаш ставаше дума за някакъв дребен проблем с жена от миналото му.

Тя се приведе напред, плътно затвори очи и зарови пръсти в косата си. Наистина се беше надявала. Наистина. Сега го осъзнаваше.

Може би прибързваше с изводите. Може би Рейн не бе казал на онази жена. Може би тя бе намерила друг начин да узнае.

Но това нямаше значение. Нямаше значение дори какво иска жената. Важното беше, че тя казваше истината. Рейн представляваше заплаха. И това никога нямаше да се промени.

Мидори беше длъжна да го прогони от своя живот. И от живота на Коичиро. Завинаги.