Рейн-сан: Последният убиец

35.

По-късно същата сутрин Дилайла ми се обади. Върнахме се в хотелската стая на Докс. Пак донесох храна от закусвалнята.

— Ето какво съм си наумил — подех, докато се хранехме. — Ще поддържаме комуникациите както снощи. Но този път Дилайла ще си спусне косата и ще носи слушалка. Северно от входа на клуба има строеж. Докс, провери ли го?

Той кимна.

— Снощи, както се уговорихме. Мога да вляза без проблеми, а вътре има добри позиции и прикрития. Проблемът е в ъгъла. Ще бъда на сто метра от входа, но само на три метра височина. Това силно повишава риска от появата на непредвидени движещи се препятствия.

— Искаш да кажеш други хора — обади се Дилайла.

Докс сви рамене.

— Може да са хора, може да е кола. Трудно е да се каже. Знам, че няма да е като да стрелям от кулата на Тексаския университет. Но онази пътека, дето се отклонява от улицата, върви направо пет метра, преди да завие зад стената. Това ще ми даде време, ако не се появи пречка.

— Ами какво ще кажеш за бронежилетка? — попита Дилайла. — Нали разправяте, че Ямаото бил параноик. Сигурен ли си, че няма да е с жилетка?

Докс поклати глава.

— Повечето бронежилетки, предвидени за носене под дрехите, не могат да спрат високоскоростен куршум от карабина. Някои могат, но тежат по десетина кила и са неудобни. Определено не стават за носене под елегантен костюм.

— Вижте — намесих се. — Ако нещата вървят добре, щом Ямаото пристигне, Докс го надупчва и всички отиваме да пием бира. Ако нямаме този късмет, Докс остава като резервен план, в случай че Ямаото успее да се измъкне от клуба въпреки всичките ми усилия вътре. А ти, Дилайла, при възможност огледай Ямаото и ако смяташ, че носи жилетка под дрехите, обади ни се. Въпроси или коментари дотук?

Двамата поклатиха глави.

— Дилайла, ти пристигаш преди десет. Искаме да си там преди Ямаото, за да видиш къде ще отиде, когато влезе…

— Ако влезе — добави Докс.

Кимнах.

— Ако влезе. Но важното е, че трябва да знам къде точно е Ямаото. Би било полезно да съм наясно и с кого е. Както и потвърждение за броя и позициите на клубната охрана и външните телохранители. С малко късмет ще видиш Ямаото и Куро, когато влязат, и ще можеш да разбереш къде точно отиват. Не чакай. Щом уточниш позицията на Ямаото, съобщи ми и върви да изключиш генератора. Или още по-добре…

— Да го изключа преди идването на Ямаото — довърши тя. Кимнах.

— Да, добра идея. Никой няма да забележи, преди да е станало късно. А щом той влезе, това ще ни е последната грижа.

— Но как ще изключим централното електроснабдяване?

— Моят приятел ще прати човек в местната подстанция. Но има един проблем. Той може да ни даде само две минути тъмнина, дори по-малко. Надхвърли ли този срок, градските власти ще проведат разследване, а моят приятел не иска да се стига дотам.

— Две минути… — повтори Дилайла.

— Достатъчни са. Преди да се обадя на нашия човек и лампите да угаснат, ти вече ще стоиш до аварийния изход, за да ме пуснеш вътре. Трябва да бъдеш.

— Защото щом токът спре, главният вход няма да работи. Той има електронна ключалка.

— Именно. И същевременно не можем да използваме аварийния изход преди спирането на тока — иначе алармата ще ни издаде.

Тя кимна.

— А камерата е насочена към изхода.

— Камерата вече ще е изключена, когато ме пуснеш. Не знам дали водят видеозапис, но след като токът спре, няма да има значение.

— Ами вътре в клуба? Дори да изключиш осветлението, няма да бъде съвсем тъмно. Хората имат запалки, клетъчни телефони…

— Идеално — казах. — Трябва ни точно толкова светлина, колкото хората да не изпаднат в паника и да не хукнат насам-натам. Малко светлина ще им помогне да запазят спокойствие и да останат на място две-три минути, докато чакат токът да дойде отново. Така или иначе, със запалки и клетъчни телефони, преди очите им да са привикнали с мрака, ще виждат само на две-три крачки. Аз ще имам прибор за нощно виждане и пистолет със заглушител. Ще вляза и ще изляза за по-малко от две минути. Никой няма да разбере какво е станало, преди лампите отново да светнат, а дотогава ние ще сме изчезнали.

Дилайла кимна. Помълчахме, докато тя обмисляше думите ми.

— Настани ли се в нов хотел? — попитах.

Тя използваше едно и също име в „Льо Меридиен“ и „Шепот“, в случай че някой от клуба реши да я провери. Очевидно след тази вечер това трябваше да се промени.

Дилайла пак кимна.

— В „Ню Отани“. Близо до метростанция Акасака Мицуке. Под името Еме Акер.

— Добре, значи е уредено. Сега слушай. Ако нещо се обърка, ако ти потрябвам за каквото и да било, само кажи: „Тук е горещо“ и веднага ще дотичам.

— Как ще влезеш? — попита тя.

— Мисля, че пистолетът е добър аргумент при необходимост.

Тя се разсмя.

— И аз ще дойда — вметна Докс, — но понеже съм по-далече, ще ми трябва повече време.

Дилайла се усмихна.

— Не вярвам да ми трябва помощ от кавалерията.

Погледнах я.

— И аз не вярвам. Знам, че си свикнала да действаш без подкрепления, но довечера ще ги имаш. Запомни, сигналът е „Тук е горещо“. Използвай го, ако се наложи.

Дилайла кимна, но усещах, че го прави по-скоро за да ме успокои, отколкото от истинска убеденост. Е, нямаше какво друго да сторя, освен да я уверя, че може да разчита на нас. Така или иначе, тя вероятно бе права. Сигналът едва ли щеше да ни потрябва.