Рейн-сан: Последният убиец

49.

Върнах се в стаята на Тацу. Като ме видя, той въпросително вдигна вежди. — Свърши се — съобщих, придърпвайки стол до леглото.

Той се пресегна, стисна ръката ми и прошепна дрезгаво:

— Благодаря ти. Благодаря.

— Само че има нещо. Може да е дреболия, но…

— Какво?

— Преди да загуби съзнание, той каза: „Не е свършено“. Може би само се перчеше, но… Куро все още липсва. А Ямаото му каза в клуба, че аз стоя зад събитията в Ню Йорк и Уаджима.

— Казах ти, недей да се тревожиш за Куро.

— Защо?

— Първо, защото кръвната вражда на Ямаото срещу теб не бе нищо повече от лична омраза. Тя не засяга другите членове на организацията му. Без неговите заповеди никой няма желание или интерес да посяга на теб. Или на семейството ти.

Кимнах, но не бях съвсем убеден.

— Има ли и втора причина?

— Да. Куро е моят осведомител.

Погледнах го и усетих как лицето ми се разтяга в усмивка.

— Дявол да те вземе. Нищо чудно, че информацията беше толкова точна.

— Куро беше много недоволен от мен след станалото в Уаджима. Мислеше, че Ямаото ще разбере откъде е изтекла информацията и ще го убие. А след стрелбата в клуба едва не получи сърдечен удар. Но се надявам вече да се е съвзел. Няма по-подходящ кандидат от него за мястото на Ямаото.

— Колегите му няма ли да заподозрат, че стрелбата е негова работа?

— Възможно. Досега точно този страх винаги го възпираше да предприеме каквото и да е срещу Ямаото въпреки настойчивите ми съвети. А разбира се, и страхът от последствията, ако ударът не успее. Сега го изправихме пред свършен факт. Какво друго да стори, освен да предприеме енергични мерки за заздравяване на властта?

— А китайците?

— Куро винаги е бил връзката на Ямаото с тях. Ако не им каже, че ударът е твое дело, няма откъде да разберат. А дори и да им каже, ще му повярват ли? Най-вероятно ще решат, че си измисля плашило, за да отклони вниманието от отговорността на якудза за касапницата в Уаджима и „Шепот“. Не, подозирам, че Куро ще намери начин да сложи край на войната, като прехвърли колкото се може по-голяма част от вината върху Ямаото.

Кимнах и се замислих. Звучеше логично. Но навярно щеше да мине доста време, докато се убедя.

— Виждаш ли? — погледна ме Тацу. — Сега можеш да се върнеш при Мидори и сина си. Няма какво да те спре.

— Може би — съгласих се аз.

Но истината бе, че в момента Мидори и Коичиро ми се струваха по-далечни от когато и да било.

— Само не забравяй да наминеш пак, преди да напуснеш града. Много ще ми липсваш.

— Засега не се каня да заминавам. Бих искал да поостана при теб, ако не възразяваш.

Той стисна ръката ми.

— Чудесно. Обещавам да не те задържам много.

Тръснах глава.

— Престани с тия приказки.

Той ме изгледа втренчено.

— Трябва да ги говоря. Иначе не бих издържал. А и не можеш да не се съгласиш, че е по-достойно, отколкото да хленча.

— Донякъде.

Думите ми предизвикаха кратък смях, който премина в кашлица. Подадох му вода и той отпи със сламка.

Клетъчният ми телефон иззвъня. Погледнах екрана и видях код, започващ с 212. Трябваха ми една-две секунди, за да осъзная откъде е и кой се обажда.

— Мидори е — казах и се изправих.

Тацу се усмихна.

— Може би е съдба.

Отидох до прозореца и разгънах телефона. Сърцето ми биеше лудо.

— Здравей — промълвих.

— Джун, двама мъже ме заплашиха пред един клуб. Имаха снимки на Коичиро и бавачката в парка, адреса ни, моята работа, всичко. Казаха, че ще ни причинят зло, ако не им кажа къде да те намерят.

Стомахът ми се сви и имах чувството, че ще повърна. Дълбоко си поех дъх.

— По-бавно. Казаха ли кои са? — попитах.

— Не. Бяха японци, по поведението и говора приличаха на хора от якудза. Мръснико, какво си направил?

— Вземи Коичиро. Тръгвай веднага и го отведи някъде, където няма да ви открият. Не използвай клетъчни карти, не използвай клетъчния си телефон.

— Няма да променям живота ни заради теб!

— Мидори, трябва…

— Не!

Замислих се.

— Добре, всичко ще бъде наред. Пристигам и ще се погрижа.

— Не идвай тук, по дяволите. Стой колкото се може по-далече от нас!

— Това няма да разреши проблема — изтъкнах, изненадан от спокойствието в гласа си. — Нека първо отстраним опасността, после можеш да правиш каквото си искаш. Каза ли им нещо? Как да ме открият?

— Какво можех да им кажа?

— Добре, сега ще проверя нещо и след петнайсет минути пак ще ти се обадя.

Затворих, без да чакам отговор. Тацу вече бе пребледнял от чутото. Когато му казах какво се е случило, стана бял като платно.

— Какво става, по дяволите? — попитах. — Ти току-що ми каза…

— Казах ти, че Куро още не владее положението. Никой дори не знае, че Ямаото е мъртъв.

— Да, но кога би могъл Ямаото да…

— Може би по време на бягството с лимузината. Преди да попадне в болницата. Дай ми време да проверя.

Тацу взе телефона и набра номер. Зададе въпроси. Изслуша отговора. Пак зададе въпроси. Пак се вслуша.

— Отзови ги — каза.

Изслуша новия отговор, после изруга и затвори. Погледна ме.

— Да, изглежда Ямаото се е обадил по пътя към болницата. Пратил е двама души в Ню Йорк. Да притиснат Мидори и детето, за да се доберат до теб.

— А ако натискът не подейства?

Той не отговори. Беше излишно. Виждах отговора в очите му.

— Ти каза на Куро да ги отзове. Какво отговори той?

— Не може. Тия двамата са преторианската гвардия на Ямаото, личните му убийци, верни само на него. Куро може да се справи с всички останали. Но тези двама не са свързани с Куро и не приемат заповеди от него. Дори и след смъртта на Ямаото.

Стомахът ми отново се сви. Задигнах дълбоко и стегнах мускулите на гърлото си. Обадих се на Мидори.

— Знам какъв е проблемът. И мога да го уредя. В момента тръгвам за аерогарата. Ще хвана вечерния полет. Пристигам на летище „Кенеди“ — погледнах часовника си — утре вечер по твое време. Щом кацна, ще ти позвъня на секундата.

Мълчание. После тя каза:

— Мразя те.

Кимнах.

— Знам.