Рейн-сан: Последният убиец

36.

В девет и половина вечерта Дилайла стигна до клуба. Беше облякла пурпурната рокля със сатенено бюстие, която си купи този следобед. Предната вечер бе забелязала, че много от компаньонките носят черно, и смяташе, че не е зле да изпъква. Е, червеният сатен подхождаше идеално за целта. Щеше да хваща мекото осветление в клуба по най-подходящия начин. Аксесоарите също бяха на място: черни обувки с високи токчета и закрити пръсти; старинна ръчна чантичка, изплетена от сребърни нишки; набрана сребриста наметка за по-впечатляващо. На лявата си китка носеше една-единствена диамантена гривна, която да хвърля отблясъци; на ушите — малки диамантени обици, избрани точно с обратната цел. Никакви обици не биха подхождали на сегашния тоалет, а и не искаше нещо да привлича излишно внимание към ушите й, след като в едното носеше слушалка. Слушалката беше малка, с телесен цвят, освен това спуснатата коса я прикриваше, но защо да рискува?

Докато завиваше по улицата към клуба, тя леко наведе глава и изрече:

— На позиция ли сте?

— Тук съм — отговори Рейн. Намираше се на една уличка южно от клуба, близо до мястото, където бяха паркирали вана.

— Разбрано — обади се и Докс. — Виждам те ясно като посред бял ден. И, скъпа, гледката е прелестна.

Тя се усмихна. Ако в Хонконг не бе виждала Докс в действие, би си помислила, че е прекалено голям шегаджия, за да му се довери в операция. Но не бе срещала по-хладнокръвен агент от него през онази нощ. Рейн й каза, че Докс си е такъв — вечно щурее, докато не дойде моментът да повали някого с карабината. Когато стреля, бе обяснил Рейн, Докс е невъобразимо тих и неподвижен. Ако му кажеш нещо, ще отговори, но сякаш е някъде другаде. Или по-скоро сякаш е тук дотолкова, че в момента преставаш да бъдеш реалност за него.

— Добре, започваме — заяви тя.

Продължи напред и пред нея отново се появиха двамата служители, застанали неподвижно като живи градински статуи. Когато тя зави по пътеката, те се поклониха едновременно. Дилайла им кимна, продължи напред и след малко се озова вътре по същата процедура, при същите двама охранители. Този път служителките отвъд дивана я познаха. Те се поклониха, едната от тях вдигна телефонната слушалка и каза няколко думи на японски.

Киоко се появи иззад вратата и заобиколи дивана. Стисна ръката на Дилайла и я огледа, явно доволна от видяното. Вероятно бе споменала на Куро за находката си и се радваше, че Лора ще направи добро впечатление.

— Куро-сан още не е тук — уведоми я Киоко, — но скоро ще дойде. Тази вечер има малко работа и не съм сигурна кога ще се освободи, но те очаква и се надявам, че ще можеш да изчакаш, както се уговорихме.

— Разбира се — отговори Дилайла.

— Да ти предложим ли нещо за пиене?

Дилайла кимна.

— Може би чай?

— Разбира се. Мляко? Лимон?

Дилайла се усмихна.

— Само чай.

Киоко кимна и посочи кожената скамейка.

— Заповядай. Настани се удобно. Ако ти трябва още нещо, просто кажи на някое от момичетата.

Дилайла седна и Киоко се върна в кабинета. Дотук добре; след малко щеше да отиде да изключи генератора. Тогава, ако Ямаото пристигнеше по разписание, можеше да види къде ще го настанят и да уведоми Рейн. С малко късмет всичко можеше да приключи съвсем скоро.

Една от японските сервитьорки й донесе чай в изящна керамична паничка върху бамбуков поднос. Дилайла благодари и поседя няколко минути, отпивайки от ароматната течност. Никой не слезе надолу по стъпалата и никой не се качи — достатъчно време, за да е сигурна, че тоалетните са празни.

Тя се изправи и се обърна към служителките.

— Извинявайте, тоалетната…

По-близката японка се усмихна и посочи към стълбището. Дилайла кимна и тръгна надолу.

Повтори процедурата от предния ден. Този път обаче изключи генератора, преди да напусне сервизното помещение. И за по-сигурно откачи кабелите. Когато свърши, отиде в дамската тоалетна.

— Генераторът е извън строя — съобщи тя.

— Добре — каза Рейн. Докс добави:

— Страхотна си, скъпа.

Тя използва тоалетната, после се върна горе, седна и продължи да пие чай, като се чувстваше само съвсем леко напрегната — по онзи приятен начин при започването на операцията, когато всичко върви като по вода.

Двайсет минути по-късно чу в ухото си гласа на Докс:

— Добре, Големия Лю току-що пристигна. Заедно с двама телохранители и някакъв съдружник, доколкото мога да преценя. В момента служителите откарват колата им.

— Ясно — тихо каза Дилайла.

— Скоро трябва да дойде и Ямаото — обади се Рейн. — Бъдете готови.

— Разбрано — отговори Докс.

След малко звънецът избръмча. Служителките кимнаха на охранителя, който отвори вратата и се поклони. Влязоха четирима мъже. Дилайла разпозна Големия Лю по снимките, които й бе показал Рейн. Другите двама бяха по-млади, в добра физическа форма и също тъй свирепи на вид. Тя ги огледа внимателно. Отдясно имаха еднакви издутини под дрехите си и десните крачоли на панталоните им леко провисваха. Пистолети в кобури на колана — телохранители. Четвъртият изглеждаше малко по-спокоен и властен — човек от началството. Всичко потвърждаваше предположението на Докс.

Японките заобиколиха дивана и поеха палтата на гостите. Големия Лю се огледа с усмивка, после забеляза Дилайла. Усмивката му стана още по-широка и заприлича на сладострастна гримаса. Е, Рейн бе споменал, че човекът харесва блондинки.

Една от служителките ги въведе в общата зала. Докато минаваха през летящата врата, Лю се озърна към Дилайла, продължавайки да се усмихва.

Две минути по-късно служителката се върна. Но вместо да заеме предишното си място зад дивана, тя влезе в кабинета. Дилайла се запита какво става.

Отново чу в ухото си гласа на Докс:

— В момента пристига Ямаото. Движи се много бързо и телохранителите ми попречиха да се прицеля. Ще ги видиш след секунда, и Куро е с тях.

— Разбрано — отвърна тя.

— Добре — прозвуча гласът на Рейн. — Всъщност не очаквахме да го ликвидираме на влизане. Ще се справим вътре.

След секунда звънецът забръмча. Охранителят отвори вратата, поклони се още по-ниско и във вестибюла с бърза крачка влязоха четирима японци в костюми. Дилайла разпозна първите двама от снимките на Рейн. Ямаото беше по-възрастен, крачеше начело с вирната глава и излъчваше властност, която се долавяше дори от другия край на стаята. Костюмът му стоеше превъзходно и тя веднага разбра по изисканата кройка и по движението на плешките му под плата, че не носи бронирана жилетка. Куро изглеждаше по-мекушав, с намазана с брилянтин коса и приличаше по-скоро на бизнесмен, отколкото на гангстер. Вървеше на половин крачка зад Ямаото. Другите двама, с издути мускули под костюмите и шарещи наоколо погледи, докато бързаха да не изостанат от шефовете, бяха типични телохранители. Също като китайските си колеги, имаха издайнически издутини под саката.

Служителката заобиколи квадратния диван и се зае да поема палтата. Вратата на кабинета се отвори и Киоко излезе с другата японка. Докато младите жени помагаха на мъжете, Киоко обсъди на японски нещо с Ямаото и Куро. От време на време двамата мъже и Киоко хвърляха погледи към Дилайла, после продължаваха разговора.

Този път Киоко лично въведе гостите вътре. Дилайла искаше да стане и да погледне къде са се настанили в общата зала, но това би привлякло вниманието към нея. Трябваше да изчака друга възможност.

— Няма жилетка — прошепна тя.

— Разбрано — отвърна веднага Докс.

След минута Киоко се върна. Пристъпи към Дилайла и заговори:

— Получи се… интересна ситуация.

Дилайла вдигна вежди, като си мислеше, че може би се досеща какво става. Още не бе сигурна дали е изгоден шанс или проблем. Може би по малко и от двете.

— Един от нашите гости — продължи Киоко — е запленен от теб. И никоя друга не го интересува тази вечер.

— Но ти му кажи… аз не на работа още. Само дошла да провери.

Рейн и Докс сигурно се чудеха какво става, но след малко щяха да схванат. Киоко кимна.

— Изглежда, това те прави още по-привлекателна.

— Кой гост?

— Китайският джентълмен. Мистър Лю.

— Мистър Лю иска бъда негова компаньонка?

Киоко се разсмя.

— Точно това иска. Виж, положението е необичайно. Още не си провела предварителен разговор, да не говорим за обучение. Но мистър Лю е важен гост. А двамата господа с него, Ямаото-сан и Куро-сан, искат да остане доволен.

Ако откажеше, щеше да изглежда странно. Начинаеща кандидатка като Лора би използвала незабавно шанса да се сближи с важни хора преди разговора с началството. Но ако се съгласеше, нямаше представа в какво ще се забърка. Вярно, щеше да знае къде точно е Ямаото и какво става около него, но не беше сигурна как да се измъкне, когато дойде моментът. Е, все щеше да измисли нещо.

— Киоко — поколеба се тя, — мислиш ли, че трябва да отида при тях?

Киоко въздъхна.

— Куро-сан ще приеме присъствието ти вместо предварителния разговор, за който си дошла. А ако мистър Лю бъде щастлив, просто няма начин да не получиш работата.

— Тогава с удоволствие ще им правя компания. Значи имената им са Лю, Куро и Ямаото?

Ако още не бяха разбрали, Рейн и Докс вече трябваше да са наясно.

— Точно така. Виж, те са уведомени, че си само кандидатка, затова няма да очакват от теб да знаеш всичко за нашия клуб, процедурите и тъй нататък. Затова недей да се плашиш. Ела, ще те запозная с тях.

Киоко отведе Дилайла в общата зала. Вътре бе по-оживено, отколкото предната вечер, може би поради по-късния час или просто в събота вечер имаше повече клиентела. Около шейсет души, прецени Дилайла, две трети от тях компаньонки.

В отсрещния ъгъл, в едно сепаре до аварийния изход седяха Големия Лю, неговият съдружник, Куро и Ямаото. Това я изненада — беше очаквала да са в някоя от стаите за гости. Но не, разбира се. Големия Лю беше развратник; предпочиташе да седи там, откъдето ще може най-добре да се наслади на красавиците наоколо. А Ямаото явно искаше да му угоди, да използва апетитите на китаеца, за да отклони вниманието му от отстъпките, които се надяваше да изкопчи от него. В края на краищата именно затова се срещаха тук.

Двама от телохранителите, един японец и един китаец, седяха един срещу друг на най-външните места в съседното сепаре. Всеки от тях оглеждаше внимателно залата и колегата си. Напълно разбираемо при дадените обстоятелства. Организациите им бяха на ръба на войната и ако тази вечер Ямаото и Големия Лю не стигнеха до споразумение, срещата можеше да завърши със сблъсък. Дилайла плъзна поглед из залата и забеляза другите двама в отсрещния край, откъдето имаха друг наблюдателен ъгъл и удобна позиция за стрелба.

Когато Киоко и Дилайла наближиха масата, Големия Лю стана и се усмихна. По дяволите, тоя тип изгаряше от нетърпение.

— Господа — каза Киоко, — това е Лора. Тя дойде тази вечер да проведе разговор за постъпване на работа, но е толкова поласкана от любезното ви внимание, че с удоволствие ще ви направи компания за едно питие.

— Да, моля — отвърна Големия Лю и стисна ръката на Дилайла доста по-енергично, отколкото предполагаше добрият тон.

Той се обърна към своя съдружник и изрече няколко думи на китайски. Онзи невъзмутимо стана и отиде да се настани при телохранителите. Е, личеше си кое е най-важното за Големия Лю тази вечер.

Китаецът отново насочи вниманието си към Дилайла.

— Аз съм Лю — представи се той и повторно стисна ръката й. — Но, моля ви, наричайте ме Големия Лю.

— Да, Големи Лю — отвърна Дилайла със силен парижки акцент. — Enchantee.

— А, вие сте французойка — изненада се Големия Лю.

— Да, французойка. Мой английски… моля, извинете. Аз още уча…

— Аз също! — възкликна Големия Лю и енергично размаха ръце, после се разсмя, сякаш това бе най-забавното нещо на света.

Дилайла се обърна към Ямаото и Куро. Двамата кимнаха за поздрав. Дилайла протегна ръка на Ямаото.

— Вие сте… господин Ямаото? — попита тя.

— Ямаото — потвърди той и небрежно се ръкува с нея.

Дилайла усети, че той търпи присъствието й само за да угоди на Големия Лю. И вероятно да го разсее. Извърна се към Куро и отново протегна ръка.

— А вие сте господин Куро?

— Хай — каза той и стисна ръката й.

— Благодаря, че ме поканихте на вашата маса — изрече тя не толкова за тях, колкото за Рейн и Докс.

— Моля, моля — намеси се Големия Лю и посочи скамейката.

Дилайла седна срещу Куро и по диагонал срещу Ямаото, а китаецът се настани до нея.

Киоко се поклони и си тръгна. Дилайла се усмихна и си помисли: „Започваме“.