Рейн-сан: Последният убиец

34.

На другата сутрин минах набързо покрай „Шепот“ — обикновен жител на квартала, излязъл за ранен крос с маратонки, спортен екип и ниско нахлупена шапка в хладното утро.

Притичах по една от уличките зад клуба. Като знаех работното им време, не ми се вярваше някой от служителите да е наоколо толкова рано, но и да ме видеха, никой не би обърнал внимание на човек по анцуг, търсещ къде да пусне една вода.

В подкрепа на това прикритие, аз спрях и почнах да разкопчавам долнището, като същевременно се оглеждах за камери. Не видях нищо, освен глуха бетонна стена с авариен изход отляво — гладка стоманена плоча без дръжка или някакво друго приспособление.

Оправих долнището и се приближих до вратата. Както очаквах, пантите бяха от външната страна. Един стоманен лост, забит отдолу под ъгъл, би свършил работа.

Продължих сутрешния си крос и спрях в парка Аояма да се обадя на Тацу в болницата. След няколко сигнала чух глух глас, почти стон:

— Хай.

— Аз съм — казах. Господи, гласът му звучеше ужасно. — Извинявай, че те безпокоя.

Той дълго мълча и усещах, че се мъчи да си поеме дъх. Накрая изхъхри:

— Да ме безпокоиш ли? Точно тия обаждания чакам. И посещенията на внука си.

— Имаш ли нови вести за срещата довечера?

— Да, информаторът току-що потвърди. Нищо чудно, че ме боли, не ме оставяте да поспя. Срещата е в десет вечерта.

— Добре. Приключихме с началното проучване. И довечера наистина ще имам човек вътре.

— Какво друго ти трябва от мен?

— Както ти казах миналия път, някой с правото да спре тока по мой сигнал.

— Искаш лампите да изгаснат?

— Да.

— А резервният генератор?

— Въпросът е уреден.

— Имам човек, който може да ти помогне. Но… ще трябва да действаш бързо.

— Какво искаш да кажеш?

— От подстанцията, до която има достъп моят човек, няма как да изключи тока в отделни сгради. Само в целия квартал. А ако електроснабдяването в цял токийски квартал спре за повече от две минути, правилникът изисква произшествието да се разследва.

— Не можеш ли просто…

— Това е работа на градската управа. Аз съм държавен служител. Повярвай ми, не ни трябва разследване. Ще подложим на риск добри хора. Можеш ли да свършиш работата за по-малко от две минути?

Замислих се.

— Май се налага — казах накрая.

— Добре. Довечера ще имам на място човек с ясни инструкции.

— Ще ми трябва номерът на мобилния му телефон. Искам да поговоря лично с него, да се убедя, че разбира плана. А и трябва да мога да му подам сигнал довечера, когато бъда готов да вляза.

— Ще му поръчам да ти се обади.

— Добре. Превъзходно.

Помълчахме.

— Крепиш ли се? — попитах след малко.

Ново мълчание.

— Гледай да свършиш довечера — каза той накрая.

Кимнах с мрачно спокойствие и обещах:

— Ще свърша.