Както се бяхме уговорили, на следващата сутрин Канезаки ни достави торба за голф с обещаното оборудване във влака по линията Яманоте. Този път му дадох номера на местния си мобилен телефон. Той вече имаше доста ясна представа какво сме замислили и ако узнаеше нещо полезно, така можеше да ни го съобщи.
Отнесохме торбата във вана. Докато аз карах, Докс седеше отзад и разглеждаше екипировката.
— Еха тая година Коледа е подранила — възкликна той.
— Какво имаме?
— Карабината М40АЗ, за която помолих, плюс мерник за дневно и нощно виждане ANPVS10, заглушител „Опс Корпорейшън“ и сто патрона Ml 18LR, калибър 7.62. Радост за мен и голяма беда за лошите момчета.
— Добре. Тацу ни подготвя списък на целите. Трябва скоро да бъде готов.
Следобед Тацу ми се обади и аз отидох да го посетя в болницата. Телохранителят ме пусна да вляза. Тацу беше сам.
— Готов ли е списъкът? — попитах.
— Готов е. Но мисля, че ще трябва да изчакаш до събота.
Господи, гласът му звучеше съвсем немощно. Едва не го попитах как се чувства, но това щеше да го раздразни. А и предварително знаех отговора.
— Какво става?
— Сумистите се появиха — обясни Тацу. — Ямаото ги уби.
— По дяволите.
— Не — каза той с глух, дрезгав глас. — Така е по-добре. Един човек на име Големия Лю, шеф на „Обединен бамбук“, пристига в събота на среща с Ямаото, за да уредят нещата. Ще отседне в хотел „Гранд Хаят“ в Ропонги. Срещата е в клуб „Шепот“ в квартал Ниши-Азабу. Урежда я човек на име Куромачи, или накратко Куро, който е дясната ръка на Ямаото — поне доколкото Ямаото позволява подобно нещо.
— От информатора ли научи всичко това? — поинтересувах се.
Той кимна.
— Щом имаш толкова добър вътрешен източник, защо досега не си го използвал, за да видиш сметката на Ямаото?
— Първо, защото не разполагах с човек като теб. Второ, информаторът се страхува от Ямаото повече, отколкото от мен. В тия неща винаги съществува крехко равновесие. Ако прекаля с натиска, може да го изгубя напълно. А в момента го притискам здравата.
— Добре. Казваш, че ако ударим якудза преди срещата…
— Може да я отменят. Не искаме да пропуснем възможността за пряко отстраняване на Ямаото.
Замислих се.
— Какво знаеш за този клуб? Мога ли там да се добера до Ямаото?
— Не знам. Не познавам терена, а моят информатор се дърпа. Подозира, че съм използвал неговите сведения за засадата срещу китайците и сумистите в Уаджима. Ямаото смята, че е дело на вътрешни хора и иска да намери виновника. Информаторът се страхува. Не знам още колко ще мога да изкопча от него преди срещата.
Обмислих чутото. Може би имаше начин да осигурим на Докс позиция върху някой покрив или във вана. Може би имаше шанс да застреляме Ямаото с карабината на влизане в клуба или докато излиза.
Но не можехме да разчитаме на това. Ако Ямаото беше обзет от параноя, както твърдеше Тацу, очаквах колата да спре пред самия вход и Ямаото да остане на открито за съвсем кратко — твърде кратко, за да се прицели Докс. Можехме да подготвим и това, разбира се, но при неуспех ни трябваше начин да влезем.
— Можеш ли да ми осигуриш план на клуба? — попитах. — Предполагам, че са подали планове в отдела за благоустройство, пожарната и тъй нататък.
— Разбира се.
— А електроснабдяването? Имаш ли хора, които да спрат тока в квартала, когато трябва?
— Да.
Началото беше добро. Но осъзнах, че ще ни трябва нещо повече от плана. Той не можеше да ни каже къде са настанени шефовете, има ли наоколо телохранители и десетки други неща, които трябваше да знаем предварително. За всичко това щеше да ни трябва вътрешен човек.
— Разкажи ми какво знаеш за клуба — казах. — Предполагам, че е заведение от висша класа?
— Най-висша. Както знаеш, повечето от наистина елитните клубове са в Гинза и Акасака, където компаньонките са японски момичета и не са достъпни срещу пари.
— Точно така.
— Има и по-долнопробни заведения, каквито се намират най-вече в Икебукуро и Шинджуку, обслужвани от китайки, филипинки и други чужденки, които могат да бъдат наемани за нощ или дори за час.
— Да, чувал съм.
Тацу се усмихна.
— В известен смисъл заведението на Куро взима най-доброто от двете категории. Компаньонките му са от цял свят: Япония, други азиатски държави, Близкия изток, Африка, Европа, Северна и Южна Америка. Всички са красиви и достъпни.
— Как е успял Куро…
— Като направил системата толкова изгодна, че всеки е готов да плати. Правилата са прости. Когато влиза клиент, момичетата дискретно подават на мама-сан сигнал каква цена искат за нощ с този клиент. Ако мъжът е млад и привлекателен, цената може да бъде ниска — да речем петстотин хиляди йени. Но ако е стар и противен, цената може да скочи на два милиона йени и по-нагоре.
Щом еквивалентът в йени на повече от четири хиляди долара се смяташе за „ниска цена“, а някой клиенти плащаха четири-пет пъти повече за една нощ удоволствие, значи Куро бе намерил начин да привлече ужасно заможна клиентела.
— Ако клиентът види момиче, което му харесва — продължаваше Тацу, — може да попита срещу каква цена ще напусне клуба с него. Ако е готов да плати, тя е негова за вечерта. Ако не, може да попита за друго момиче.
— Колко получават момичетата?
— Колкото е цената.
— Ако те задържат всичко, от какво печели Куро?
— Има встъпителна вноска от петдесет милиона йени и още пет милиона годишен членски внос след това.
— Петдесет милиона? — повторих аз. Това беше доста над четиристотин хиляди долара.
— Да.
— Е, това определено изключва плебейската маса.
Той сви рамене.
— Луксът излезе на масовия пазар. Налага се свръхбогатите да търсят нови начини за самоутвърждаване. Четох за една нова спортна кола, „Бугати Вейрон“. Струва над един милион долара.
— Да, наскоро си поръчах две.
Той се разсмя, но смехът премина в кашлица. Намести си кислородната маска и вдиша дълбоко, после каза:
— В Токио вече има няколко собственици и още мнозина са в списъка на чакащите. Хора, които могат да си позволят такава кола, няма да се уплашат от безумните цени на някакъв клуб. Напротив, приветстват ги като знак за общественото им положение — Тацу отпи глътка вода. — Но освен пряката печалба, има и важна странична изгода: сделките с политици, бизнесмени и престъпни босове, забавлявани там като гости. Да вземем например „Обединен бамбук“. Ямаото и Големия Лю сключиха сделката си за метамфетамина именно в този клуб.
— Значи затова се срещат пак там? Смятат, че мястото им носи късмет?
— Явно Големия Лю много се е забавлявал. Изглежда, че предпочита блондинки.
Блондинки. Изведнъж ми хрумна кого можем да пратим за „вътрешен човек“. Но нямаше начин Дилайла да се съгласи. А и не знаех как да я помоля.
— Ако момичето не се разбере за цената с клиента — опитах се да си изясня нещата, — тя не е длъжна да тръгне с него. Ами когато забавляват човек като Големия Лю? Нима ще го отхвърлят просто така?
— За големите клечки като Лю от момичетата се очакват специални услуги. Няма значение колко е стар и как изглежда. Жената е негова за цяла нощ и на другата сутрин той трябва да се събуди с усмивка. Иначе ще я уволнят.
— А дамата изведнъж ще остане без невероятните приходи, с които е свикнала.
— Именно.
Не точно това се надявах да чуя. Може би имаше начин да заобиколя неприятното съобщение: „Ако ми помогнеш, ще трябва да спиш с грозен и извратен гангстер“.
— Е? — попита след малко Тацу. — Научи ли нещо полезно?
— Може би — отговорих. — Има надежда да вкарам някого вътре. Ще ти се обадя. Имаш ли снимки на Големия Лю? Добре е да знам как изглежда.
Тацу натисна бутона до леглото. Телохранителят влезе.
— Ако обичаш, дай ми онова досие — нареди Тацу.
Човекът безмълвно му подаде голям плик и се върна на поста си.
— Значи така успяваш да работиш и в болничното легло — отбелязах.
Той се усмихна и ми подаде плика. Разпечатах го и извадих отвътре папка. В нея имаше няколко полицейски и тайно направени снимки на дебел, но опасен на вид китаец с прошарена коса и сипаничаво лице.
— Едър е за китаец — подхвърлих.
— Оттам идва и прякорът — отговори Тацу с познатата си гримаса на безгранично търпение.
— Виждам, че си заснел и Ямаото. А кой е този?
— Това е Куро. Реших, че ще ти трябва досие с основните действащи лица.
— Благодаря. Наистина ми е нужно.
Той кимна.
— Не разполагаш с много време.
Погледнах го — крехък и съсухрен в болничното легло, с венозна система и кислородна маска — и разбрах, че няма предвид срещата на Ямаото.
— Ти… мога ли да ти донеса нещо? — попитах.
Той ме погледна с яростни, живи очи насред бледото лице и отговори:
— Да. Вест за края на Ямаото.