Рейн-сан: Последният убиец

43.

В зеленото сияние на прибора за нощно виждане гледката напомняше сцена от филм на Джордж Ромеро: десетки хора се щураха насам-натам с изкривени от страх лица и протегнати ръце, блъскаха се един в друг и крещяха в мрака.

Тръгнах надясно, въртейки едновременно пистолета и главата си. Паниката в залата беше почти осезаема. Още малко и щеше да настане пълна суматоха.

Придържах се с гръб към стената и продължавах надясно, към стаите за гости. Предполагах, че Дилайла и Ямаото трябва да са там.

Стигнах до ъгъла на залата и продължих. Тук-там припламваха светлинки, най-хладнокръвните гости палеха запалки и включваха клетъчни телефони. Хайде, хайде, помислих си. Времето ми изтичаше.

Стигнах до първата стая и натиснах дръжката на вратата. Тя се отвори. Празно.

Отпред долетя мъжки глас:

— Аварийният изход е залостен! Женски писък:

— Ами ако има пожар?

Повече не им трябваше. Всички побягнаха, повечето напред, но някои, объркани в тъмното, тръгнаха в погрешна посока и се сблъскаха с другите. Хората се препъваха, падаха един върху друг. Ритани и настъпвани, падналите се разпищяха и това засили паниката.

Чух в ухото си гласа на Докс:

— Добре ли си, мой човек? Дилайла, можеш ли да говориш?

— Добре съм, вътре съм — съобщих аз в движение. — Остани на позиция и наблюдавай входа.

— Разбрано — отвърна той.

От Дилайла нямаше нито дума.

Добрах се до втората стая. Празна като първата.

Сепаретата, сепаретата, помислих си. Продължавах да се движа колкото можех по-бързо, без да отлепвам гръб от стената. Знаех, че в залата има четирима телохранители, и непрестанно се оглеждах за тях, но не можех да ги забележа сред хаоса.

Един мъж се зададе насреща ми с несигурна крачка, размахвайки ръце пред себе си. Блъснах го настрани и той с вик се сгромоляса на пода.

Блокираният авариен изход беше точно пред мен, вляво от него имаше сепарета покрай стената. Продължавайки да се оглеждам, аз пристъпих натам. На пода пред по-близкото сепаре имаше някаква купчина и…

Двама телохранители стояха с пистолети в ръцете и слепешком се озъртаха за заплаха.

Завих наляво към най-близкия ред седалки около бара, като заобикалях крещящите, препъващи се клиенти и непрестанно оглеждах залата. Скочих на една от долните скамейки, за да имам прикритие, ако някой забележи проблясъка на изстрелите и отвърне на огъня. Подпрях ръце върху облегалката и насочих лазера към главата на първия телохранител.

Пуффф. Човекът залитна и се свлече на пода.

Заглушителят скри пламъчето на изстрела. Другият не видя нищо или дори да бе видял, не разбра какво става. А тихият пукот бе заглушен от крясъците наоколо. Онзи просто стоеше, озърташе се и навярно дори не разбра, че партньорът му вече лежи мъртъв на пода.

Пуффф. Повалих и него с втори изстрел в главата.

Пролазих към другия край на скамейката, в случай че някой е забелязал пламъка на изстрелите. Оставаха още двама телохранители плюс Ямаото, Куро, Големия Лю и неговия съдружник.

Но къде? Огледах залата от ляво на дясно. Хората все още се щураха във всички посоки. Искаше ми се да извикам: „Дилайла, къде си?“

Пред ъгловото сепаре припламна светлина. Погледнах натам. Беше Ямаото. Държеше клетъчен телефон и се мъчеше да види какво става.

Ето го негодника! Ъгълчетата на устните ми се извиха нагоре. Вдигнах пистолета и насочих лазера към челото му.

Зеленото сияние на прибора потъна в ослепителен бял блясък. Замижах и неволно отметнах глава.

Веднага разбрах какво е станало. Токът беше дошъл. Приборът имаше автоматичен прекъсвач за силно осветление и това ме спаси от заслепяване, но все пак изгубих няколко секунди, докато привикна със светлината. Приклекнах зад седалката и смъкнах очилата. Когато отново надникнах и вдигнах пистолета над седалката, Ямаото беше изчезнал.

По дяволите. Огледах се.

Ето го, движеше се отляво. Прицелих се в гърдите му.

Бам! Един куршум се заби в облегалката на сантиметри от главата ми. Завъртях се надясно и видях единия от телохранителите, коленичил на пода пред сепарето.

Бам! Нов куршум разкъса облегалката. Не разсъждавах. Просто стиснах дръжката на пистолета, прицелих се в гърдите му и натиснах спусъка. Изстрелът го улучи в гръдната кост. Той отхвръкна назад и аз го прострелях още два пъти, преди да докосне пода.

Отново се завъртях към Ямаото. Той вече тичаше и всички тичаха заедно с него, бягаха от стрелбата. Завъртях пистолета, прицелих се.

— Лягай! — чух зад себе си вика на Дилайла.

Проснах се и над главата ми профуча куршум, след част от секундата последва трясък на изстрел. Пролазих надясно и надникнах над облегалката. Беше четвъртият телохранител. Той завъртя пистолета към новата ми позиция и пак стреля. Пропълзях към края на скамейката, а в главата ми се въртеше идиотската мисъл: „Май не ни потръгна добре, нали?“

Подадох пистолета иззад седалката. Телохранителят ме видя и пак се прицели.

Бам! Бам! Бам! Пак пистолетни изстрели, но не откъм него. Тялото му подскочи и се свлече на пода. Озърнах се. Дилайла стискаше пистолета на един от повалените телохранители.

Извадих нов пълнител, изхвърлих стария и презаредих. Прибрах използвания и казах в микрофона:

— Докс, Ямаото излиза в момента — не знам дали от предния изход или откъм мазето.

— Да, много народ изскача и от двете места — потвърди той с онова свръхестествено спокойствие, което проявяваше, когато гледаше през оптическия мерник. — Чакам го, чакам го.

Обърнах се към Дилайла. Роклята й беше раздрана до кръста, но тя сякаш не забелязваше това. Държеше пистолета на телохранителя с две ръце и оглеждаше залата за заплаха.

— Добре ли си? — подвикнах й.

Тя продължаваше да се оглежда.

— Бягай! Трябва да ликвидираш Ямаото, той знае, че онова в Ню Йорк е твоя работа!

Без повече приказки прескочих скамейката и хукнах към летящата врата. Надникнах през процепа в средата — наляво, надясно. Служителките и прислужникът бяха изчезнали. Прекрачих във фоайето, като въртях едновременно главата си и пистолета. Диванът. Вратата на кабинета. Стълбището.

— По дяволите! — обади се Докс. — Улучих го, но не смъртоносно!

— Къде е?

— Излезе от мазето и отива на запад. Изкачи се по стъпалата заедно с още много народ и имах само секунда. Нямах възможност за прицел в главата. Надупчих го отстрани и той падна, но се изпречиха хора и пак стана, преди да повторя.

Тръгнах към стъпалата.

— На запад, към „Кото-дори“?

— Да, залита, все още можеш да го догониш.

Изтичах надолу, прескачайки през две стъпала. Ненадейно чух изстрели откъм общата зала. Там беше Дилайла. Спрях и се озърнах. После отново погледнах надолу. Още няколко крачки и щях да бъда на изхода, близо до Ямаото.

Направих още една крачка и пак спрях.

— Къде си, човече? — обади се Докс. — Побързай или ще го изпуснем.

Пак прекрачих надолу. Чух собствения си стон. После изтичах обратно нагоре, откъдето бях дошъл.

— Изстрели от общата зала — съобщих му. — Там е Дилайла.

— Мамка му! Добре, аз поемам Ямаото, ти върви й помогни.

— Тичам — отвърнах.

Втурнах се през фоайето, пак надникнах през процепа на вратата и влязох.

Видях Дилайла да стои пред едно от сепаретата. Предпазливо пристъпих натам, готов за стрелба. Залата беше пуста.

Приближих се. Под масата в сепарето имаше нещо.

Застанах до нея и погледнах. Долу лежаха Големия Лю и неговият съдружник, зяпнали от изненада, с широко разтворени очи. Върху челото на всеки от двамата се червенееше дупка от куршум.

Дилайла ме погледна.

— Видя ли Куро?

Поклатих глава.

— Трябва да го намерим — заяви тя. — Ямаото му каза, че Ню Йорк и Уаджима са твоя работа. Не мисля, че Куро му повярва, но сега ще повярва.

Посочих Големия Лю.

— Искаш да кажеш…

— Не можех да го оставя жив — обясни. — Ямаото му каза и цялата тази история щеше да бъде доказателство. Триадите щяха да подгонят Мидори и сина ти. Те не биха имали никакъв шанс.

Но Ямаото се беше измъкнал. Знаеше, че всичко е мое дело, и можех да си представя какво ще направи сега. Трябваше да се измъкна оттук и да позвъня на Мидори, да й кажа да вземе Коичиро и да бяга, да се укрие. Вече никога нямаше да ме види, но поне щяха да са в безопасност.

„Съсредоточи се — заповядах си. — Първо оправи сегашното положение, после можеш да предупредиш Мидори. Нищо няма да стане толкова бързо. Разсъждавай.“

Чух от другия край на залата гласа на Докс:

— Влизам, не стреляй.

Обърнахме се и видях едрия снайперист да идва към нас, нарамил карабината с цевта надолу. Като видя голотата на Дилайла, само леко повдигна вежди.

— Ямаото изчезна — съобщи той. — Видях как шофьорът му го прибра. Прострелях гумите, но те са специален модел, и спукани вършат работа. Той обаче е ранен. Видях кръвта му по улицата. Здравата съм го надупчил.

Чух отвън вой на сирени. Млъкнахме и се ослушахме.

— Най-почтително предлагам да си плюем на петите — каза Докс.

— Куро избяга ли? — попита Дилайла.

— Не го видях — отговори Докс. — Но имаше много народ, а аз гледах за Ямаото. Защо, трябваше ли да застрелям и него?

— Ще ти обясня после — прекъснах го. — Хайде, да вървим.

— Може все още да се крие някъде тук — предложи Дилайла. — Би трябвало…

Поклатих глава.

— Ти свърши достатъчно, дори повече от достатъчно. Трябва да се измъкваме.

Свалих сакото си, наметнах Дилайла и тримата изтичахме към изхода от мазето.

Сирените наближаваха. Завихме покрай източната страна на сградата и по една тясна уличка изскочихме южно от клуба, където бях паркирал вана. Качихме се и потеглихме. Дилайла седеше до мен, Докс отзад. След малко се движехме на юг по „Ниреке-дори“ и спокойното улично осветление и затворените бутици изглеждаха нереални след всичко преживяно преди минути.

— Какво стана с Ямаото? — попита Дилайла.

Докс й разказа. Усещах, че се чувства виновен задето не го е убил.

— Било е страхотен изстрел — похвалих го. — В движение, само за секунда, сред всичките тия хора в паника…

— Да, но…

— Никакво „но“. Ранил си го тежко, никой не би се справил по-добре.

— Не чак толкова тежко, колкото ми се иска, но куршумът беше с кух връх, тъй че сега има хубава дупка някъде в гърдите. Само адреналинът и невероятният късмет му помогнаха да се добере до колата. Дано наблизо да няма болници.

Болници, помислих си аз. Разбира се.

Извадих клетъчния телефон и се обадих на Тацу.