Рейн-сан: Последният убиец

51.

Дванайсетте часа полет до Ню Йорк бяха истинско мъчение. Не можех да спя, но не бях и съвсем буден. През повечето време зяпах навън в мрака и се мъчех да не мисля. Чувствах се като котката на Шрьодингер, затворена в стоманен сандък, нито жива, нито мъртва, очаквайки намесата на някакво външно събитие да разреши веднъж завинаги неопределеното ми положение и да ме освободи от това чистилище.

Излязох от граничния контрол и тръгнах през чакалнята, влачейки подир себе и пътната чанта. Оглеждах тълпата, сякаш бях най-обикновен пътник, слязъл от самолета и търсещ къде да хване такси. Наляво, средата, надясно, няма проблеми отпред. Сега по-надалече…

Ето! Едър японец със зализана коса, черно кожено яке и заплашителна усмивка ме гледаше с подчертано безразличие. Типичен човек на якудза, точно според описанието на Мидори.

Дори не спрях поглед върху него. Щеше да остане с чувството, че изобщо не съм го забелязал.

Продължих напред, като се оглеждах все тъй небрежно. И ето че в отсрещния край на залата зад групичка посрещачи се прикриваше друг японец със зализана коса, по-висок и по-грозен от първия. Някои хора са създадени за потайност, други за сплашване. Тези двама очевидно бяха от втората категория.

Откъде знаеха, че трябва да ме чакат тук? Навярно не знаеха със сигурност. Но се бяха досетили, че Мидори ще се свърже с мен веднага след заплахата. Тя твърдеше, че не им е казала нищо, но в уплахата можеше да е споменала за Токио, колкото да им даде нещо. Оттам те можеха да съобразят, че ще хвана първия пряк полет от „Нарита“ до „Кенеди“, и да чакат на изхода за пристигащи пътници. Ако не дойдех с този полет, щях да пристигна със следващия.

После се замислих. Но защо да не останат при Мидори? Там е най-сигурната позиция. Може би са си мислили, че тук имат по-добър шанс да ме изненадат. Или…

Стига! По-късно щях да размишлявам. В момента бе важно само какво ще стане сега.

Изкачих се с ескалатора към зоната за заминаващи, като се движех така че на няколко пъти създадох възможността незабелязано да погледна назад. Двамата приятели не изоставаха. Добре.

Не вярвах да ме нападнат тук. Имаше твърде много камери. Но в тоалетната? Би било твърде добра възможност, за да я пропуснат. Господи, надявах се ножът още да е там.

Минута по-късно влязох в тоалетната, където бях скрил ножа, преди двамата с Докс да потеглим за Токио. Знаех какво си мислят онези: Току-що слезе от международен полет и носи само ръчен багаж, няма начин да е въоръжен. А за разлика от останалите места по аерогарата, в тоалетната няма камери. Можем да свършим работата и да отлетим за Япония преди полицаите да разберат кого да търсят. Даваме му минута да се разкопчае, да седне, така ще е най-безпомощен. И тогава ще го очистим.

Откъде знаех? По дяволите, точно така бих постъпил и аз.

Влязох и вратата се затвори зад мен. Имаше шест кабинки. Всички бяха свободни. Освен една. Същата, където бях скрил ножа. По дяволите. Почти без да мисля, изрекох с властен тон:

— Сър, трябва да напуснете незабавно. Никакъв отговор.

— Сър, вие в кабинката. Трябва незабавно да напуснете тоалетната. Веднага.

Иззад вратата долетя глас:

— Какво?

— Сър, провежда се антитерористично учение. Ако до десет секунди не напуснете кабинката и тоалетната, ще наредя да ви арестуват. Едно. Две.

На три чух шума на вода. А преди да стигна до седем, човекът изхвръкна от кабинката, като с едната ръка се мъчеше да закопчае колана си, а с другата мъкнеше пътна чанта.

— Какво става, по дяволите? — попита той, докато минаваше край мен.

— Секретно е, сър — подхвърлих, когато той стигна до изхода. — Но ви благодаря за съдействието. Приятен полет.

Влязох в кабинката, паднах на колене и опипах зад тоалетната чиния.

Ножът беше изчезнал.

Хайде, помислих си аз. Хайде, хайде…

Знаех, че съм в същата кабинка — третата откъм входа. Дори напипвах следи от лепенката върху порцелана. Но ножа го нямаше.

Може би някой го бе намерил случайно. Или охраната на летището проверяваше редовно обществените места за контрабанда. Нямаше значение. Важното беше какво да предприема сега.

Станах и бързо минах в кабинката за инвалиди. Тя беше последна, най-далече от входа, и за разлика от останалите вратата се отваряше навън, а не навътре. Затворих я зад себе си, но ключалката не я задържа. Когато я пуснах, тя бавно се отвори навън.

Мамка му! Откъснах тоалетна хартия, смачках я на топче и го притиснах с ръба на вратата. Този път тя остана затворена.

Измъкнах от чантата си чифт обувки и панталон. Сложих обувките пред тоалетната чиния и надиплих панталона отгоре. Отвън щеше да изглежда съвсем нормално, поне на пръв поглед.

Чух как външната врата се отвори. Гореща вълна от адреналин плъзна из гърдите и слабините ми.

Седнах на тоалетната чиния, хванах скобите от двете страни на кабинката и вдигах крака напред.

Изостреният ми от напрежението слух ясно долови далечното щракване на сгъваем нож. После още едно.

Стъпки отляво. Безшумно дишах през устата. Стъпките се приближиха. Още.

Спряха точно пред мен. През процепа на вратата зърнах неясен силует. Силуетът започна да се привежда, искаше да надникне отдолу.

Нададох боен вик и блъснах вратата с крака. Тя изхвръкна навън и се стовари върху лицето на бандита. Той падна по гръб и нещо изтрака на пода.

Излетях от кабинката. Другият бандит беше отляво с нож в ръката. Преди да превъзмогне изненадата от моя вик и падането на партньора си, аз изревах отново и сграбчих с две ръце китката му.

Четвърт век бях тренирал джудо в знаменития токийски клуб „Кодокан“. Четвърт век всекидневни упражнения за хващане и извиване на тежките памучни джудо-ги. Напоследък в Рио се бях увлякъл от бразилското джиу-джицу. А отгоре на всичко редовно правех упражнения за китките и пръстите. Без излишна скромност мога да кажа, че хватката ми е като капан за мечки.

Стиснах с всичка сила и бандитът изрева. Ножът му издрънча на пода. Пристъпих напред, сграбчих го отдолу за топките и стиснах отново. Той изпищя и се прегъна надве.

Другият бе коленичил и опипваше за ножа под мивките. Хванах го за коженото яке и дръпнах назад. Той се опита да ме ритне, но аз очаквах това и стоях отстрани. Ритникът профуча край мен. Заобиколих откъм главата му, хванах го за гърба и забих коляно в лицето му. Той отхвръкна назад. Паднах долу, стиснах ножа, претърколих се и скочих на крака.

Другият се тътреше към изхода, все още превит надве. Хванах отдолу крачола на панталона му и го дръпнах към себе си. Той се просна по очи. Притиснах гърба му с коляно, блъснах лицето му в пода и пъхнах ножа под шията му. Забих острието, после дръпнах назад и нагоре.

Раздаде се влажен, бълбукащ звук, нещо средно между задавен вик и кипнала течност. Отскочих, за да не ме опръска кръвта, и се завъртях към партньора му. Той бе седнал и се влачеше заднишком. Лицето му беше смазано и обляно в кръв — не знам дали от вратата или от удара с коляно.

Опря гръб в стената и опита да се изправи на крака. Ритнах го в топките и той със задавен стон се прегъна напред. Минах зад него, притиснах с пръсти очите му и дръпнах главата назад. После завъртях ножа и почти го обезглавих. От зейналата рана шурна кръв и аз го блъснах настрани. Той с трясък се удари в една от кабинките и падна на пода.

Погледах се в огледалото. Целият бях оплискан с кръв. Но якето ми беше тъмно и петната нямаше да личат. Закопчах го догоре. Изплакнах треперещите си ръце на един от крановете, сгънах ножа и го пъхнах в джоба на панталона си. После се наплисках с вода, навлажних си косата и така едновременно избърсах кръвта и промених външността си.

Външната врата се отвори. Хвърлих поглед натам. Негър с костюм се канеше да влезе. Когато видя гледката, той застина.

— Бях нападнат — заявих с висок, изплашен глас, като го гледах в краката, за да не вижда добре лицето ми. — Потърсете полиция. Моля ви.

Той отстъпи назад. Сега трябваше да побързам.

Изтичах до кабинката за инвалиди и натъпках в чантата обувките и панталона. Когато излязох, наложи се да прескоча кървавата локва по плочките. Исках да избърша всичко, което съм докосвал, но просто нямах време. Излязох навън. Всичко беше спокойно. Приведох глава и се отправих към стоянката за таксита.

Десет минути по-късно седях в такси и пътувах към Манхатън. Усещах, че почва да ми се вие свят. През главата ми мина безумна мисъл: Дявол да го вземе, какво ли не прави човек, за да си набави нож в Ню Йорк, и едва не се разсмях.

С Ямаото най-сетне бе свършено. Току-що бях приключил последната си задача. Мидори и Коичиро бяха в безопасност.