Рейн-сан: Последният убиец

5.

В понеделник вечерта позвъних на Докс, както се бяхме уговорили. Той току-що бе пристигнал и се бе настанил на Томпсън стрийт 60 в Сохо, и по негово предложение се срещнахме в заведение, наречено „Иър Ин“ на Спринг стрийт, между Уошингтън и Гринич. От „Риц“ до там имаше около половин час път пеш, а времето беше хладно и свежо, затова тръгнах на север покрай реката, после завих на изток към ресторанта. Влязох вътре и видяното ми хареса: сенчеста, непретенциозна зала от тухли и греди с осезаемо усещане за история. Имаше дълъг бар и десетина дървени маси, пръснати из помещението.

Озърнах се и видях на една ъглова маса с пряка видимост към вратата да седи Докс, грамаден като самолетоносач и неподвижен като Буда. Като ме забеляза, той стана, приближи се и ме грабна в мечешката си прегръдка. Трябва да призная, че ако не броя временното спиране на дъха, беше много приятно и аз също го прегърнах, макар и с известно смущение.

— Радвам се да те видя, готин — рече той, прехвърляйки ръка през раменете ми. — И то не къде да е, а в Ню Йорк.

Огледах залата и видях странна, но някак естествена смесица от хора, които определих като шофьори и младежи от средната класа. Никой не се перчеше, никой не използваше клетъчен телефон, никой не ни обръщаше внимание. Хората просто се забавляваха. Никой не задейства вътрешния ми радар.

— И аз се радвам да те видя — отвърнах. — Къде ти е брадичката?

Той се ухили и потърка брадата си.

— Нали чу Дилайла, готин. Когато в Хонконг ми каза, че имам хубави черти, лицевото ми окосмяване изчезна завинаги.

Разсмях се. Седнахме на неговата маса, за да можем да наблюдаваме залата и да поговорим по-дискретно.

— С днешния самолет ли пристигна? — попитах.

— Не, пътувах с кола. Дълго време отсъствах и реших да отделя няколко дни за път, та да поразгледам страната. Пък и на летищата вече прекаляват с мерките за сигурност. Мразя да избирам между смърт чрез бюрокрация, от една страна, и пълно обезоръжаване, от друга, само за да пътувам малко по-бързо, нали ме разбираш?

— Искаш да кажеш, че не ти дават да си носиш пушката в самолета? Така е, Докс, няма правда на тоя свят.

Той се разсмя.

— Е, винаги има заобиколни пътища. Сложих си снайперската винтовка в багажника за всеки случай. Както казват в рекламите, не напускайте дома си без нея.

Поръчахме си хамбургери и бира „Гинес“. Докато се хранехме, аз му разказах всичко: за Мидори и моята роля в смъртта на баща й; за последната ми нощ с нея в Токио; за разкритието на Тацу за бебето; как вървят нещата с Дилайла. Всичко.

— Брей да му се не види, първият ми импулс е да ти честитя — рече той, когато приключих. — Но ти изглеждаш толкова противоречиво настроен, че не знам какво да кажа.

— А ти как би реагирал?

— Уместен въпрос. Е, имал съм няколко фалшиви тревоги, но за щастие всеки път се разминаваше, преди да изпадна в паника.

— Значи сам си бил на ръба на паниката, а обвиняваш мен, че съм противоречиво настроен пред лицето на истината?

Той се усмихна.

— Не те обвинявам. Просто се опитвам да проявя съчувствие към онова, което изпитваш. Под грубата си външност всъщност съм грижовен и състрадателен.

— Сам не зная какво изпитвам.

— А какво искаш да направиш?

— Трябва да я видя. И бебето. Но след като хората на Ямаото я наблюдават… става сложно.

— Каква е тая история между теб и Ямаото?

— Той е политик, свързан с всичко в Япония — строителни измами, подкупи, проституция, наркотици, изнудване и какво ли не още. Тясно свързан с якудза. Всъщност самият той е якудза. Те получават нареждания от него, а не обратното. Политиката за него е само хоби, което използва, за да развява десните си убеждения и да се самоубеждава, че върши всички тези престъпления с благородна цел.

Докс се почеса по главата.

— И ти си се запознал с Мидори покрай него?

— В известен смисъл. Той ме нае да убия баща й, макар по онова време да не знаех, че парите идват от него. После случайно се срещнах с Мидори и когато узнах, че Ямаото се кани да унищожи и нея, сторих необходимото, за да го спра. Ние с Мидори… за известно време бягахме заедно. Беше… не знам, беше просто едно от тия безумни неща, които се случват понякога.

Той кимна.

— Да, и на мен ми се е случвало.

— Както и да е, Ямаото явно все още ми има зъб заради неприятностите, които му причиних, когато се сблъскахме. И това се превърна в трайна вражда.

— Той е в Япония, но има хора тук, така ли?

— Триадите му помагат. Китайската мафия има в Ню Йорк по-солидно присъствие от якудза.

— Тия момчета от триадите не се ли намърдаха и в Япония?

— Да. В Токио отдавна се води борба между якудза и тамошните триади. И двете групи се стремят да завладеят изцяло проституцията и търговията с наркотици. Ямаото сигурно е отстъпил нещо на токийските триади, за да наблюдават Мидори в Ню Йорк.

— Добре, схванах. И ти искаш да ти помогна да засечеш наблюдателите, за да се промъкнеш покрай тях.

— Точно така.

— Е, по дяволите, това дори не мога да го нарека услуга. Когато ми позвъни за пръв път, си мислех, че искаш да пратиш някого на ваканция в един по-хубав свят.

— Ако беше само това, щях да се справя и сам.

— Да, сигурно. Можеш ги тия неща. — Той отпи глътка бира. — Знаеш ли, всъщност наблюдението не ме тревожи. Мисля, че ще можем лесно да засечем пролуките и ти да се промъкнеш през тях.

— Много добре.

— Но мислил ли си за… нали се сещаш.

— Не, за какво?

Той допи бирата си и махна на сервитьорката да донесе още две.

— Тя нали знае, че си очистил нейния старец. Според мен с такова нещо трудно се свиква. Поне аз не бих го преглътнал лесно.

— Е, и какво да правя? Просто да се преструвам, че не знам за детето?

— Не, май и това не можеш да сториш. Сложна ситуация, признавам.

Сервитьорката ни донесе бирите и се отдалечи.

— Значи оттогава я държат под око? — попита Докс.

— Откакто са научили за детето. Около година. Това ги убеди, че ще се върна при нея.

Той ме погледна наполовина развеселен, наполовина разтревожен.

— Е, май добре са налучкали.

Аз свих рамене.

— Не ти ли е хрумвало първо да й се обадиш по телефона? — попита той. — Или да й пратиш вест по имейла?

Поклатих глава.

— Идеята не ми се струва добра.

— Боиш се, че може да я следят електронно?

— Не, Тацу ми каза, че няма такова нещо. Но не знам как би реагирала на една вест от мен. По-добре ще е да се срещнем лично.

Докс кимна и отпи една трета от халбата.

— Е, тя е джаз пианистка, нали? Всеки може да разбере кога има концерти. Ако искаш да се добереш до нея, най-вероятно ще почнеш оттам.

— Правилно. Значи можем да очакваме наблюдение на концертите. Но снимките, които ми даде Тацу, не са от концерт. На тях е в някакво открито кафене заедно с детето. През деня.

— Щом е било през деня, значи най-вероятно са я проследили от мястото, където живее.

— Съгласен съм.

— Знаеш ли, да пращат от време на време някого да слуша джаз в нейно изпълнение е едно. Но ако са отпуснали на Ямаото толкова хора, че да наблюдават и апартамента на Мидори, значи ще им дължи доста голяма услуга.

— Нали ти казах, че цялата работа се превърна в кръвна вражда.

— Човече, ти имаш страхотна дарба да настройваш хората срещу себе си. Не ти ли е хрумвало някога да се запишеш на курс по добри маниери?

— Да, включил съм го в предстоящите задачи.

Той помълча, сякаш обмисляше нещо.

— Една подробност, която може би не сме взели предвид. Сградата има ли портиер? Тия приятели не взимат кой знае каква заплата и…

— Да, и аз си го помислих. Има портиер и не е изключено някой да се е свързал с него. Но смятам, че шансът е малък. Ако Ямаото държи портиера в джоба си, защо да си създава главоболия с китайците? Знаем, че те му струват много повече от един подкупен портиер.

Докс кимна.

— А какво означава всичко това за теб и Дилайла?

Поколебах се.

— Не знам.

— При сегашните обстоятелства май не можеш да я помолиш за помощ.

— Много смешно.

— Ако тя те зареже и избере мен, няма да ми се сърдиш, нали? Със сигурност ще й писне от хамлетовските ти номера, а усещам, че тайно е влюбена в мен.

Погледнах го втренчено, но той не трепна. Докс винаги е обичал да ме дразни.

— Все ще се примиря някак — казах.

Той се разсмя.

— Добре. Ще запомня думите ти. А сега, какъв е планът ти?

— Започваме с концертните изпълнения. Те са най-лесният подход. Точно там ще очакват да се появя, тъй че и ние ще очакваме тях.

— И кого точно ще търсим?

— Според мен — самотен китаец на възраст между осемнайсет и трийсет години. На всеки концерт ще има сравнително малък брой азиатци. Между тях още по-малко ще бъдат мъжете на тази възраст. И ако такъв човек се окаже сам, значи него търсим.

— Ами ти?

— Те търсят мен, затова не мога да се появя. Но ти можеш. Ще ти наемем компаньонка, за да не биеш на очи.

Той се ухили.

— Започва все повече да ми харесва.

— Аз ще чакам отвън. Ако видим нашия човек, ще го проследим след концерта, за да научим повече за противниците и тяхното прикритие. Ще ти вземем и дигитален фотоапарат — нещо, което да работи при слабо осветление. Ако заснемеш човека, можем да пратим снимката на Тацу. Той ще се опита да я сравни със своята база данни.

— Нима ще може да разпознае някаква си дребна риба?

Свих рамене.

— Тацу знае почти всичко, а каквото не знае, има кого да попита.

— А как ще осигуряваме връзката?

— Не разполагам с техника, каквато използвахме в Хонконг, но би трябвало да се справим с клетъчни телефони и безжични слушалки. Ето. — Извадих комплекта, който си бях набавил, и го побутнах през масата към него. — Предплатен телефон. Засега напълно стерилен. Аз имам още един такъв. За по-сигурно дай да не ползваме личния ти телефон.

— Да, вече си научих урока. И все пак настоявам за едно.

— Какво?

— Сам да си избера компаньонката.

— Непременно. Но мисля, че този път би било по-добре да е от женски пол. Така по-малко ще привличаш вниманието.

Двамата се разсмяхме на спомена как в Банкок Докс без да иска се натъкна на катой, тоест травестит. Възнамерявах да го подигравам за случката додето сме живи.

— Да, горката Тиара — рече той. — Сигурно още въздиша по мен. Ей, приятел, голяма излагация щеше да стане, схващаш ли?

Притворих очи като от болка и кимнах.

— Схващам.

Той се изкиска.

— Добре, къде ще е първото изпълнение?

— В „Зинк Бар“. Само на няколко пресечки от тук. Тя ще свири там четири вечери поред от утре, по две изпълнения на вечер. Вече проверих заведението и според мен мястото си го бива. Ще се появим за второто изпълнение утре в полунощ. Искам да видя какво ще стане, когато приключи.

— Добре звучи.

— Не пропускай първо да проучиш терена. Улиците, пресечките, всичко.

— Да, мамо.

Погледнах го, но просто нямаше как да споря с неустоимата му усмивка.

Около час обсъждахме плана. Когато свършихме, Докс отиде да си търси компаньонка, а аз се върнах в хотела сам.