Рейн-сан: Последният убиец

21.

Същия ден следобед двамата с Докс се върнахме в Токио. По пътя се обадих на Тацу да му съобщя, че ще го посетя да докладвам. Докс, който бе стоял въоръжен и буден до сутринта, в случай че двамата сумисти се върнат, спа почти през цялото пътуване. Бе преброил парите — или поне част от тях, защото бяха страшно много — и прецени, че са около петстотин милиона йени. Над четири милиона щатски долара. Не беше зле като надница.

Странно бе да разполагам с толкова много пари, и още по-странно — колко малко значеха в момента за мен. Не чак толкова отдавна те биха представлявали върха на мечтите ми. Независимост, свобода от престъпния живот. Но вече не копнеех за независимост, поне не в предишния смисъл. А свободата, която желаех, бе преди всичко свободата да държа онова дете в прегръдката си. Парите нямаше да ми помогнат. По дяволите, както бе тръгнало, изобщо не знаех какво ще ми помогне.

Просто гледай да свършиш работата докрай, помислих си аз. Започнал си я и трябва да свършиш. Това ще ти е последната задача, а нататък ще му мислиш.

Купихме десетина по-малки торби и разделихме парите. Една част от тях изпратихме до поискване на задгранични пощенски станции, които използвахме, друга прибрахме в багажни шкафчета по гарите, трета скрихме в хотелските си стаи. Би било прекалено голям риск да ги държим на едно и също място. Когато свършихме с парите, отидох да посетя Тацу.

Приближих се до болницата и влязох все тъй предпазливо, както преди. Нямах проблеми. Телохранителят, когото видях последния път, отново стоеше пред вратата на Тацу. Като ме видя, той кимна и ме пусна да вляза.

Този път Тацу бе сам и спеше. Постоях и го огледах. Сега, без живия дух, който все още сияеше в зорките му очи, виждах болезнено ясно до каква степен болестта е съсипала тялото му. Изглеждаше смазан и слаб, без друга защита срещу многобройните врагове, трупани през целия му дълъг живот, освен един-единствен телохранител.

Той въздъхна и се изкашля, после отвори очи. Не пролича да е изненадан, че ме вижда да стоя над него.

— Дойде да видиш дали съм още жив? — попита с крива усмивка.

— Просто се чудех какво толкова е видяла жена ти в теб.

Той се изкиска.

— Не се вижда, чаршафите го закриват.

Не прозвуча в негов стил. Разсмях се.

— Ще ти повярвам на честна дума.

Той също се разсмя.

Седнах на стола до леглото и се приведох, за да говоря тихо.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Да?

— Следващия път, когато имам работа с хората на Ямаото, ако са двестакилограмови сумисти, не се колебай да го споменеш. Може да има значение.

Тацу пак се разсмя.

— Някои неща остават незабелязани дори от мен.

— Да, отпускаш се. Но все пак мина добре.

— Да, вече чух.

Такъв си беше Тацу. Повален, но не и победен. Вдигнах вежди и той продължи:

— Моят информатор казва, че двамата, които снощи отишли в Уаджима да вземат пратката, не са се върнали.

— Така е.

Тацу ми разказа какво знае за станалото в Уаджима. Потвърдих, че информацията е вярна.

— Китайците са позеленели от яд — продължи той. — Здравата притискат Ямаото.

— А той?

— Протака. Казал на китайците, че търси двамата под дърво и камък и ще намери начин да поправи провала.

— А китайците вярват ли му?

— Не за дълго.

Кимнах.

— Според теб как ще постъпи Ямаото?

Тацу сви рамене.

— Ще убие Кито и Санада. Или те ще дойдат да му обяснят, или сам ще ги намери. Няма друг избор.

— Мислиш ли, че ще успее да ги открие? Те сигурно знаят какво ги чака.

— Може да дойдат сами. Може да са глупави, а и сто на сто са отчаяни. Но и да не дойдат, Ямаото ще разбере от познатите им къде могат да се укрият. А доколкото чух от теб, не са твърде незабележими.

Той замълча и аз усетих, че говоренето го изтощава. Придърпа от гърдите си кислородната маска и я намести върху носа си.

— Мразя го това скапано нещо — измърмори.

Помогнах му за кислорода.

— Значи, ако намери сумистите, Ямаото може да предотврати всичко, което се мъчим да предизвикаме?

Тацу ме погледна, но не отговори. Знаех какво прави. Искаше предложението да дойде от мен, за да не се чувствам манипулиран, да вярвам, че сам взимам решенията. Естествено, тъкмо това е най-тънката манипулация.

Но фактите си оставаха.

— Естествено, ако междувременно някой атакува якудза… — казах аз.

Тацу кимна.

— Ямаото ще изглежда глупав и слаб. Няма да има друг избор, освен да отвърне на удара. След това позициите ще се втвърдят и от двете страни.

— Ами ако заподозре, че всичко е нагласено?

— Вероятно вече подозира. Но какво може да стори? Когато играта загрубее, и от двете страни несъмнено ще се намерят разсъдливи хора. Винаги има такива. Но разсъдливите рядко надделяват над призивите за кървава мъст. Особено когато кръвопролитието е придружено от национална неприязън, каквато се разгаря в момента между Китай и Япония. Помисли си. Китайските парвенюта да убиват безнаказано хора от якудза на собствената им територия? Това би било нетърпимо за човек с ранга на Ямаото. След това реакцията вече няма да се нуждае от насърчаване. Ямаото просто няма да може да я спре.

— Добре. Но как това ще ми помогне да се добера до него!

— Ако започнеш да избиваш заместниците на Ямаото, ще го принудиш да поеме всекидневното ръководство на операциите. Това ще го изкара на открито.

— Няма ли просто да си назначи нови заместници?

Тацу направи класическата си гримаса на многострадално търпение пред моята отчайваща липса на съобразителност.

— Това не ти е „Дженерал Електрик“, Рейн-сан. Хора като Ямаото не обичат да правят планове кой да ги замества. Боят се, че това би породило стремеж някой да им заеме стола.

— Но рано или късно…

— Да, рано или късно Ямаото ще запълни овакантените места, но в разгара на войната срещу китайците ще се наложи да върши нещата сам. А ако самият той умре в хода на тази война, ще се знае ли кой точно го е убил? Може би китайците. Може би разочаровани или амбициозни елементи от собствената му организация. Ще има всякакви подозрения, но нито едно няма да падне върху теб. „Обединен бамбук“ няма причини да свърже смъртта на двама китайци в Ню Йорк със смъртта на Ямаото в Япония. Както и никой друг. Това може да е последната ти задача. После ще бъдеш свободен. Замислих се.

— Ако наистина изглежда, че е започнала война, Ямаото няма ли да стане по-предпазлив? Ако го накараме да се укрие, задачата ни няма да се улесни, а точно обратното.

— Ако Ямаото се укрие пред китайската заплаха, рискува да бъде свален от своите. А ако прекъсне престъпната си дейност, някой друг ще я поеме. Твърде много играчи биха искали да заемат мястото му.

Тацу се закашля. Посочи шкафчето до леглото и помоли:

— Подай ми водата, ако обичаш.

Подадох му чашата и той бавно отпи със сламка, после ми я върна и благодари с кимване.

— Главното е едно — продължи той. — В момента Ямаото е в безопасност, защото около него нищо не се раздвижва. Ако искаш да създадеш възможности, трябва да предизвикаш движение. Покривайки другите позиции върху игралната дъска, той неминуемо ще отслаби своята.

Кимнах, виждайки в съсухреното му тяло все същия процъфтяващ манипулаторски дух, към който изпитвах едновременно гняв и възхищение.

Сякаш прочел мислите ми, той каза:

— Искам всичко това за себе си, Рейн-сан. Не се боя от смъртта. Боя се само да не умра, преди да довърша делото си. Но го искам и заради теб. Искам да имаш шанс да живееш със семейството си.

— Когато това приключи.

Той кимна.

— Когато приключи.