Рейн-сан: Последният убиец

6.

В полунощ на следващата вечер седях край витрината на втория етаж в едно заведение, наречено „Пегу Клуб“ — бар на ъгъла на Хюстън и Устър Стрийт, диагонално срещу „Зинк“. Отпивах по малко от специалитета на заведението — нелош коктейл с джин, хапвах леки предястия и четях „Економист“, за да не изглежда, че дебна някого.

В дванайсет и половина видях Докс да излиза от входа отсреща. Държеше телефона в ръка. След миг завибрира и моят. Вече си бях сложил слушалката и след първия сигнал натиснах бутона за приемане.

— Да?

— Човекът е тук — съобщи той. — Точно както предполагаше. Китаец на двайсетина години, около шейсет и пет килограма. Сам-самичък, почти не пие, само зяпа сцената. Изглежда яко хлапе. Откакто започна музиката, не е потропнал с крак нито веднъж.

Чувах долитащата отвътре музика. Особено пианото. Опитах се да не мисля за него.

— Само един ли? — попитах.

— Да. Няма друг.

— Направи ли снимка?

— Да, три-четири. Онзи мъничък „Панасоник“, който ми даде, върши чудесна работа в тъмното.

— Той забеляза ли?

— Маскирал съм се напълно, мой човек, той дори не знае, че съм там. Освен това ме придружава прекрасната и чаровна мис Джасмин, с която се запознах днес по интернет.

— Добре, връщай се вътре — казах. — Бъди готов да го последваш, когато излезе. Искам да разбера къде отива, дали ще остане около Мидори, или ще я прехвърли на някого.

— Разбрано.

Докс изключи телефона, кимна ми лекичко и влезе вътре.

Четирийсет и пет минути по-късно видях клиенти да излизат от бара и разбрах, че изпълнението е свършило. Телефонът ми забръмча.

— Да?

— Идва — уведоми ме Докс. Обичайно гръмовният му глас сега звучеше толкова тихо, че да го чувам аз, но не и мис Джасмин или някой друг. — В момента би трябвало да го виждаш на стълбището.

— Мидори още ли е вътре?

— Да, разговаря с някакви хора. Симпатична жена, ако нямаш нищо против, че го казвам. Харесва ми дългата й азиатска коса. И свири страхотно на пиано.

Китайското хлапе излезе, направи няколко крачки на запад по Хюстън и спря да запали цигара.

— Виждам го — съобщих на Докс. — Май ще направи почивка за една цигара.

— Някой би трябвало да му каже, че тютюнът убива.

Както очаквах, китаецът се облегна на стената зад себе си и продължи да пуши. Усмихнах се. Явно забраната на кмета Блумбърг за пушенето в обществени заведения се оказваше благотворна не само за сърцата и дробовете на нюйоркчани, но и за всеки, който следи някого и се нуждае от повод да виси пред входа на ресторант.

— Да, не си тръгва — казах аз. — И едва ли ще иде някъде, докато Мидори още е вътре. Имай готовност да ми съобщиш, когато тя се накани да излиза.

— Разбрано.

Изключих телефона и продължих да наблюдавам още няколко минути. Ако някой друг щеше да я поеме оттук, беше крайно време китаецът да му се обади. Но хлапето не вадеше телефон. Не знаех какво плаща Ямаото на триадите за следенето, но май срещу това му осигуряваха само единично обслужване. Е, нямах нищо против.

Платих си сметката, слязох долу и тръгнах към изхода. От тротоара нямах много добра видимост към „Зинк“, затова пресякох към северната страна на Хюстън и тръгнах на запад. Свързах се с Докс.

— Как върви?

— Май се готви да тръгва. В момента пожелава лека нощ на собственика.

Минах край групичка пушачи пред един бар и спрях наблизо като добре възпитан клиент, излязъл навън да си води телефонния разговор.

— Ето я, идва — обяви Докс.

Преглътнах и вперих поглед във входа на „Зинк“. След миг Мидори се появи откъм стълбището. На тротоара спря и погледна в моя посока. Усетих как сърцето ми се разтуптя. Но тя не гледаше тротоара, а уличното платно — търсеше такси. А и аз се бях прикрил зад пушачите. Нямаше как да ме забележи.

Беше облечена с късо яке от черна кожа. Както спомена преди малко Докс, косата й бе разкошна и дълга, каквато я помнех. Съжалих, че не съм по-близо. Исках да я разгледам добре.

И все пак неволно се навъсих на нейната наивност. Когато излезе от клуба, дори не се озърна в двете посоки, камо ли да провери най-удобните места за наблюдение. Иначе моментално щеше да забележи китайското хлапе. То стоеше точно там, където можеше да се очаква.

Мидори спря едно такси и се качи. Хлапакът не направи опит да я последва. Постоя още минута, допуши си цигарата, после тръгна към моята позиция. Влязох в бара и го проследих с поглед през стъклото. Вътре беше по-тъмно, отколкото на осветения тротоар отвън, и знаех, че отразената светлина не му позволява да ме види, дори и да погледнеше. Аз обаче го разгледах добре.

Когато отмина, аз се измъкнах от бара и тръгнах след него. Знаех, че според плана Докс ме следва.

Държах се на разстояние за в случай, че хлапакът погледне назад, но той не се обърна нито веднъж. Просто вървеше на югоизток към Чайнатаун. Видях го как влезе в една занемарена китайска закусвалня на Мълбъри Стрийт срещу Кълъмбъс Парк. Пресякох улицата и минах откъм страната на парка. Видях го да седи на една маса срещу по-възрастен, едър китаец с гола глава и боксьорски нос.

Не чувах какво си говорят, а и да можех, сигурно беше на китайски. Но стойката им подсказваше, че не хранят топли чувства един към друг. Момчето седеше отпуснато, почти нацупено. По някое време вероятно каза нещо непочтително, защото плешивият тип стана и го зашлеви два пъти. Плесниците не изглеждаха много силни — по-скоро целяха да унижат и да докажат кой командва парада. След това хлапакът седна малко по-стегнато, а плешивият се върна на мястото си.

Докс мина покрай ресторанта. Знаех, че прави още снимки. Светкавицата беше изключена и щяха да излязат с ниско качество, но Тацу имаше хора, които могат да го повишат. Докс се върна на предишната позиция зад мен и продължихме да наблюдаваме още няколко минути, но нямаше кой знае какви промени. Запомних името и мястото на заведението, после двамата се събрахме пред парка и тръгнахме към една денонощна закусвалня, където сравнихме наблюденията си и планирахме ходовете за следващата вечер.

Когато приключихме, Докс каза:

— Ако това е всичко засега, бих искал да се върна в ресторанта, където оставих изкусителната мис Джасмин. Тя много си пада по мен, усещам го.

— И плюс това тарифата се върти — подсказах аз.

Той се разсмя.

— На мен пък ми се ще да й завъртя нещо друго. До утре, амиго.

Докато Докс отиваше да оползотвори направените разходи, аз се отправих към едно интернет кафене да изпратя на Тацу снимките и другата информация.

След като пуснах посланието, позвъних лично на Тацу да погледне в нашия сайт за обяви. Когато го чух, стори ми се, че не е добре. Обикновено спокойният му глас сега звучеше дрезгаво, сякаш се насилваше да говори. Като го попитах, отвърна, че има грип.

Да, стареехме и двамата. Исках да приключа с тази история час по-скоро.