Рейн-сан: Последният убиец

29.

След като се разделих с Тацу, купих от Шинджуку бинокъл, два чифта дълго бельо и шапка. После отидох да разузная около „Шепот“.

Клубът се намираше в озеленена и изискана част на квартала Минами Аояма между „Кото-дори“ от изток и „Ниреке-дори“ от запад, близо до художествения музей „Незу“. Непосредствено около него имаше скъпи ресторанти, елитни галерии и лъскави бутици, понякога в странни комбинации помежду си, а от север и юг ги ограждаха безименни улици. Северната водеше към клуба. Южната минаваше зад нея покрай редица от сгради, между някои от които имаше проходи.

Северно от входа на клуба забелязах строеж, предлагащ удобно място за наблюдение. Няколко часа гледах как служителите на клуба отварят вратите на скъпи лимузини, но не видях нищо повече. Все пак си струваше да имам известна представа за околностите. Когато приключих наблюдението към два след полунощ, бях измръзнал до кости.

Върнах се в хотела и спах шест часа, после хванах влака до аерогарата, за да посрещна Дилайла. Тя излезе от митницата, озърна се, но не ме забеляза веднага сред морето от лица, предимно японски. Беше облечена с джинси и черно кожено яке, а на рамо носеше кафява кожена пътна чанта. Косата й беше вързана на тила и не забелязах да си е сложила грим. Изглеждаше малко уморена, но иначе лъчезарна както винаги.

Известно време я наблюдавах тайно и усетих прилив на противоречиви чувства. Благодарност, че е готова да направи това за мен. Вина, че съм я помолил. Угризение, че се издъних и предизвиках тази каша. И объркване кого и какво изобщо желая.

Излязох от тълпата хора, очакващи приятели, роднини и делови партньори. Тя ме видя и кимна.

Спрях пред нея. Всеки път, когато се срещахме след раздяла, тя ме прегръщаше. Не и днес.

— Благодаря, че дойде — казах.

Тя кимна.

— Къде отиваме?

— Дай да нося това.

Дилайла ме остави да сваля чантата от рамото й, после си проправихме път през тълпите в чакалнята. Докато вървяхме, тя се оглеждаше и се запитах дали е по професионален навик, или просто любопитство към новите гледки и новата среда. Вероятно и двете.

— Имам ван в гаража — казах. — До Токио е около един час път с кола. По пътя ще ти обясня.

Озърнах се и видях, че ме гледа, но не успях да разчета изражението й.

— Била ли си тук преди?

Тя поклати глава.

— Веднъж посетих Китай. Никога не съм идвала в Япония.

— Тогава може би си струва да те разведа. Знам чудесни места.

Тя ме погледна.

— Но първо работата. Нали?

Стори ми се, че иска да ме предизвика. Предпочетох да не отговарям.

По пътя към Токио й разказах всичко. Разбира се, не какво стана с Мидори в нейния апартамент или какво изпитах там — това нито имаше връзка, нито щеше да ми помогне. Но описах всичко останало. Тя слушаше мълчаливо.

— Е, определено си бил доста зает, след като се разделихме — подхвърли, когато свърших.

— Може и така да се каже.

— Твоят приятел Докс трябва да ти е много верен, щом поема толкова рискове заради теб.

Коментарът не ми се понрави.

— Това е едната страна — възразих аз. — Но в Уаджима изкарахме много пари. Можеш да вземеш моя дял, ако искаш.

Нека сама да реши дали желае въпросът да бъде личен или професионален.

— Първо ще трябва да обясниш за какво ми плащаш.

— Мисля, че вече знаеш.

— Може би. Искаш да се представя като кандидатка за работа в клуба и да разузная отвътре.

— В общи линии така е.

— Ами ако наистина ме наемат? Ще имаш ли нещо против, ако спя с някого от клиентите?

Погледнах я.

— Разбира се, че имам. Ще си ми безполезна, ако не останеш в клуба.

Устните й изтъняха от гняв. Тогава се усмихнах и тя разбра, че я подкачам. Може би не постъпих добре, но трябваше някак да разредя напрежението.

Дилайла поклати глава и промърмори нещо на иврит. Добре, че не знаех езика. Отново се съсредоточих върху шофирането и след малко я зърнах как се завъртя на седалката, но бе твърде късно да сторя каквото и да било. Тя жестоко ме удари с юмрук по бедрото и аз изревах:

— Мамка му!

— Недей да си правиш майтап с мен — просъска тя. — Не ми е приятно.

— Дявол да го вземе. Просто се опитвах да разведря атмосферата.

— Тогава потърси друг начин.

В главата ми коварно изникнаха два-три остроумни отговора, но предпочетох да не ги изричам на глас. Няколко минути пътувахме мълчаливо. Разтривах бедрото си и мислех, че при първа възможност ще трябва да му сложа лед. Тя си знаеше работата и умееше да причинява болка.

Като виждах колко е раздразнена и отмъстителна, взех да се питам защо изобщо ми помага. Не бях подозрителен, поне не на професионално ниво. Бяхме преживели заедно твърде много премеждия, за да допусна, че представлява заплаха. Но все още не разбирах напълно защо е дошла.

Реших, че ако тя ме помолеше за помощ при подобни обстоятелства, нямаше да откажа. Защото така беше правилно. Защото държах на нея. Защото исках някой да разчита на мен. Може би и при нея бе същото.

Продължих да размишлявам. Тя не попита как е минала срещата ми с Мидори, какво е станало между нас. Струваше ми се, че разбирам защо, и нямах представа какво щях да кажа, ако ме беше попитала. Е, щяхме да имаме предостатъчно време за приказки, след като приключехме работата с Ямаото. В момента това само щеше да ни разсейва.

— Предполагам, че когато отида довечера в клуба, ще ми трябва някаква препоръка — каза Дилайла. — Помислил ли си по въпроса?

Този път имах преднина. Вече бях обсъдил това с Тацу.

— Уредено е. Преди две години при тях е работила французойка на име Валери Силбер. Сега тя живее в Париж. Срещнала си я в тамошен клуб, тя ти е разказала за „Шепот“. Идваш да провериш. Ако изглежда обещаващо и могат да ти помогнат за виза, готова си да опиташ.

— Искаш да им разправя тази история? Това е най-рехавото прикритие, за което съм чувала.

— Ще свърши работа. Моят познат от японското разузнаване намери парижкия й адрес, но каза, че за телефонния номер ще трябва здравата да се разрови. Щом той не може да го открие, никой няма да може.

— Ами ако вече имат номера? Може да поддържат връзка.

— Може би. Но така или иначе никой няма да я потърси спешно. А дори да я потърсят, кой ще каже дали наистина не е разговаряла с теб? Вероятно и тя самата няма да си спомни. Виж, дори някой да се накани да я потърси, работата ще свърши много преди това. Още около трийсет и шест часа, това е.

— Вероятно ще поискат да видят някакъв документ за самоличност. Паспорт.

По дяволите, не бях помислил за това. Твърде много работа ми се беше струпала.

— Не пътуваш под собственото си име, нали?

— Не.

— С френски паспорт?

— Да.

Искаше ми се да я попитам: „Тогава защо повдигаш въпроса?“

Вместо това казах:

— Значи можем да действаме.

— Но не си се сетил. Това ме кара да се питам какво още може да си пропуснал.

Извърнах се към нея.

— Ще ми кажеш ли какво те тормози наистина?

Ново мълчание.

— Цялата ситуация — призна тя накрая.

Исках да кажа: „Да, и мен“, но вместо това попитах:

— Имаш ли къде да отседнеш? Хотел?

— Не още. Едва успях да стигна навреме на аерогарата.

Колкото и да беше сприхава, исках да дойде при мен, но от оперативна гледна точка би било по-безопасно да се настани другаде. От друга страна, не исках да си помисли, че не я желая. А от още по-друга страна…

Господи, съвсем се обърках.

— Отседнал съм в „Хилтън“ в Шинджуку — казах. — Не е „Ла Флорида“, но върши работа. Ако искаш, можеш да отседнеш при мен.

Мълчание.

— Мисля, че би било по-добре да се настаня другаде — заяви накрая тя.

Бях готов да попитам: „В какъв смисъл по-добре? От лична или от оперативна гледна точка?“ Но благоразумно си премълчах.

— Разкажи ми за прикритието си — подканих я — и ще ти уредя резервация в подходящ хотел.

Тя се замисли.

— Живея в Париж — поде. — Непрокопсаният ми съпруг е умрял наскоро и ми е оставил само дългове. Търся начин да спечеля пари и искам да се откъсна от всичко свързано с предишния ми живот. Искам да сторя нещо вълнуващо, търся приключение. Когато съм чула за „Шепот“, мястото ми се е сторило точно каквото ми трябва.

Нямаше смисъл да питам за подробности. Вече я бях виждал в действие и знаех, че скоро всички лъжи ще бъдат грижливо обмислени и безупречно свързани.

— Тогава най-добре да отседнеш в „Льо Меридиен Пасифик“ в Шинагава. Логично е да избереш френска хотелска верига, а те са само две в Токио. Другата е в Одайба, малко далече от центъра. Хотелът в Шинагава не е лош. И се намира сравнително близо до мястото, където е отседнал Докс.

— Добре.

Извадих мобилния телефон и набрах информационната служба, която ме свърза с хотела. Попитах дали имат свободни места за днес и следващите пет вечери. Отговориха утвърдително. Обещах да се обадя пак и изключих.

— Имат стаи — уведомих я. — Просто кажи, че си направила резервация, и те ще решат, че се е затрила някъде. Никой няма да го направи на въпрос, щом има места. Би изглеждало странно, ако се появиш без резервация или ако я направиш половин час преди пристигането.

— Знам.

Хвърлих й поглед.

— Още нещо. Виж дали можеш да наемеш от хотела мобилен телефон. Онзи, който си ползвала във Франция, няма да работи тук. Бих ти купил, но…

— Знам. Трябва да импровизираме.

Дявол да го вземе, много беше докачлива. Е, по-добре да я дразня, изтъквайки очевидното, отколкото да пропусна нещо важно.

— Какво име ще използваш в хотела? — попитах.

— Лора Купфер.

— Купфер с „п“ и „ф“?

— Да.

Продиктувах й номера на мобилния си телефон. Тя го записа. Обясних й къде е отседнал Докс, съвсем близо до „Льо Меридиен“, и че трябва да си уговорим среща при него в седем вечерта, ако не се случи нещо непредвидено.

Остатъка от пътя изминахме в мълчание. Когато я закарах, тя каза, че иска да поспи няколко часа. Идеята изглеждаше добра. В Париж беше около четири сутринта, а ако довечера нещата в клуба минеха добре, можеше да й се наложи да будува до късно.

— Имаш ли пари? — попитах.

Тя поклати глава.

Бръкнах джоба си и извадих шепа банкноти. Отброих десет по десет хиляди йени и й ги подадох.

— Това са около осемстотин долара — обясних й. — Нямам представа колко правят в евро — може би седемстотин или седемстотин и петдесет.

— Ще потърся банкомат — отвърна тя, без да посяга към парите.

— Само ще си загубиш времето — предупредих я. — Ако държиш, после можеш да ми ги върнеш.

След миг Дилайла пое парите.

— По-късно ще ти позвъня — каза тя и се отдалечи.